Смущението ми е толкова дълбоко както от красотата на момичето, така и от килограмите на онова злато, което е натрупано на три-четири метра оттук, че не смея да помръдна. Не зная, милият аз, как се приказва в такава къща, как се стои… Уж минавам за човек, пообиколил света, а тук защо ми пресъхнаха устата, защо се такъв вцепених? Като ледено кристалче се стопи всичкото ми самочувствие. И да скривам сега, и да премълчавам, че от мене не остана нищо, ще се забележи и от кораб, ако сега в океана минава такъв. Добре, че оня, на когото предвидих неизбежна гладна смърт, иде пак… и как, мислите, иде… Иде и носи тежка табла. А в таблата — водка: „Смирноф“, „Руска“, „Горби“, „Финландска“. И не както е бивало досега, по десетина грама, колкото да подмокрят дъното на чашата, а цели-целенички бутилки. Иде ми да скоча и да ти погаля. Тях по-напред, после — него… Ще скоча, ако смея да пошавна… До тях уиски — американско, английско, шотландско. До уискито — бяло вино, френско, до него — червено, калифорнийско… И бутилка някаква с италиански ликьор се мъдри върху таблата. Ето, една от тия бутилки ще ми умие очите пред това момиче — една чаша да дръпна, и ще ме видиш ти мене аз ли съм… Ще видиш ти чак толкова ли нямам самочувствие, смущавам ли се от такива незаконно забогатели американци. Минутка само… Соча бутилката „Смирноф“, зад гърба на човека се подава жена, тя носи чашите, леда, газираната вода — „Ако джентълменът желае“… Джентълменът е по чистото питие… Налива ми индиецът чашата и чака да дръпна ръката си. Няма да я дръпна, бате. Налей, налей по-ячко, няма да обеднееш… Ха бакалъм. Спрях го някъде високо над средата на чашата, от кумова срама…
Той слага отстрани на малката масичка цялата тази сладка сергия и изчезва. След минутка пак иде… Цяла тарга с мезета окачил на рамото си — кеф ти гръцки фъстък, кеф ти шамфъстък, кеф ти всякакви други, от знайни и незнайни земи плодове… Кеф ти… ох, мамо… откога такова нещо не съм виждал — чинийка чер хайверец, чинийка червен.
… Имах един чичо. Беше от най-бедните в селото. Когато съм писал тук-таме, че по нашия край имаше хора, на които през ушите човек вестник може да чете, него съм имал предвид. Свит, мълчалив човечец… Ала като го почерпеше някой в кръчмата, като светнеше една-две ракии, от него по-голям в селото нямаше… Та сега, като отпивам от водката, като гледам момичето отсреща, което е разредило една чашка уиски, като усещам как чашата в ръката ми подменя кръвта, си мисля, че е вярно, дето казват, че кръвта вода не ставала. Но че водката става кръв, съмнение няма.
Открехвам полека-лека приказката. Иде ми езикът в устата вече, усещам го, че се разшава. Вратата, от която излезе това чудно създание, се отваря пак — още едно момиче, не е от същата класа, но то пък е силно в усмивката. Още попълнения се появяват: двама млади индийци. Те са със своите си индийски шапки — вили и повивали отгоре си плат за десетина ризи. Сядат и също вземат чаша. И те са по водката. Най-после да попадна на европейци. Ха сега да ударим чашите, ха по едно „наздраве“ да кажем… Че като ми дойде едно вдъхновение… Та Радж Капур, та Рита, та „Бродяга“, че „Два акра земя“, че „Господин 420“… С всичкото таза познание за индийската култура направо ги сащисах… Единият от тях запя мелодийката от „Бродяга“, като си опомни, че била от „Два акра земя“. Не е, казвам, не е оттам песента. Тя е друга… И даже я затананиках… Хубава работа, казва хубавицата и се смее. Европейците повече от нас знаят песните ни…
— Тоя филм мина оттук за малко — заоправдава се певецът…
Още ги сащисвам с познания за Индия: Тач Махал, Агра, Мъртвият град, Червената крепост, милионерите Тата… Какво си мислят те?
