Тези мисли докторът ги произнася бавно, като че се страхува да не се счупят. Така ги и поставя пред мене, да си вземам от тях. Колкото мога, каквото мога… За колкото съм скроен.
И аз се силя да вкарвам тази далечна философия на живота в натрупаните в душата ми схеми — сухи, неоросявани от такива мисли, главата ми се съпротивлява, трудно си намират място думите му, трудно разместват моята домашна балканска подредба на добро и лошо, на прочутото наше „класово и надкласово“… Нещо ще свърша тук, нещо ще остане и за отподир — като се върна, че и за по-дълго…
Скоро ще си тръгна. Дойдох за малко, потопих ръка в този космос. Ще се върна в моите земи объркан, изненадан, преполовен. Подобно нещо съм усещал, когато от село дойдох в града, и от мен стана нещо средно. Нещо, което вече не е за село, но и за града не става. Така и ще си отида оттук — като ония момичета, които само за една нощ са преспали при могъщи и богати любовници и на сутринта са се оказали пак там, където до вчера са били…
Не зная дали спомените винаги обогатяват. В много случаи те разкриват бедност…
Докторът отваря странична врата — излизаме под светлината на още лампи. Това е корт… червен корт, на който той и племенниците му играят тенис… Отстрани седалки, столове, масички, барче. И си представям гостите му, нещо повече, представям си красивата му дъщеря, като играе, а ти, гостенинът, седиш на пейката под чадъра, пиеш си разхладителното, подледено плодово сокче и гледаш…
Не свършва още разходката ми с доктора. Което ме учудва, той не ме пита за България. Знае ли за нея нещо, не знае ли. Отварям на няколко пъти дума. В България, казвам, ние също имаме много хубави кортове! Докторът отминава моята родолюбива информация, и ме отвежда до… своите конюшни… Преди нас е минал пак Сикх, пак е запалил лампите. И сега, на смесената им с луната светлина виждам десетина- петнадесет коня…
— За езда — казва докторът… — Хубава стока… Ако имахме повече време, щяхме да пояздим…
Винаги бързам като пале. Ала, като няма с какво друго да покажа, че и аз съм човек, как да не бързам.
— Като дете много яздех…
— А сега защо не яздите?…
Не отговарям на този въпрос.
Оттук започват вече другите имоти на доктора, където може да се яздят коне, да се правят дълги разходки и уикенди, в далечината се виждат гори, но аз повече не гледам и не питам…
Видях, каквото видях, усетих, каквото усетих, почувствах се, каквото се почувствах…
Голямата къща на доктора вече спи. Вече е полунощ. В домовете на богатите и времето не е същото. Никой не ме изпраща, освен доктор Маруах, и Сикх.
На двора, под светлината на луната, се разделяме.
Докторът ми стиска ръката, пожелава ми приятно прекарване в Америка и кой знае защо, на раздяла казва:
— Всички хора по земята са еднакви… Когато пожелаете, тия врати са винаги отворени…
Дали тоя човек наистина чете мисли…
VII
След ден трябва да напусна Лос Анжелос. А не ми се мърда оттук… Този град има своя магия, макар че е така с всички американски градове. Те дотолкова не си приличат един с друг, че трудно можеш да, ги объркаш. Освен с това, че държат човека до себе си, завладяват го, и ако той не е прекалено традиционен, правят го свой. За американците е непозната нашата балканска, да не говорим за българската привързаност към къщата, към родното място, към дръвчето, край което си израсъл, или кладенчето, от което си пил вода. Един американец, който през живота си не е сменил три къщи и три града поне, не е американец. Бизнесът го насочва към едно място, старостта си прокарва другаде. Поради което американците непрекъснато се местят от един квартал в друг, после от един град в друг, а твърде често и от един щат в друг. Америка непрекъснато сменя жилището си, непрекъснато се движи… Не зная това само достойнство ли е?
