Че като ще е такава провинция тоя Холивуд, едно стъргало поне няма ли, да си оплакне човек окото. Вечерта обаче е пуста. Ни звезди, ни полумесеци, малко нещо започва да превалява и аз свивам към колата. Като няма голи момичета, поне да не си намокря дрешката… Не, няма да се оставя да ме гавне така Америка, утре сутринта пак съм тука…
Сутринта съм наистина пак тука. Муси се отново нещо времето, има си хас пак да завали и да ми убие разходката по тия улици, по които е минала световната хубост и слава… Един път ми е стъпил кракът на мене тука, и един дъжд да развали работата и да ме лиши от този контакт с историята…
Не! Днес картината е по-друга… Макар и не съвсем. Който, като мене, е очаквал, че ще види някакви модерни сгради, супермодерни студия и важни филмови господа, лъже се. Тъжно ми е да го кажа, но Холивуд е засега повече история и колкото повече върви часовникът му, толкова повече история ще става. Телевизията е ударила дълбоко в слабините филмовата индустрия на Холивуд и каквото било преди петдесет години, сега не е… Показват ми три големи халета, каквито и в Европа, че и в България могат да се намерят, два киносалона, каквито и в България има колкото щеш, и един тротоар, по който се стига до едно от кината, където също стават премиерните прожекции. Виж, такъв тротоар никъде другаде в света няма. Пак се сетили американците. И те повече от нас знаят как се прави история. Ние, ако я имаме, гледаме да я затрием, те, като я нямат, гледат да си я създадат.
Тротоар като тротоар — с плочки, но на плочките имена… Ето, когато станала звезда Елизабет Тейлър, тук на плочката издълбали името й и годината на нейното изгряване. По-нататък е името на следващата звезда, може да е мъж, може да е красавица, била от Америка, била от САЩ, била от Европа…
Навел съм се и разчитам имената. Имена, без които няма кино, без които няма история, без които няма представа за женска и мъжка красота. И усещам нещо да ме претопля. Уж е една нищо и никаква тротоарна плочка, а не е. Защото оттук наистина тръгва история. И тая история ще става все по-история, защото, колкото времето ще ни отдалечава от онзи миг, когато човекът е издълбал с длетото името, толкова повече паметта и споменът ще качват цената си…
Има и празни плочки, оставени недописани. Те са за бъдещите звезди, които ще излязат оттук. Представяте ли си, колко ще струва след години едно парче от тази плочка, ако не дай си боже, българи нахлуят тука и рекат да заменят плочника с мрамор… Колко му е, в разрушаването на историята си имаме такъв огромен опит… Навел съм се и чета: Сидни Поатие, Марлон Брандо, Клаудия Кардинале, Джак Никълсън… три крачки още. Тук се спира, тук пише — Мерилин Монро. По-късно видях, не само тук, на всички възможни места в Америка е поставен портретът й — голям, среден, огромен. Руса, много руса, най- русата жена. Сластна, много сластна, най-сластната. Мерилин, по Мерилин, най Мерилин…
Символът, самочувствието, най-голямата кино гордост на Америка.
Навсякъде около мен такива четци. Ала преобладава японската реч, японците са навсякъде в Щатите, и не както най-често се виждат пенсионери, ами и млади: студенти и ученици… И китайци вече има, и те са доста многобройни групи… Свършено е, завинаги е свършено с класовата изолация. Между тях — моя милост… Веки извадил апарат, на човеко туристическо население, се падат най-малко апарат и половина… Носят си японците и камери, на всеки трети, комай, камера. Такива, каквито още няма и в нашата държавна телевизия…
Навели се и снимат имената, ще ги отнесат в далечните си страни, ще се съберат с приятели… Ето, това е Холивуд!…
Още има от Холивуд… До едно от двете премиерни кина, са наредени плочки. Очертало се е малко площадче. Тук, на всяка плочка, вместо имената, звездите са отпечатали обувките и дланите си. Едри, мъжки ръчища, нежни малки токчета, отпечатали отпред ходилото, отзад токчето, до него — дланите на звездата… Имена са това… Тук войната между камерите и фотоапаратите избухва с такава сила, че от всеки апарат излиза огън. Добирам се е триста зора до тия стотина плочки. Апаратът ми нещо засича и по проверената метода, аз вадя тефтерчето. Къде-къде е по-сигурно… Хм, един от тези звезди е накарал и коня си да стъпи върху плочката и да се отпечата копитото му. Аз лично не го познавам, но знаещият кинонарод наоколо твърди, че благодарение на този кон, той станал световно име…
Конят да си намери човек!…
Притичват все пак мадамчета, едни по-разголени, други пък като ханъми — от горе до долу покрити. В ушите ми напира палава полска реч… Група шведки, имат — нямат, осемнадесетгодишни, също кандидатки за плочките, се изсипват от скъпо волво. После, като пак заситни дъждецът, още една група се сурна край мене — весела френска компанийка. Те пък се спасиха от дъжда в хотела, който снощи бях видял — „Звездите на Холивуд“… Тук се дават апартаменти под наем на новодошлите отвсякъде девици да си пробват крачето става ли за плоча. Крачето си ли пробват, таланта ли, това не е достъпно днес да го узная, но такива момичета, охарчили бащите си да съберат пари до Америка, да наемат хотел или някой друг да им го наеме, да се повъртят тука, докато им трае меракът за световна слава — че има, има… Както е навсякъде, където се снима филм, където се печелят пари и където човек, ако не друго, то поне може да се тръкне о славата.
