VIII
За това, което сега ще разкажа, трябват не само пари, но и думи. Думи, които да покажат онова, което не се вижда на всяка крачка по земята. Лично аз героично скърцах със зъби и се заканвах: „Само да ни паднат един ден тия американци.“ В други случаи казвах: „Ега ти, това не може да бъде“… в трети изохквах или тъпо мълчах. Ние открай време ненавиждаме богатството и богатите, поради което общото ми състояние може да бъде определено като един свещен гняв от всичко, което предстои да видя. Казаха ми, че като свърна от Холивуд към хълмовете на Лос Анжелос, ще нагазя в най-богатата част на света. Тук, в този хълмист, силно озеленен район, живеели най-богатите хора на земята. Това, в което живеят тези най- богати хора на земята, по нашите географски ширини се нарича вила. Сто пъти ме поправяха американците, че жилищата, в които те живеят, не са вили, а къщи. Оттук, както и от другаде, където живеят американци, за никого не е проблем да пропътува шейсет-седемдесет мили и да отиде на работа… Най-богатите американци, като тези, които сега ще оброждам и оглеждам, имат по още едно, или две жилища — било на океана, било в Ню Йорк или в Европа. На Джейн Фонда например й напипах една от къщите в Санта Барбара — малко, ама като китка градче, цъфнало на брега на Тихия океан. Други имат апартаменти в Париж, около Ваграм или Гранд З’арме, трети по лудите курорти на Ривиерата. Отвън като ги гледа човек, трудно може да разбере какво представляват тези къщи. Още по-трудно — как живеят тези най-богати хора на земята. Карат ли се, мълчат ли си, как изглежда тяхната семейна клетка сутрин, как вечер. Ако се карат, за какво им са кавгите… Това, което се вижда с просто око е, че улиците нямат номера, нямат и имена. Пред скритите в зеленина къщи са спрели коли — преди да ги вкарат или току-що изкарани от гаража. Много от тях са големи, макар че големите коли в Америка вече са малко. Повечето от тях са вносни. Видиш ли американец с ролс-ройс, мерцедес, ягуар, волво, БМВ — в най-горния ред на петолинието го търси, че и отгоре. Някъде мерцедесите са по два пред къща… И всичко по тях лъщи, та се къса. Честно казано, в Америка мръсна кола аз тъй и не видях… Видях кола със счупен фар, с ударен калник, ръждясали, прогнили коли също видях… Дори питах полицаите, с които обикалях онази нощ Чикаго — как така позволяват кола без стопове да се движи. Това в България да е, нашите катаджийчета до девето коляно ще те гонят, сто акта ще ти съставят, а ако не спреш возилото, и затвор те чака. Тия вдигат рамене… Ама това е право на човека, казват, той да си решава каква да е колата му. Не е работа на полицията да определя кой в каква кола да се вози.
Силно недоумение бразди мисълта ми…
— Ако направи нарушение — казва полицаят, — ако мога да го докажа, тогава — да… Но ако няма нарушеше…
Пак правото на човека. Пак тази тема за неговата супер свобода… Започват да ми омръзнат тия американци. В нашия свят ми е дошло до гуша от предимствата на социализма над капитализма, тук от радостта на човека от свободата му.
