пипано с ръка, а е взето, както е било в природата. В Америка пропорциите са… къде-къде по американски… Ала в крайна сметка, е същото.
Ако се съди по бай Алеко (а мисля, че няма място за недоверие — каквото пипна преди век, каквото видя, като с рентген го прободе — все го доказа историята, все точно излезе), той още пише за тия американски водопади и водни стени в сградите, от което правя извода, че Япония си е Япония. Тя нищо не открива първа. Тя само овреме научава какво е направил или открил светът, преценява го със своята японска „Елка“ — до безупречност, до милимикронче го премерва трябва ли й, става ли за нейните острови и за малките крачета на японските жени, и после го взема, претопява го в своето японско казанче, японизира го — та когато го извадиш после, не можеш да познаеш, че не е родено или измислено тук, на японски остров, под червеното японско слънце. Защото това, което е направила Япония, много често е заемка, само че по-съвършена, много по-обогатена със сивото вещество на талантливия японски мозък… Но видях и обратното…
В Япония влезеш ли в ресторант, минута след като си събул обувките си, вече ти носят горещи, вдигащи пара бели кърпички за избърсване и дезинфекция на ръцете.
Не във всеки ресторант, още по-малко пък след като си си събул обувките (в Америка те понякога не ги свалят и в леглата си, но никак не съм сигурен, както вървят работите, ако след година дойда, дали и тук няма да развързвам пред всяка кръчма връзките), но и в Америка вече вадят горещи кърпички, и в това отношение Япония иде…
Нахлуването на японски стоки — евтини, красиви и качествени, на японски капитали — мощни, пробивни, най-сетне директното изкупуване на сгради, земи и богатства в самата Америка от японците, тревожно плаши практичния и далновиден американски ум…
И все пак една мисъл не ме напуска: Япония и Америка са двата края на една пръчка, която е свита на колело, и те са се доближили. Коренно различни: едната — страна на силния колективизъм, другата — на неограничения индивидуализъм, — а са постигнали и постигат едно и също — върховете на човешкото можене.
Япония и обединена Германия — това са двете сили извън Америка, които могат да я накарат да й трепне окото. Това е един от нейните комплекси. Друг комплекс е чувството за историческа малоценност. Старите вещи поради това са безумно скъпи. Едно старо, кожено яке отпреди 50–60 или 100 години струва 30–40 000 долара.
Третият им комплекс е индивидуализмът.
Най-често показваните лица по американската телевизия са: Кол, японският министър-председател и Шимон Перец… Доста по-назад, макар и достатъчно често и с много уважение, се появява в класирането Михаил Горбачов…
Мъка ме обзема, като си помисля, че американският данъкоплатец толкова пари дава за телевизията, а не е имал щастлива възможност да се наслаждава на българските политически мъже… да чуе силните им гласове, да чуе безупречен български език и крехък, очарователен смях…
— Завиждат ли американците — попитах журналиста от Санта Фе…
Той дълго мълча и мисли.
— Не. Това е непознато чувство за нас. Всеки има всичко, което е потребно, за да постигне това, което иска. Не стане ли — причината може да бъде в лошия шанс или най-често в самия човек. Тогава да се сърди на себе си. Правилата на играта са чисти. За завист тук няма място…
— Имам чувството — казвам аз, — че все пак вие завиждате на японците…
— Това не е завист. Това е може би страх. Макар че… — той прави пауза — мисля, че те стигнаха върха си. На толкова малко земя човешкият мозък толкова може да създаде. Той също има граници.
Поглеждам го, без да съм напълно уверен, че границите на човешкия мозък са начертани точно в Япония, Ала, казвам друго:
— Но руснаците им дадоха земя, острови…
— Това е проблем — казва той… — Нов проблем за нас.
И което пак ме учудва, проблемът е Япония, а не Русия…
Никъде в тези бъдещи сметки за утрешния ден на човечеството, за неговата по-нататъшна съдба, Русия не съществува. Тя съществува в сметките на американците като друг проблем — дали е възвратим сталинизмът и терорът, възможна ли е гражданска война? Ще падне ли Горбачов и какво ще стане тогава?… Но като сила — икономическа, политическа, духовна, тя определено не съществува в страховете на Америка.
