— А моят дядо е тук от 1430 година — отвърнало негърчето.
— И моят дядо е оттогава — добавило китайчето.
Този е аргументът, доколко си американец — не кой е дядо ти и за коя партия гласува, какви земи владее или колко пари печели, макар че това в Америка си е най-американското нещо, а кога са дошли дедите ти на тази земя. Останалото — религия, слава, цвят на кожата — е, дето се казва на добър френски език, „ария от друга опера“…
Та, ето я Джейн, върти кормилото и чак на гърба й се усеща националната гордост.
И друг път ми е правило впечатление американското самочувствие. И винаги съм го свързвал с доста масовото непознаване на другите народи. Попитах миналата вечер колегата журналист, защо това е така?
— За повечето, ако не за всички американци — САЩ са центърът на света — отговори ми той. — Толкова хора са дошли тук откъде ли не и никой не се е върнал. И никой не е недоволен от живота си. А за другото: каквото трябва да се знае за света, и който трябва, го знае. Всичко, което засяга нашия интерес и нашата работа, го знаем. Всичко онова, което не ни интересува, за какво ни е да го знаем. Ние сме една цяла планета — Америка. Ние не познаваме още достатъчно себе си. Имаме цели „Европи“ неусвоена земя…
Ето, съпругата му не е излизала никога досега от Америка. Той е бил преди месец в Лондон — също за първи път прелетял океана. И англичаните са му просто смешни със своето самочувствие, че те са центърът на света. Както французите…
Виж, една отстъпка направи на германците.
— Германците са си германци — казва той… — Как мислите — сега като се обединят?…
Поглежда ме и чака отговор.
Отговарям му с неговите думи:
— Германците са си германци. А вас защо ви е страх от германците? От войната ли пазите горчив спомен?…
— Не само от нея. Я ги вижте как работят, каква дисциплина имат, това не са хора, а машини…
— Вие също сте много трудолюбиви — казвам. — И дисциплината ви… Ето, вие работите и като журналист, и като учител, съпругата ви също работи на две места. Това у вас е толкова масово. Даже — говоря аз направо — мисля, че това не ви е нужно. Това е нещото, което в Америка не го разбирам. Защо ви е да работите толкова, когато имате всичко. Храната ви е евтина и голяма къща имате, и коли няколко, какво още?…
Това е тя старата тема, с която започнах срещата си с Америка и която най-много ме впечатли…
— Потреблението не знае граници — казва той.
Обажда се негова племенница — весела и палава двадесет и седем-осем годишна мома:
— Аз пък нямам такива амбиции. Според мен човек може да живее и с много по-малко, но да бъде по- свободен…
Младата дама слага пръст в раната. Американската публична мисъл — политици, социолози, психолози, икономисти, са разтревожени. Старият обществен договор вече се руши. Младите в Америка не са това, което са били родителите им. Те не искат толкова много да работят, те искат повече да живеят. Не знам доколко това е така, но и телевизията, и вестниците, и сериозните списания бият тревога — расте паразитно поколение. Америка тръгва надолу…
Но същото отдавна го казваме и ние в Европа.
Азия ли само върви нагоре!
За Азия, по-точно за Япония — след малко. Сега още питам.
— Богатството ли прави националното самочувствие на американеца?
— Вие сте свидетели — казва ми журналистът, — че пред всяка американска къща се вее националното знаме. Никой никого не кара насила да го слага. Това е от обич към Америка, към нашата велика страна. Тук всеки може да постигне много, стига да е…
Оттук нататък правилата са ми познати, чувал съм ги вече. И думите му звучат познато. Къде най-често съм ги чувал? Разбира се — в не по-малко великия Съветски съюз.
— А какво понижава националното самочувствие на американеца — питам… Този въпрос го задавам и на колегата, и на Джейн, която все тъй усърдно върти кормилото из завоите на теснината.
Отговорът и на двамата, а и на десетината американци, с които разговарях, е приблизително еднакъв:
— През шейсетте години руснаците ни изпревариха в Космоса. Това помрачи нашата увереност на държава, която във всяко отношение е първа в света. Сега това надпреварване го спечелихме ние…
Това, което ги смущава, е една обединена Германия… И… Япония, разбира се.
Макар че в Америка е прието да се говори открито за всичко, макар че тук никога не са се нуждаели от специални пленуми за гласност, нито пък са създавали национални движения, то все пак Япония си остава една, къде повече, къде по-малко, болна тема. Ето я и Джейн, когато я попитах харесва ли й японската й кола, тя ми отговори:
— Откак съм купила тази тойота, в американска кола не ми се влиза… (Ех, Джейн, Джейн, да ти туря дупенцето на седалка от трабантче или върху запорожка, тогава да те видя каква песен ще ми запееш за американските коли!)
— Погледнете по улиците — всяка втора кола е японска, два пъти по-хубава и два пъти по-евтина от нашите — казва тя.
Така е. Всяка втора кола по улиците на Америка е японска. Всяка втора, изложена за продан — също.
— Ами електрониката — продължи Джейн. — Оставете ме аз да ви кажа… Бият ни с нашето най-силно оръжие… Че на всичко отгоре и купуват Америка!
Това, за купуването на Америка, ме стъписва.
Огромни земи от Съединените щати, обявени за продан, по една или друга причина, са закупени от японски фирми. Значителна част от империята Рокфелер е изкупена от японци! Настаняването на японския капитал в САЩ продължава с всичка сила и в други сфери. Америка усеща дъха на Япония буквално в тила си и даже мисля, че започва да става обратното — тя вече я отминава, със своята супер технична и дисциплинирана мисъл…
Когато бях в Япония, щом похвалех за нещо японците, те задължително ми отговаряха:
— А в Америка бил ли сте?…
— Не съм — отговарях…
— Там да видите, докъде са стигнали!…
Същото сега се повтаря на американска земя. Възхитя ли се на нещо американско, незабавно идва въпросът:
— А в Япония бил ли сте?…
— Бил съм…
— Е, нима те не са по-напред от нас…
— В някои отношения — казвам, — да, в други, не…
В такива случаи виждах как изглежда избухнал американец.
— Ами това нашето правителство, правителство ли е! Плямпачи!
Тук те добавят още обидни думи, които аз не смятам за нужно да повтарям. Ала убедих се, че хората, които толкова обичат страната си, както е навсякъде по света, не обичат правителствата си. И в това отношение народите си приличат.
На много места в Америка могат да се видят типични картинки от японското всекидневие. Или обратното — на много места в Япония могат да се видят типични гледки от Америка. Ала не ми е по силите да кажа кой от кого е заимствал. Едно със сигурност твърдя — никога не ме попитаха бил ли съм в Съветския съюз. И също така никъде не видях, да са заимствали нещо от нашите страни, от нашите исторически постижения. На стотици места в Америка, в сградите има течаща вода, цели водопади се сипят — възхитително нещо. Всичката фантазия на човека — покорена, озаптена, принудена да измисля, е пред теб. Ала същото го видях и в Япония. Във фоайетата на големите сгради също има колкото искаш цветя, и със също толкова вадички, водопади, гейзери, ручеи. Вярно, японизирано, умалено, направено, като че ли не е
