сто процента от втората категория, затова ще я карам като българче — ще давам вид, че много зная, пък те да си блъскат главата, така ли е, не е ли?
Скоро пътят слиза до реката. Има дори отбивка и аз помолвам Джейн да спре за малко. Искам да пипна водите на Рио Гранде. Да си измия очите в тях. Пред нас са спрели и други две коли, млади двойки се веселят в приказки, стъпили върху моста, който е прехвърлен през реката… Рибар замята по-нагоре саморъчно направена въдица…
Заставам до водата и се повеждам. Пипам я с чувството, че пипам светена вода. И пак ще кажа — какво чудо е литературата!… Подобно усещане изпитвам вече за кой ли път, докосвайки се до места и земи, споменът за които иде от прочетено, от спомнено и казано… И те кара да тръпнеш, да се вълнуваш, да оглушаваш за другите шумове…
Водата е много студена и много чиста. На дъното играят рибки, досами мен на брега са покарали тревички — зелени и чисти. Няма злак, няма тиня, няма кафяво. Зелена вода, настръхнала от бързите и височината, от която иде… Бели гривички се мятат една след друга по цялото течение нагоре. Мирис на прясно, на свежо, като че ли не съм в сърцето на Америка, а в моя Балкан — под Пръскалото… Там и само там съм усещал такава миризма — на чисто и прясно, каквато може да дава само планинската вода, падаща от високо, като че обира по пътя си всичката невинност и девственост на треви, бурени и скали, за да ги занесе долу, където се разбива на облаци и пръски и където ние, хората, гледаме захласнати.
Рио Гранде не пада от високото, както пада водата на моето видимско Пръскало. Тя иде отдалеч, пресича планините на Америка и също носи със себе си светове и видения, ала онова, което ме впечатлява, е, че и тя е точно тъй чиста, точно тъй запазена от разните мръсотии, които ние, хората, наричаме цивилизация… Чиста и тук е тя, както е била там, при изворите си.
Мисля, че само тази река да бях видял, само в нейните води да бях потопил ръцете си, пак бях длъжен да извикам: Голяма работа си, Америка! Щом и тая река си тъй опазила, човек не може да не повярва, че имаш сили да опазиш и човечеството… Дай му от своята обич към чистото, към здравото, към разумното… Такава голяма е нуждата сега от тях навред по света. Дали ме чу Рио Гранде? Дали ме разбра Америка за какво я моля?
На места Рио Гранде се разпуска, уморена от бързането и стискането да не се удари, да не се попилее в това дълго препускане по наклоните на тия високи земи. Затова, намери ли равно и широко, тя незабавно отпуска ръцете си, сякаш ляга по гръб, и ни шава, ни мърда, докато си почине. Не е същата река — нервите й вече са успокоени, като че е взела приспивателно. Сега тя не бърза, не се притеснява, не е нащрек върху кой камък ще налети, а бавно обикаля бреговете си, оглежда ги, тя пита — те й отговарят: за хората ли, за времето ли, за свършека на света ли — това са си едни работи, които само една река и бреговете й знаят… После, като си поотпочинат водите на Рио Гранде, като се напълнят със слънце, с въздух, с видения на снежни хребети, които в тая част на Ню Мексико стават все повече и повече, реката пак се събира, пак стяга багажите си, пак връзва с канап водите си, да ги уварди от новото блъскане и спускане, което иде. Очите на реката — досега зелени, вече се покриват с бялото на бързеите, на камъните и водоскоците, през които реката минава и стават чакърести.
