някаква необичайна поза да застане, белким малко нещо се поприближи и той до размера на човека, или събитието…
Нито мисъл такава може да роди главата ми, нито поза за пред историята. По-вярно ще е, ако кажа, че се усещам ситнеж, дребосък, прашинка, която вятърът е довеял преди малко и след малко пак ще отвее. За да остане отново този камък в самотата и величието на долината — далеч от хората и близо до боговете. Оттук, от това високо място, денем в хладината, нощем на светлината на луната, Джек Лондон отново гледа своята Лунна долина, и Америка. Какво ли виждат очите на този човек?…
Откъсвам цвете от гроба и него добавям към стръкчето папрат. Отлепвам трудно крака назад, ще отида там, където ахкат и охкат туристите… Това е друга къща, построена за музей на семейството. От съпругата на писателя. Къщата е направена по неин проект. Вътре може да се види филмчето, за което ви споменах, с последните дни от живота му. Ето седлото, с което е яздел, пишещата машина, някои от дрехите, леглото, в което повече е чел, отколкото спал. Тук е и бюрото, на което е писал: дебело, дъбово дърво с много чекмеджета отстрани. Върху него четем друго Джек-Лондоново кредо: „Вярвам в постоянната работа и никога във вдъхновението!“ Тук са и някои от снимките, от предметите, с които си служили съпрузите по време на ония месеци, в които той е спирал писането и с жена си са се отдавали на световни пътешествия…
В музей, като в музей…
XIII
Не знаех, когато четях книгите на Карл Май, какъв е бил той по народност. Във всеки случай, никога не ми беше минавало през ума, че не е американец, че не е роден и живял в прериите на Арканзас, които така добре описва, или пък че не се е спускал с индианците по Рио Гранде…
Карл Май е бил турист из Америка. Немец по произход. Даже тук, по неговите места, той не е известен… Той може да не е известен, но думи като трапер, прерия, томахавка, изрази като лулата на мира, географски понятия като Арканзас, Тенеси, Рио Гранде съм ги научил от него. Той, заедно с нашия Алеко, са първите мои водачи из Америка. Без тях тя не би била същата за мен, както и без нея, те не биха били същите…
Може ли да си представи читателят какви вълнения и мисли бродеха в душата ми, когато наближи денят да потегля за Ню Мексико, едно от местата, където днес живеят най-много индианци… Че ще се срещна с тях, че дори в приказка с тях мога да вляза… Още повече, като зная, че те са вече на изчезване, и като се съди по нашите вестници — са обречени на най-страшни изтезания от американците. Питах се, дали носят още пера по главата си, полуголи ли са, какви ли оръжия още висят на раменете им… Тръпнех пред мисълта, ще видя ли истинска индианка. Както съм се заплесвал по техните мургави и гъвкави тела… Да не говорим какви светове се задвижват покрай мен само при мисълта, че ще видя Рио Гранде…
Все ми се стискаше душата, като как ли изглеждат тези достойни синове на планините сега, смачкани, притиснати, подложени на унижения и унищожения от цивилизацията… Откак съм се научил да чета, този въпрос винаги ме е измъчвал — какъв й е зорът толкова на Америка, че така си е емнала индианците, и иска до крак да ги изтреби! И естественият отговор беше такъв, каквито бяха и много други. От злоба, от жестокост, от човеконенавист, които са присъщи на американския империализъм — този най-страшен враг на социализма и на прогресивното човечество… След това си пътуване в Америка, разбрах нещо много важно: никога и в нищо да не подценявам пропагандата. Пък била тя и най-елементарна, и най-вулгарна, каквато в много случаи беше нашата социалистическа пропаганда.