Ослушвам се за руска реч, но както може да се предполага, не я чувам. Вместо Холивуд рускините са имат Шукшино, а тук все още рублите не вървят.
Тези момичета по цял ден се въртят около някое от останалите там десетина филмови студия, там ги поема опитната ръка на асистенти, менажери, директори. Цедилото е дълго… Момичетата предлагат кое каквото има, докато стигнат до режисьора, ако въобще им излезе късметът до него да стигнат… Някои обаче са стигнали… Много от имената по плочките са минали точно по този път…
Наоколо изниква гора от чадъри, но аз чадър нямам, колата ми е далече и това, което чевръсто правя, е да открия подслон — едно барче точно отсреща, на тротоара…
Барчето е старо, много старо. Човекът в него също. Той отдавна е минал осемдесетте и макар че си има отмяна, седи в ъгълчето, оглежда хората, промърморва от време на време нещо и като, че пак задрямва. Един американски Калмук, само че по-стар от нашия… Този човек се оказва цяло съкровище, много видял, много помни… Изправям се до дървения тезгях, върху който младият му наследник пързулва чаши със сокове и сандвичи. Тук също има подписи… Даже тук са повече, много повече, отколкото на тротоара или на плочника пред киното… Нямам работа, колкото и да е странно, няма и хора, и с позволението на стареца започвам да чета имената… Любезни хора са американците, нищо не им струва да влязат в приказка с тебе — да те разпитат, или да ти разкажат това, което те интересува. Старецът знае всеки подпис, знае и съдбата на всеки, който се е подписал… Той е тук от шейсет години. Като от тях се махне времето, когато е отивал да подремне малко в стаичката отзад, другото време от живота си го е прекарал все тук… Барчето му, от шейсет години работи денонощно… Старецът помни някои от най-големите звезди, кога за пръв път са дошли тук, как са изглеждали. Шарлей Темпъл — какво скромно и плахо момиченце била. Ами Бриджит Бардо?… Джони Холидей е извъртял мощен подпис в края на тезгяха, той пък там обичал да си пие кафето — облегнат на стената… Ами Бети — казва той, и аз трябва да се досетя, че става дума за Елизабет Тейлър. — Горката — мъжът й почина, сега чувам и тя… Може би няма да я видя повече… Не е минавала години оттук…
Бъдещите звезди много обичали това барче. Снимат, каквото снимат, дойдат за един сандвич, за едно кафе или сок, тук се запознават един с друг, оттук обратно пак на снимки… Идват никому неизвестни, отиват си светила — цял свят ги знае.
— Е, не ме забравят, когато дойдат насам, отбиват се, носят ми и подаръци…
Той трудно се изправя, ала все пак се изправя, и ме вика с ръка. Заобикалям барчето и влизаме в задната стаичка. Тук виждам наистина много подаръци, наредени, надписани — кога са подарени, от кого. И откъде ли не! Ходили по света звездите, завръщали се и като се сещали за него, купували му, каквото се досетили… Толкова години ги е хранил.
— Та това е цял музей — казвам. — И друг такъв на света няма…
Старецът тъжно се усмихва. Рядко, много рядко е да видиш американец, който се усмихва тъжно…
Сядам на едно столче, на което той казва, че обичала да сяда София Лорен, и отпивам рядкото кафе… Няма ли сега кой да ме види, кой да разкаже после…
Топло и тъжно е в своето историческо величие това старо барче. И старецът, който е част от него… Елате, господине, казва ми той, пак елате, ако съм жив…
Американците винаги канят. Ние пък, българите, обичаме да обещаваме. И за едното, и за другото не се искат пари!…
