Не знаех дали да се смея, дали да кажа нещо осъдително, дали да гледам тъпо отпреде си…
Скоро стигнахме. В разринатия сняг между високите билдинги на Чикаго рейсчето се провря и спря пред един силно осветен вход. Това беше хотел…
Момичето и сега скочи чевръсто. Пак така чевръсто пое и куфарите, постави ги на входа, хлопна вратата на багажното отделение и ми каза своето: „О’кей…“
Учителят слезе от рейсчето, разпери длан срещу мене, направих същото и аз, дланите ни се удариха във въздуха, както съм виждал да правят във филмите златотърсачите на Джек Лондон, тупна ме отново по рамото и ми пожела, хубави дни в Америка…
Ставаше дума за това, че американският обслужващ персонал истински обслужва… Никъде не видях — било в такси, било в хотел, било в рейс, било във влак, — пътникът сам да мъкне багажа си, да го товари и разтоварва, а шофьорът в това време да си мечтае или да си намира, работа около кормилото. С това глезене на човека до такава степен свикнах, че когато отпосле трябваше да си товаря багажа сам в Париж на едно подобно автобусче, а шофьорът си приказваше най-забавно с една приятна госпожица, усетих дълбоко и стъписващо разликата между Европа и Америка…
В тая страна не видях хора, които да се блъскат, да се пререждат, ако, недай боже, някъде за нещо й за минутка се образува опашка. Дори на самолета като се качват — стюардесата кани най-напред възрастните и болните, ако има такива, после майките с децата, после — отзад напред, по реда на местата — пътниците. Най-после влиза първа класа. Ако, недай боже, някой някого пререди, някой някого бутне или с нещо притесни, то следват такива извинения, такива съжаления, че да ти се поиска отново да те бутнат… Никога през моите дълги пътувания, не видях хора бързащи, а още по-малко — изнервени. Как си правят сметката, как си гласят работите, че на всичко отгоре пък и да не изглеждат като хора, които имат страх от нещо или за нещо — това си остана голямата тайна за мен. Спокойствие, сигурност, ред, уважение, към човека… Това ли е наистина Америка, лудата, пияната, дрогираната, човеконенавистната, капиталистическата Америка? …
Не, казах си, не можа да бъде. Трябва по-внимателно да гледам. Може всичко да е баш така, ама пак, викам си, не е вярно. Номера са тия някакви, които аз, чужденецът, не мога да схвана, ама има време, цял месец е напреде ми — все ще й видя истинското лице на тая държава… И реших — мерне ли се пред очите ми американец, на който да му хвана вяра, да го питам…
Такъв ми се мярна, един професор с дънки, с маратонки, с яке, както е облечена цяла Америка. Професор от университета в Мисисипи… И историк отгоре. Задавам въпроса си: Тук, казвам, се е събрал народ от кол и въже. Че идват и най-образованите европейци тук, викам, идват. Но нали идва и целият боклук на Латинска Америка — него какво го правите, че се претопява, че става друг човек… Споменавам Латинска Америка и в душата ми нахлува една далечна, забравена песничка от зората на нашия социализъм. Пееше я Лея Иванова след връщането си от беленския лагер. Пееше тя песента за Чико от Порто Рико, дошъл в Америка беден, гладен, петимен да види долар в ръката си.
Милата и горда Леа! И нея бяха накарали да пее разобличителни англо-американски песни.
Професорът опипва очилата си, забелязал съм, когато един по-учен човек вземе да мисли, преди да говори, винаги си опипва очилата.