Какво си мислят точно, не разбрах, но със сигурност разбрах, че моите познания не само не ги сащисват, но не ги и толкова интересуват. А на мене един от тях да ми каже нещо хубаво за някой от световноизвестните български режисьори, един да ми спомене Варна, одма сълза ще прокапе от окото ми…
— Ние не сме били в Индия — казва хубавицата и аз събирам очи… — Татко беше няколко пъти…
— Че как…
— Ами ние сме американци — запява същата, вече позната ми песен момичето…
— А Индия — бия право в националната цел.
— Ние обичаме Индия — казва момичето, — аз все се каня да отида там… Даже вече говорихме с годеника ми…
Казва годеника ми и част от милата ганьовско-албертосардиевска наивност се попилява на секундата в душата ми… Момичето скача и донася снимката на годеника си. Знаех си, че е някакво прасе. На хубавите жени мъжете винаги са били подлеци или прасета… Че и с очила на всичко отгоре. Също индиец… И всички тия тук, наоколо, индийци… И той бил лекар, като баща й. И около мен тия също са лекари. И техният баща. И дядо им… И на домакинята, която още не се появява, баща й…
— Виждам — казвам, — че пазите традициите си!
— Това е прието в Америка — в къщи човек може да пази спомените от дедите си, тук свободата е пълна. Ние всичките сме сикхи, навярно и внуците ни ще останат сикхи, ние спазваме често обичаите на нашата национална кухня. Затова и нашият готвач е индиец — това, което са забравили бащите ни, дедите ни, ето, той го припомня…
— Тази вечер вие ще опитате националната кухня…
Бащата, един възрастен, вече шейсет-седемдесет годишен индиец, дойде със закъснение. Със запознаването той се включи в разговора. Направи го със същата непринуденост, с която си поиска чаша бяло вино.
— В Америка всички хора са равни — каза той. — Равенството е заложено в конституцията — тя е, която обединява всички народи и народности и ги прави американци. Тя и правилата на живота…
— Кои правила — питам — най-вече ви правят американци?
Човекът поглажда брадата си, бавно, без да бърза, отпива от чашата е бяло вино и като преценява, че вече е време за отговор, казва:
— Всеки е свободен да прави всичко, стига да не нарушава конституцията и да не пречи на другите хора да правят същото… Ако ме разбирате — това е правилото номер едно… Спазва се като най-свят закон на тази земя… Установено още от Линкълн…
— А конкуренцията — казвам аз, подготвен до немай-къде от литературата, която съм изчел по въпроса.
— Конкуренцията е само начин, по който човек се показва и доказва кой е и какъв е. Важното е условията за всички да са равни…
— Но те не могат да бъдат равни за всички. Ето, вашата дъщеря не може да бъде равна с едно момиче от бедно семейство. Началният старт е различен…
— Не съвсем — казва той. — В Америка не е прието родителите да обезпечават децата си. Това е най- лошият урок, който може да им се даде. Децата започват да работят самостоятелно още докато са в университета. Деветдесет процента от студентите се самоиздържат… И много рано заживяват самостоятелен живот… И много рано научават правилата му… Който не умее да се бори, тук пропада. Който не спазва правилата на борбата — също…
— А кои са правилата? — питам пак.
— Ще ви кажа някои от тях — отвръща индиецът… Младите хора наоколо мълчат и само тук-таме добавят или уточняват нещо. Видях, че уважението към този, който говори, е правило в Америка. Особено пък, ако той е по-възрастен:
— Ето някои от тези правила — казва човекът: — Да се даде възможност на всеки да пробва силите си. Равни шансове за всички.
Скептично отминавам „равните шансове“. Той продължава:
— Добродетелност — да даваш сили на обществото, без да ти се плаща за това…
Правя физиономия…
— Вие безплатно ли лекувате?…
— Не. Но много от моите доходи, понякога до двайсет и пет процента, отиваха за благотворителни цели…
— Като например?…
— Аз съм нещо като заместник-кмет на Лос Анжелос, така да се каже, на доброволни начала, макар че ме избират. Отговарям за духовните, културните движения. Строеж на театри, на опери, опазване на старини, на църкви. Сега идвам от такова заседание — трябва да се започне реставрация на една стара