И аз разбрах, ясно и безкомпромисно, усетих го с всичките си сетива — в света е настъпило страшно разбъркване, дълбоко, фатално. И започва ново, цялостно пренареждане. Революцията днес е по-голяма и по-силна, отколкото е била през седемнадесета година. Раздрусването на света е по-мощно и всеобхватно, отколкото по времето на Втората световна война. И очертанията за бъдещия ден на човечеството са по- дълбоки и по-категорични, отколкото досега…
Новият праг на човешката история ме свари в Америка.
Джейн ми казва, че е разведена два пъти!… Е, още имаме път, можем да поразпъприм и тая тема…
— Добре ли е да се развежда човек? — питам Джейн така, както бих попитал всеки свой втори познат в България…
— Два развода са съвсем прилично нещо — казва Джейн. — Проблемът са децата, разбира се… Те страдат… Но като пораснат, като си уредят живота… Ние, американците, запазваме добри отношения помежду си и след развода. Децата ни идват на гости, ние им ходим… Ала живеем разделено. Това е — тя ме поглежда — за хигиена на тялото и духа…
— Вие колко деца имате?
— Три — отговаря гордо Джейн. — И пет внуци… — добавя още по-гордо тя.
Ето още една разлика: нашенска жена, мисли ли още за любов, да я заколиш, за внуците си дума няма да обели… Тук не смесват едното с другото…
— А защо толкова много се развеждат американците?
Очаквам да ме попита — ами вие, как се казваше там вашата страна, не се ли развеждате… Ала, както вече забелязах, американците не се интересуват какво става по света, така че Джейн ми отговаря, без да пита. Даже ми е писано да чуя една цяла лекция по въпроса за разводите.
— На нас сексуалният проблем ни идва малко със закъснение. Многото работа на младини, когато се правят кариерата и бизнесът, отнемат силите за любов. Вие ще видите много млади момичета, женени за възрастни мъже. Ще видите много млади семейства без деца. Децата пречат на бизнеса и на кариерата на жената. Ще видите много стари моми — от работа просто не им е останало време да се оженят… О, това е проблем за Америка — казва тя… — И то какъв…
Бях във Вашингтон — в една фирма за защита на журналистическите права. Собственичката на фирмата беше тридесет и две годишна — неженена. Показва ми снимки — няколко дни като събере свободни, хуква на екскурзия. Все сама беше на тези снимки — с раничката, с дънките, с маратонките… С два факултета жена, но нямала време да се ожени…
Една друга моя позната, отишла твърде високо в дипломацията, женена за седемдесетгодишен китаец, като самата тя нямаше повече от двадесет и пет. То се знае, и тя нямала време за деца. Нито дори желание да ги има… Виж, снимки от всички места, където са били някога на екскурзия с китаеца — да. Цифрите са доста силни и не съвсем възхитителни — старите моми и старите ергени в САЩ са висок процент от населението…
Че за какво ви е това богатство — иде ми да извикам пак своето изречение, както толкова пъти досега. Сто години след Алеко май нямам какво друго да попитам, освен пак същото… Ала Америка не е кърпа с едно лице. Едни от жените правят кариера, но има и други — те пък раждат деца… Тъй или иначе, Америка е страна на трите деца… Вървиш, гледаш младо семейство, скромно облечено, чистичко — три дечица, като че правени през година, наредили се, хванали се за ръчичка… Е, хубаво, дявол да го вземе. И тия, с трите деца, са много, неизмеримо много повече от ония, които са решили да правят висока интелектуална кариера… И ако по въпроса за децата Америка пак много писка, то е, защото тя за всичко си писка. Малко да си подаде нослето някакъв проблем, който ние в Европа няма и да забележим, докато не ни извади очите, американците полудяват — вестници, радио, телевизия, правителството, сенатори, доброволни