Пристигнахме късно през нощта в градчето Албакуерка, където е и летището на Ню Мексико. На това градче името много трудно го запомних. Наложи се да чакаме и рейс, а беше и много студено, та съвсем го ненавидях това градче. Рейсът дойде по едно време, натовари ни и започна едно дълго, нощно пътуване. Когато човек нощем пътува из Америка, много трудно може да разбере къде свършва градчето, къде започват фермите наоколо, къде отново идва град. Нощ, светлини, редки, но навсякъде, стар сравнително автобус, един веселяк испанец или латиноамериканец на кормилото си приказва с пътниците. Едни дремят, други си бърборят съседски… Аз също правя опит да дремя… Ала тия опити при мене, когато пътувам, винаги остават само опити… Гледам. Искам да запомня местата, покрай които минаваме. И не усещам, че се качваме нагоре, че отиваме с рейс към небето… Светлините по едно време зачестяват, стават червени и не светят, както светят светлини от лампи, ами се плъзнали по стени, по корнизи, по бордюрите на улиците, сякаш сме на писта за излитане на самолет… И няма висока сграда, всички стигат до покрива на рейса, но не по-нагоре…
— Къде сме? — питам… В Америка винаги трябва да питаш къде си…
— В Санта Фе — отвръщат ми…
Че такова нещо ли е Санта Фе?… Тия червени светлини, които са полазили по стените, да не са някакви нощни… Не изричам мисълта си, ала червеният цвят винаги е означавал публичен дом или нещо, което да прилича на него… Освен в нашите страни, където означаваше нещо съвсем друго…
Санта Фе… Сърцето на Ню Мексико. Хабер си нямам защо това градче — Санта Фе, все си го представях като някакъв много сладък курорт за големи баровци. Нещо като Маями, нещо като… Може би пък затова са тия червени светлини…
— Хотел „Индипендънт“, моля… — Още трима се изтътрузват от рейсчето. Оставам само аз… Вървим по късите улици, гледам къщите и виждам, че без шега и измама, съм в град, какъвто никъде другаде не съществува…
Както се оказва на другия ден, когато са вече загасени светлините на нощта, когато утрото е чисто и замайващо свежо точно така е… Такъв град като Санта Фе никъде другаде по света няма. Само светофарите и асфалтът на улиците ме уверяваха, че съм на нашата си планета — Земята…
Няма ги наистина сутрин тия топли, червени светлини, които така хубаво се приспиваха с глинената замазка на стените. Тия стени са много дебели и изглеждат меки, защото по тях нима ръбове. Целият град е от неголеми глинени къщички, на един етаж, с много дебели дувари, дуварите не са покрити с плочи, а също са замазани е глина, както и покривите на къщичките. Равни покриви, понякога на две нива, както казваме ние, ала едното по-ниско от другото, метър, не повече, и то, разбира се, замазано с глина. Островръх покрив в Санта Фе няма. Стена с остър ръб също няма. Прозорците на къщичките са малки и са ниско до земята. В горната част на къщите прозорци няма…
Тук-таме по тия къщи има чардаци. Те са най-вече дървени. Глината, с която са измазани стените, дуварите, покривите, не е печена и много прилича да е смесена с нещо като говежди тор, както едно време нашенските жени-балканджийки мажеха подовете на своите малки и чисти къщички. Глеч с естествен цвят е дал господ в обилие на това малко градче…
Тъй изглежда и хотелчето, в което ще отседне моя милост. И то, както беше и в Монтърей, не прилича на другите хотели. В една малка сграда е камината, която и тук гори, защото е студено. В три други сгради, наредени в кръг, са стаите за такива като мен. Стаите са една до друга, и до тях се стига по външен чардак, целият от дърво…
Виж, стаята вътре, е чиста индианска направа!
Гардеробът е от грубо, рязано дърво — като нашенските отколешни дрешници. Вграден е в стената, вратите му се затварят с дървена пръчица, забита на гвоздей. Лампата е също глинена, от особен материал са и плочките в банята. Нито фаянс, нито теракот, а като че са рисувани от първолачета в някое училище — детската ръка е още несигурна и птиченцето е едно такова, че едва го познаваш. А се е получила една топлина, един уют, стъпиш върху тях, иде ти да легнеш отгоре им, да се постоплиш. И прозорците са малки, решетъчни, каквито са прозорците по троянските, тетевенските или тревненските къщи.
Вглеждам се в килимчетата отстрани на леглото. И тях искам да позная, преди да произнеса тежката си, компетентна присъда… Възможно ли е? Реално ли е това, което виждам?!… Тъканта на килимите е българска. Шарките — също, багрите — и те. Като че не съм отишъл на другия край на света, а съм баш там, в Котел и Копривщица, при техните тъкачки, купил съм си килими и черги, и съм ги постлал около себе си…
Приликата между тъкаческото майсторство на индианките и нашите български тъкачки е толкова изумителна, че аз се умълчавам. По-късно виждам и тъкачните им станове. И те са същите като нашите. Изкуствоведите като нашенеца Ганко Цанов, трябва да дойдат тук, да съпоставят вътъци и основи, кръстоски и бои, да си кажат тежката дума за това странно, ако е странно, съвпадение на вкусове и майсторство.