Докато съм в Лос Анжелос, си мисля, че ако съм американец, никога няма да напусна този град… Докато стигна до Сан Франциско, Вашингтон или Ню Йорк, когато ще помисля същото…
Лос Анжелос е огромен град. Както всички големи американски градове, той има своя билдингова част, в която на мене поне ми беше студено. Ходих из нея, гледах нагоре, чувствах се едно нищо долу, стиснат от високите, отвесни стени на тесните улици. И все имах чувството, че както си вървя, някой от високото да хвърли една тресчица, тя толкова ще се засили, че като падне върху главата ми, от мене ще остане само едно мокро петно, което минаващите чиновници ще изтрият за половин час с обувките си…
Банки, банки, банки… Нищо повече, от банки… И тук, и във Филаделфия, и в Чикаго. Те движат цялата душа на Америка. Купуват, продават, дават заеми, предлагат кредити, ипотекират, отлагат плащания, моите думи не стигат, а и световете ми не стигат, за да кажа колко много работи върши една банка. Трябва ти къща, банката ти я купува. Искаш да я продадеш и да си купиш нова, банката ти намира новата и ти продава старата. Разликата в цената те превръща в неин длъжник… Не зная колко са американците, които не са длъжници на банките… Дотрябва ти кола, банката е насреща, поиска ти се нова, банката пак… Земя искаш да купиш — ето я банката, предлага ти и земята… В Америка всички вземат заеми и кредити. Купуват каквото им трябва, гонят модата, изпреварват я, във всичко това и над всичко това стои банката!
Тя е най-вездесъщият посредник в този толкова жизнен, несекващ, неуморен и несвършващ финансов и стопански живот, за който и от който, смея да кажа, ние хабер си нямаме…
Съдбата на всеки американец, малко или много, е свързана с банката. Там си държи парите, там си държи мечтите, там си получава надеждите от едно качество човек да стане друго, там свършват огорченията и разочарованията му… Или оттам започват. Затова денем в тях е много оживено. Нощем тия хиляди видове хартии, в които е събрана съдбата на Америка, почиват. Почиват стаите, почиват компютрите. Умират сякаш билдингите — някой избутва живота оттук към другите квартали, където доларът не заспива…
Всъщност доларът и той е една тъмна Индия… къде ходи, къде се крие и как точно командва всичките тия десетки милиони американци, за да направят само това и точно това, което той им нареди, трудно се разбира от такъв като мене.
Никой в Америка не носи налични пари в джоба си. Няма го нашенския портфейл — дебел, издут, хладилник идеш да си купиш — вадиш пари, броиш, докато ти изтръпнат пръстите. За кола тръгнеш, торба пари носиш… В Америка народът и на обед като седне, и в магазина като влезе вади една тънка, метална пластинка, господ знае каква магия е тази пластинка, на нея името ти дори не пише. Подаваш го, ако ще да си на канадската граница, ако ще да си в Ню Мексико — при индианците, в техните магазини за грънци или за черги, картончето си има някакво номерче. Видях как го пъхат в процепчето на компютъра, процепчето му казва нещо, шепнат си с пластинката, но аз не чувам или не разбирам какво си шепнат, после продавачката, сервитьорката, касиерката и прочие, ти подава пластинката, слагаш си я в джоба, пито-платено… Оттук по неясни и невидими пътища тръгва сигналчето, че господин еди-кой си, е изял една мексиканска подлютена шкембе-чорба (тя е досущ като нашата), изпил една бира, хапнал от мексиканските меки хлебчета — върви сигналчето през градове и села, през електроники и компютри, минава през спътници, оброжда света, докато стигне до „Банк ъв Америка“ или до „Сентрал банк“, или до някоя друга от стотиците банки, и там се записва точ в точ моето разходче. С това картонче във всеки ресторант, във всеки хотел, във всеки магазин си плащаш не само обедчето, преспиването или топките за тенис, които си купил, но ако дотрябват пари — ей така, на такъв като мене да му залепиш о челото двайсетина долара, или в брой да си купиш билети за метрото, това картонче кара всички да му се подчиняват, да се съобразяват с него, диван чапраз да му стоят, докато каже — дотогава. Който плаща музиката, той я поръчва… Това е единственото правило, за което не са нужни изключения, които да го потвърдят.
Нищо и никаква ламаринка, три на четири сантиметра… А знае, както се вижда, всички езици, познава всички вкусове, командва и се разпорежда с всички хора… Имаш ли нея, Америка е твоя. Който и да си, какъвто и да си, все едно къде те е заченала майка ти, Америка е една и съща за всички. То те прави равен и с най-богатия, и с най-знаменития. Стига онова, което се крие зад нея, да е толкова, колкото в сметката на най-богатия и на най-знаменития. Защото в Америка няма други привилегии. Единствената привилегия е в тайната на това картонче. Тя обаче стига и хартисва. Цените в хотелите са еднакви за всички — тук няма