— От една страна, тук са много силни английските протестантски традиции — казва той, — които боготворят уважението към човека. От първостепенна важност обаче са условията, които позволяват или не позволяват на човека да бъде невъзпитан. Кой преуспява в американското общество: първо онзи, който много работи. Трудът е координатната система, върху която е разположен американският начин на живот. Да работиш много е най-важното, но не и единственото условие за успех. Трябва да имаш уважението и признанието на другите. Което пък означава, че трябва задължително да си честен, коректен, добронамерен — и със съседите, и с хората, с които си в делови отношения. Да имаш, както тук е прието да се казва, безупречна репутация в обществото, да участваш в доброволни движения. Лошото настроение е за в къщи. Отидеш ли на работа в лошо настроение, всеки ще познае, че нещо я в личния живот, я в бизнеса не ти върви. А не ти ли върви добре бизнесът, клиентите ще го усетят и ще се дръпнат. Ако имаш акции на борсата, курсът им веднага ще спадне. И ти си вече готов да се спуснеш надолу по своята житейска стълбица… У нас не е прието също така — продължава той — човек да е с широки пръсти или да демонстрира богатството си. Ако сте забелязали, американците пестят, много пестят. И когато малко имат. И когато повече имат. Дори когато са много богати. Това е условен рефлекс. Храна в Америка не се хвърля. Можеш ли да спестиш долара — пестиш го. Видят ли те, че не уважаваш долара, смята се за лош тон…
Пестеливостта на Америка е нещо много особено. От една страна, средните спестявания в Америка са едни от най-ниските в света — около 10%. В Швеция те са два пъти и половина повече. От друга пък, не съм виждал някой, който толкова да си прави сметката. Ако може едно кило домати да се купи с 20 цента по- евтино, американецът ще отиде в магазина, където цената е по-ниска. Ако качеството на виното в ресторанта е едно и също, той ще поръча по-евтиното. Бакшиш на обслужващия винаги ще даде, но той няма да е с един цент повече от онова, което е обществено прието.
… Във Вашингтон вечерях с една дама, която много беше ходила по света, много беше видяла. Посланик в Израел, в Мексико, в Унгария — бивша красавица, сега сладкодумна и мъдра жена. Тя не успя все пак да си изяде големия шницел, който й донесоха. На нейните години не бива да се яде много месо. Но тя беше американка и знаеше, че да се плаща за нещо, което не е използвано докрай — не бива. Помоли келнера да увие остатъка от шницела в пакет. Келнерът донесе пластмасова кутия, с панделка превързана, само гдето една розичка не беше боднал. В нея, сгънат, пригласен, беше остатъкът от шницела, който висшата американска дипломатка се канеше да отнесе в къщи.
Е, всичко бях видял по света — това не. Трябва доста големи очи да съм оперил, защото бившата посланичка рече:
— Доги бег… (За кучето.) — И като прочете недоумението в очите ми, тя разказа историята на една друга дама — било някога, в оная далечна Америка, — на която й досвидяло да си остави цяло парче бифтек. Та тя искала да си го занесе в къщи, но като я било срам, казала: „За кучето.“ Тази фраза станала знаменита. Нещо повече, тя станала смисъл и символ на прословутата американска пестеливост.
Много пъти после видях — пръча ли си американецът вечеря, или просто сандвич, ако не може да я изяде, каже: „Доги бег“, увият му я, сложи си я в чантата. За по-после, за у дома, за когато огладнее. Никакъв срам, никакво неудобство.
Така се убедих в това, което е знаел още пра — пра дядо ми, когато е казвал: „Който не носи кърпено, и ново нима да облече.“
И още: пилеенето е белег на простотия, на комплекс за малоценност, на беднота.
Американците не лишават от нищо душата си, но никога, не я пресищат.
В достигането на тази мярка навярно се крие степента, до която един народ се е цивилизовал. Ала как да пазиш мярката, когато си гладен.
Как да не преядеш, когато това, което днес го има, утре го няма…
Прощавай, професоре. Отклоних се. Да си продължим приказката за правилата на живота. Макар че въобще не се отклонихме от нея с моя разказ.
— Идват тук такива нискообразовани хора от Мексико, от Перу, особени проблеми в някои щати създават порториканците… Една част от тях следват тия правила, те преуспяват… Другата… Другата е дъното на Америка. Там — сред тях е престъпността, там са силно разпространени наркоманията, проституцията, кражбите, убийствата…
— Те голям проблем ли са за Америка?…
— Голям, разбира се! Много голям…
Ето, мисля си, един американец, който казва цялата истина. Защото и телевизията като отвориш вечер, пак това ще видиш. Тук убийство, там кражба… По късно се убеждавам, че между американската и нашата българска представа за голям и малък проблем има доста съществена разлика… Ако човек гледа редовно американската телевизия, никакво съмнение няма — ще остане с впечатлението, че това е страна на престъпници, наркомани, доларомани и нищо друго… Същото се отнася в голяма степен и до киното. Стане ли някъде в Америка убийство, още същата вечер започва разследване: причини, характер, подробности — как станало, защо станало. Кражба като стане някъде — пак… Катастрофа като стане, ето ти телевизионните оператори, като че са все американски роднини на Ванга, та предварително залагат