Та в този рай, в който съм сега, такива проблеми няма. Няма такива коли, няма, то се знае, и такива полицаи. Най-хубавото е, че няма и такава пропаганда. Секретни пазачи, секретни инсталации, не се знае какви бижута, ценни книжа и прочее богатства охраняват. А отвън гледано — като че си в парк с широки алеи… Тук-таме ме стигне кола, внимателно, да не ме притисне, отминава, втренчвам очи вътре, какви са тия хора, от друга планета ли са, като са толкова богати… Нищо не ми казват. Нищо не отвръщат… Само колите лъщят, та се късат, и са нови, нови, като че тази сутрин са ги купили от нашето УБО…
И на още нещо ми напомня този район. На вилната правителствена зона в Драгалевци. С тая разлика, че там пази милиционер с автомат, и ха си объркал нещо пътищата, ха те е заковал на място. Но иначе всичко си прилича. Не сме били американци ли?… Тук-таме се вижда някой зид, покрив или калкан. Нагоре по хълмовете картината е същата… Къщите са скрити в бреговете и зеленината. На един завой изхвръкна топка за тенис и се удря о колата ми… Не се вижда да има корт, а точно корт има там, зад зеленото, откъдето дойде топката… И плувни басейни има. И градини всякакви. И паркове за разходки… И още всичко, което могат да измислят човешката фантазия и доларът…
Четири часа обикалях този квартал… Докато се изморих да се разминавам с тия лъскави тенекии и с тия, съблечени по ризи господа вътре… Някои от тях такива големи коли имат, че задръстват пътя от една пряка до друга. Като ги гледам, мисля си, че вътре освен телевизор, което се вижда и по антените, освен барче, освен телефони, барем два-три, нищо чудно в тия дълги и винаги черни бизнесменски коли и маса за пинг- понг да има… Прави си бизнеса човекът, говори си от колата с целия свят, пък току каже на охраната си — я дай да му хвърлим едно пинг-понгче, докато си стигнем банката…
Тук има къщи от малтийски и от гръцки тип, испански къщи, английската къща е доста масова. Но имаше и къщи, като че бяха от Жеравна пренесени… Само дето жеравненските са целите открити, а тия тук скрити, да се скъсаш от мерак, не можеш да видиш как се съблича комшийката и като какъв цвят е комбинезонът й, кога вечеря и кога се буди. Но в нашите по-богаташки вили, оградени с огради и — високи телове, да не би пък да можеш!…
Сбърках пътя, от голямо катерене и спускане и вместо в моята си част на Лос Анжелос, се озовах в друга… Гледам надписа на улиците, гледам картата и разбирам, че съм далеч, много далеч от хотела. Така попадам в квартала, за който казват, че бил най-богатият и най-скъпият в света. Тия баровци, на които отвън им оглеждам къщите, тук идвали на пазар…
Не беше кой знае колко, да речеш, голям този квартал… Виж, магазините и цените в тях бяха големи… Най-добре е дотука да спра. Да се врътна назад и повече нито дума… Като Луи дьо Фюнес — ни чул, ни видял. Да се врътна, ама не се врътвам, защото това е прочутият квартал Бевърли Хилс. Защото, я ми се мерне вече някога пред очите, я не…
И два дена да се въртя с колата, то се знае, място без платено паркиране няма да намеря. Чикаго, дето е голям колкото половината България, такова място няма, та тука ли? Затова, със съответната душевна болка, отброявам доларчето, после още едно, мушкам ги в процепчето на апаратчето, един час ми е гарантиран. Ако, точно когато изтича последната минута, не съм тук и ако ме спипат, глобата се пише с толкова цифри, че ако още веднъж се повтори — с нея лека кола на старо мога да си купя!
Около мен колите не вървят, а шиткат; вътре дами и господа, малко от по-друго качество от тия, които съм виждал досега… Спрял съм си колата далечко — едно, че там таксата е по-ниска, и друго, защото, както едно вино дали е добро се познава на другия ден… така и един град се опознава, като ходиш из него пеша.
И хопаллааа… един колан, обикновен мъжки колан, ме придърпва към витрината и не толкова коланът, колкото цената — дванайсет долара. Ще ги дам като нищо, да се знае, че и аз веднъж през живота си съм купил нещо оттам, откъдето купуват най-богатите хора.
Че една красавица ме поема с усмивката си още от вратата, няма защо да разказвам. Че ме хваща внимателно под ръка и ме пита какво иска господинът… И като оцени с най-опитно ухо състоянието на моя английски, одма ми предложи своя приличен френски… Смут в душата ми… Такова мило посрещане, от опит зная…
Коланчето — ситно пристъпвам аз… И го посочвам с пръст на витрината. Жената казва нещо на друго момиче, то се появява на минутката с моето коланче от дванадесет долара в ръка. И аз просто трябва да отброя парата, и коланчето от змийска кожа след малко ще опаше панталона ми…
— Колко? — питам пак, за всеки случай…
— Сто и петдесет долара, господине… — казва момичето и го поставя в такава скъпа и изящна опаковка, че само нея мога да подаря в България като армаган…
Да ви кажа, че тази цифра ме удари като талпа по темето, ще ви прозвучи банално. Че се усетих готов първите 100 метра от този магазин да ги пробягам за по-малко от десет секунди — също. Истината е, че известно време не можех да издам никакъв членоразделен звук!
И другата истина е, че когато дойдох на себе си, в състояние да кажа вече името си и някои други подробности от националната си принадлежност, бях доста далеч от това магазинче…
В следващите дни пак наминавах към този квартал, но като наближех магазинчето, свивах вдясно, обикалях го отдалеч и някъде много по-нагоре отново излизах на същата улица…
Така видях глинена лампа от френски произход, светила, както пишеше, на Людвик XIV — нищо кой знае какво, глина и свещ вътре, десет хиляди долара… Тук видях обувки — само господ може да каже от
