вземе от тях или просто пипне в дупката — вече е защитен от боговете срещу зли прокоби и болести… Мисля си, дали тази дупка може да те опази от човешката завист и злоба, затова напъхвам цялата си ръка. И бучки пръст за България ще си взема… Ще се върна в село, ще се кача на Ботев връх, ще го стрия на прах и ще го духна. Ще го емнат ветровете, ще го разнесат по цялата ми земя и ще й дадат упокой и здраве… Толкова голяма нужда имаме ние, българите, от лекарство срещу завистта и злобата.
После докторът отново сяда зад кормилото… Сега ще гоним индианско пуебло. Вече съм вчетворен от интерес и вълнение. И самият път сега ми изглежда някак си по индиански. И въздухът вече като че ли е по-друг… Какво велико нещо е внушението!…
Минаваме край самотни къщички, с дворчета, с коли отпред. Като малко дете, аз все питам: тази къща индианска ли е?…
Докторът ми дава някакви неясни отговори, от което разбирам, че и той не знае…
Докторът си гледа кормилото — седемдесет и пет години са седемдесет и пет, незавасимо в Америка ли са или другаде…
— Нямаме късмет — казва той, и спира колата. На средата на пътя, който се отклонява оттук и води към група къщи, които се виждат в далечината, е сложен пътен знак „затворено“…
— Има дни, в които индианците не допускат никого в пуеблото — казва просто той:
Правя стъписана българска физиономия…
— Това са си техни правила.
— Какво ще стане, ако ги нарушим — питам. — В България, ако това го разкажа, ще ми се изсмеят. Там няма правило, което заради чужденци или заради началници да не може да се наруши…
Докторът на свой ред учудено ме оглежда…
— Това е невъзможно… Щом е затворено, затворено е…
Както вече съм усетил и както тепърва ще усещам, това е една от най-неприемливите за нас, европейците, американска черта. Видят ли знак, надпис, бележка, че нещо е нежелателно да се прави, че еди-къде си не бива да се минава, да се сяда, да се пуши и т.н., възприемат го съвсем буквално… Тия хора не познават никакви изключения от правилата, и са като войници. Като им кажеш: „Мирно!“ — мирно. Като им кажеш: „Отпусни крака!“ — отпускат го… И ще ми претендират, че са най-демократичната страна, а не смеят едно най-банално правило да нарушат…
Не се предавам аз, макар че докторът вече е обърнал колата за връщане…
— Дебре де, какво ще стане, ако все пак влезем.
— Ще ни арестуват — каза той…
— Как така ще ни арестуват? Че това нали е американска земя.
— Това е индиански резерват. Огромни земи от Ню Мексико са обявени за резервати на индианците. Това са стотици пуебло, в които съдиите са индианци, полицията е индианска, законите са индиански… В тези огромни резервати, отпуснати им от държавата, те могат да правят, каквото си искат, да живеят, както си искат… Вижте — и той ми показва написано край пътя: „Не крадете времето!“
— Какво значи това — питам…
— Знак за ограничение на скоростта — отвръща ми той.
Вдигам доста учуден поглед, както междувпрочем правя все по-често. Може да се каже, че откак съм в Америка, това е естественото ми състояние…
— Който кара по-бързо от определената за пуеблото скорост — обяснява докторът, — според законите на индианците се опитва да открадне времето. А то не принадлежи на никого, поради което те са особено строги към превишената скорост. Тя е крадене на време… Това е първото нещо, което всеки внимава да не наруши, влезе ли в индианските земи…
— Те добри хора ли са? — питам наивно аз, като че ли зная кой човек е добър и кой лош…
— Добри — казва той. — Сговорчиви. Добронамерени. Не са агресивни, освен ако не ги принудиш… Както направиха испанците…
— Какво направиха испанците?
— По тези места индианците живеят от хиляди години. Испанците дойдоха откъм Мексико преди пет века. Нахлуха в земите им. Искаха не толкова да ги поробят, колкото да ги покръстят. Затова изнасилиха жените им. На някои от тях смениха вярата и ги направиха католици. В това наистина успяха… Повече от испанците обаче те са избивани от англичаните. Французите пък са търгували с тях. В началото на седемнадесети век — той вече говори като гид — тук идва испански управител. Санта Фе става негова столица. От омесването на белите с индианците са страдали и едните, и другите — белите донесли шарката, индианците им предали сифилиса…
— А с какво главно се занимават сега индианците?
— Някои гледат коне за езда, други работят в града, трети се занимават със занаятчийство. Виждате ли — той ми посочва надпис, прочитам го: „Бинго“… — Това са своеобразни комарджийски места, навътре в селищата им. Тук идват американците да играят на комар. Но алкохол е забранено да се продава!…
— Можем ли да влезем поне в едно такова „Бинго“…
Докторът премисля нещо — явно как да отклони поредното ми нетактично предложение…
— Виждате ли — казва той. — На такива места трябва много пари. А аз, сър, съм само един обикновен пенсионер…
Тия, недотам весели думи на доктора ме приземяват.
— Тук има от веки веков много индиански племена. Повече от двадесет. Пет от тях живеят по своите си земи. Най-голямото е Навахо — близо двеста хиляди жители, то живее малко по на север оттук… Някога племената са воювали и помежду си, а не само с испанците и с белите… За жени, за земи…
Голямо събитие в този край е било прекарването на железницата. Една индианка, когато за първи път видяла влака, така се впечатлила, че го изтъкала в килим. Като отидем в музея на индианските занаяти, ще ви го покажа — казва докторът.
Този разговор го водим, докато стоим пред знака: „Влизането забранено“.
— Значи — казвам — сега бели хора нямат право да влезнат в селището! Остава да имат и свои затвори, и вътре да напъхват такива като нас…
— Имат — казва той, — съдът им решава кого да напъхат там и за колко…
— Тогава защо се оплакват индианците, че американците искали да ги унищожат…
Докторът сериозно се заема да ми изясни индианския проблем:
— Но нима, сър, те се оплакват?! Това е много стара история. Сега държавата прави всичко възможно да ги запази, те са част от богатството на Америка. Хора с огромен талант, с много и разностранни дарби… Искате ли да ви заведа в музея на индианските занаяти? — пита той…
Кимам утвърдително.
В търсенето на пуеблото се оказва обаче, че сме пообъркали пътя. И слава богу, защото, докато се оправяме, въртим едно петдесет-шестдесет мили и докторът се досеща, че тук има и друго известно пуебло, можем да опитаме пък там…
Ще опитаме, разбира се!…
Той отново измърморва своето „О’кей“, и натиска газта, докато стигне разрешените четиридесет и пет мили в час.
Когато не върви, не върви. В такива дни като този човек е най-добре да си седи в хотела или да си лежи в леглото и за всеки случай, ако трябва да излезе, да се оглежда, да не би в този момент от покрива да пада керемида… Толкова път бием — на пътя същият знак… И това пуебло, макар че е толкова далеч от другото, също затворено… Ала този път докторът да ме извини…
— Аз — казвам му — съм добър шофьор…
Той ме гледа неразбиращо…
— Аз — казвам му — също не съм от най-страхливите.
Той ме гледа още по-неразбиращо…
— Вие останете тук, а на мене ми дайте колата. Прах няма да падне отгоре й… Ще ида — казвам — до селището, нищо, че е сложен този знак.
— Не бива да го правите — казва докторът. — Индианците не си поплюват. Полицията им е много строга…
Още побългарявам нещата. Слизам, отмествам знака встрани като се оглеждам. Няма никого, пътят е