По лицето си усещам прохладата, усещам в дробовете си чак, как нахлува свежест…
Сигурно бих преседял в такива размишления, във видения на индиански салове, на хора с колове и пръти, които се спускат по реката, още доста време, ако не е Джейн, която, като програмирана туристка, от брега ми показва часовника си…
Колко завиждам на Рио Гранде, че няма часовник… Тежат ми краката, докато изкача баирчинката, където е колата, изваждам фотоапарата, подавам го на Джейн и отивам пак до зеленото и бялото на Рио Гранде… Клякам, пъхам ръка в реката — тъй искам да остана поне в спомените си… Защото усещам, че тя ми връща нещо, което в България отдавна го няма, нито по реките, нито по планините…
По пътя все по-често срещаме коли със ски отгоре, а хората в тях са със загорели лица. Минаваме градче, на което не прочитам името, и не питам дори за него. Тук е пълно с хотелчета, с претоварени от коли улици, с хора в спортни екипи. Даже в далечината виждам лифтове… Тук спят, там горе карат ски…
Още малко вървим край Рио Гранде, после пътят ни изкривява посоката си. Недалеч оттук трябва да е пуеблото с индианците, където отиваме с Джейн… Едно вълнение е затихнало, емва ме второ. Реката вече не се вижда, а не ми остава и миг за отмора. Същият пътен знак, който вчера на два пъти се изпречва пред очите ми, сега е отместен встрани. Пуеблото е отворено…
Индианското селище, в което влизаме, е в един от тия резервати, които са отделени за индианците. Нарича се Сент Жак. Жителите му отдавна са напуснали планините си и са слезнали към големите градове, или са изградили свои селища в тия резервати. Държавата им е дала големи и богати земи, като ги е оставила сами да си управляват живота, сами да го редят, както намерят за добре…
Тук, в тези резервати, които са стотици, броят на индианците, вместо да намалява, както ни учи милата наша пропаганда, през последните двадесет години расте… Не, май няма да видя това, което чакам и за което жадува душата ми… Селището, пръснато от двете страни на пътя, по нищо не се отличава от испанските пуебло, освен че тук, както вече писах, съществува строга и независима от никого индианска власт… Ако някой иска нещо, той трябва да дойде тук и да преговаря с тях, както преговарят държавните мъже от цял свят… Над тях отдавна не тегне никакво насилие, никаква заплаха, освен онова, за което след малко ще разкажа…
Къщите на индианците са същите, каквито са и в Санта Фе, пред всяка от тях по една-две коли, хората обаче засега не се виждат. Джейн ми посочва една по-висока и широка сграда, на която пише „Полиция“… И друга до нея — съдилището на пуеблото. Мястото, на което сме, е нещо като център на няколко пуебло, събрани в една община. Пред нас има църква. Пет минути я оглеждах, докато открия къде е входът й. Вътре онова, което й е бамбашка, става двойно. Ни икона, ни олтар… В средата столове, отпреде огромен кръст, и една особена миризма на земя, на планина…
Джейн знае точно къде ме води, влизаме в нещо като нашенско читалище, посреща ни бяло момиче, още един бял младеж, момичето казва, че е секретарка на човека, който Джейн търси. Още една врата, ето го човека. Е, този вече е индианец. Косата гарваново черна, лицето с меки, отпуснати черти, облечен е в костюм, с вратовръзка… Една голяма рядкост за Америка.
Ето този човек, на име Ендрю Гарсия, ще ми разказва цели два часа за своя живот, за живота на своето племе Наваго. Над главата на Ендрю — табло със снимки. Негови и на други индианци. И забележителен текст: „Господ е дал на човека два края — глава и задник. От това, кой от тях ще използваш, зависи как ще живееш…“
Ендрю говори добре и ясно английски. Той е ръководител на движението за спасение на индианците. Не е случайно поставена над главата му тази мисъл. Вдигам поглед, срещам топлите очи… За какво спасение става дума, питам го, нали вече никой не гони и не унищожава индианците…
— От алкохола — казва Ендрю. — Той ни унищожава…
Историята на неговия живот е колкото проста, толкова и типична. Баща му бил алкохолик, десетгодишен, самият той вече пушел и пиел. Алкохолизирал се още от дете. От една бира се напивал…
— А откъде дойде тази беда във вашето племе? — питам…
— От това, че държавата ни разглези — отвръща той… — Най-вече от това. В тези резервати ние имаме всичко. Земята е много богата и е наша, дадена ни за вечни времена. Всяка година от щатския бюджет получаваме огромни средства за училища, за образование, за болници… Може да се живее и без работа или с малко работа… И моите деди се пропиха. От нас държавата не иска данъци, няма мита, недалеч оттук е Лос Аламос, там, навярно знаете, е произведена американската атомна бомба. Има лаборатории, в тях работеха много индианци. И получаваха големи заплати. Какво да ги правят, освен да пият. И аз сериозно мисля дали не е добре да се откажем от привилегиите, които държавата ни дава. Те ни разглезват, очите ни не виждат толкова далече, краката не са толкова силни, ръката не е точна, както беше…
Той клати глава.
— Така, защитени от естествените закони на свободния живот, ние отслабваме. И други мислят така… Алкохолът ни унищожава. Стана нещо като мода, след като в планините, където някога са живели дедите ми, те изобщо не са знаели какво е.
Тук… той замълчава. После изведнъж се впуска да ми разказва какъв страшен алкохолик е бил самият
