казва той, се готвело само местно ядене, да сме го опитали. Той поръчва, аз вкусвам по малко и оглеждат наоколо. Семейство с малки деца кротко си приказват и похапват. Зад гърба ми двойка възрастни хора. В съседната стаичка е кухнята. Обслужва ни млада, бременна жена. Без да бърза, както всяка бременна жена, но и без дълго да чакаме. В Америка тия работи с губенето на времето ги няма. И тук, както и навсякъде другаде, ще ме стъписва все същият въпрос — как правят, как струват тия хора, че където и да се появиш, когато и да се появиш, за каквото и да се появиш, като че ли само теб са чакали — предвидили всичко, подредили всичко, помислили за всичко. По никое време, с никоя нормална човешка претенция и желание не можеш да свариш Америка неподготвена.
Друг въпрос е, че не зная какво да кажа за гозбите! Повече гледах хората. Нормални хора, нормален ден, излезнали да хапнат… И днес, и утре, и докато съм тук, все едно ще виждам, в едно ще се убеждавам. В Америка няма нищо повече от нормални човешки работи…
Следобедната разходка с доктора не ме особено впечатли, защото се чувствах нещо недобре. Надморската височина е над две хиляди и петстотин метра, отива към три хиляди… Дишането е малко трудно, човек по-лесно се изморява. Сега разбирам защо нашите футболисти така закъсаха на световното първенство в Мексико. Макар че, за разлика от тях, няма да играя срещу уругвайците, а ще се возя в лека кола. И ще разглеждам околностите на Санта Фе…
— Къде са индианците? — питам доктора… — Ще видим ли индианци днес?
— Ще минем през някое тяхно пуебло — казва той.
— А защо вие, американците, искате да ги ликвидирате — питам право в очите доктора. Нали така са ми казвали… Колкото по-откровено с американците, толкова по-добре…
Докторът гледа пътя си:
— Какво говорите, господине? Това са минали времена, сам ще се убедите!
След което, нито аз питам повече, нито той отделя повече внимание на моите познания по индианския въпрос… Той си гледа пътя, аз гледам земята, дърветата, целия този планински пейзаж, през който минаваме.
Забележителна е тази земя. Хълмиста е, и по цвят, в ранната, нераззеленила се тука пролет, е като поливана с глеч. Каквито са самите къщи на Санта Фе. Ниски, иглолистни дървета се простират, докъдето окото вижда. Странна е и природата, на индианската земя, по която сега пътуваме с доктора и из която аз непрекъснато се обръщам ту наляво, ту надясно, точно като обран евреин. Макар че аз не съм обран, а само оглеждащ се, да не би да минем край индианец и аз да го изпусна. Няма индианец — ни жив, нито паметник — засега. Насечени хълмове наоколо, сред които нито полянка се вижда, нито равно, нито пък планина се издига пред очите ти. Глиненокафяви, полувисоки или полуниски иглолистни дървета, пораснали върху нагънати от вятъра, после изстинали земни пластове, та се получило нещо като замръзнала земя, върху която са се покатерили тези иглолистни дървета, много приличащи на нашенския ярдъч. Тези дървета-храсти са доста възрастни казват ми, 100–150-годишни са. Но не могат да пораснат повече. Може би ги има тук, защото е високо. И дори много по-високо. Само че нашенският балкан има високи, сини, на възбог потеглили върхове и отвесни скали, стигащи до дъното на земята. А тука не е така. Тук господ вдигнал цялата земя към себе си, ала я оставил равна.
После, като попътувам из нея, като пообиколим в търсене селищата на индианците, ще видя, че и тук има планини, които са нещо като втори етаж на тази висока земя, и тук също тъй има вечни снегове.
Затова богатите хора от цяла Америка идват тук, когато имат свободно време, да подишат чистия въздух на Санта Фе, да се попекат на силното му, приближено до бога слънце, и да покарат ски…
Санта Фе е пансион за пенсионери, за заможни хора, курорт за скиори и поклонници на чистия въздух. И град на индианците…
Около Санта Фе има много малки селища. Пръснато едно от друго на десетки километри, свързани с широки пътища, които са като нахвърлени сини ленти из тази местност. Докторът казва, че иска да ми покаже няколко пуебло…
Гледам го като човек, който много добре разбира какво точно иска да ми покаже, но в същото време чакам още малко информация. А малкото информация, от която имам нужда, е какво точно значи „пуебло“! Пуебло е испанско селище. Десетина-двадесет къщи на едно място, ала със свой кмет, със своя полиция и със свои закони… Това е пуебло.
Ето, тия са белезите, които правят друг един от чешитлъците на Америка. В Санта Фе полицията е една, тук, в пуеблото, на 3 км от града, е друга. Там си имат съд, тук — също. Там действат едни закони, в тия селища — други. Както е въобще с щатите на Америка. В едни от щатите максималната скорост за коли е четиридесет и пет мили, в други — шестдесет и пет. В едни можеш да караш кола, ако си употребил алкохол до 0,3 на хиляда, в други — до 0,2… В едни от тях, за една и съща кражба, дават една присъда, в други — друга… В едни от тях има бира в ресторантите, в други — да не се чува… В едни от тях безработните получават по пет долара на ден социална помощ, в други — седем, в трети — десет… И тъй е в много още работи… Само гдето не можах да открия ония щати, в които ядат чесън, а в другия това е забранено и ха см хапнал скилидка, ха си отишъл в пандиза…
— Тия са испански пуебло — казва ми доктор Колиигтън.
— Индианските — казвам аз, — те ме интересуват…
— В програмата ви е предвидено посещение на индианско пуебло за утре — казва Колингтън, — а днес в испанско…
Нетърпението ми да видя индианско селище обаче се оказва толкова голямо, че утрето ми се вижда като догодина… Ала трябва да съм пълен глупак, ако вече не съм разбрал, че в Америка, както и в Германия, и във всяка цивилизована страна, като се каже програма, се разбира програма…
Колингтън отбива от пътя и спира пред една постройка, като всички онези в Санта Фе, от които идем, само че тази е по-голяма и по-богаташка.
— Това е — казва той — операта на Санта Фе…
Очите ми издават пълна неподвижност…
— Опера на открито — казва Колингтън… Тук са пели световни гласове…
И ми изрежда имена. Сред тях обаче липсват имената на българи… От което правя мълчаливия извод, че не е толкова световноизвестна тази опера, щом тук не е екнал, да проглуши тия балкани, гласът на Гена Димитрова!… Операта е на десетина мили извън града, напълно сред природата. Наблизо няма никакви други постройки. Освен тия ниски гори и тия глинени, планини. И тази яка ограда, която опасва цялото пространство около операта. И ако отнякъде се появи една кокошка, решетката на оградата е толкова гъста, че и кокошката няма да влезе. Това е ограда срещу койоти, казва докторът. Тук е пълно с тях… Опера, в царството на койотите… Ако и това не е американска работа! Гледам и все ми се струва, че нейният сезон е много по-кратък, отколкото сезоните на другите опери…
Ала след като видях сцената и големия амфитеатрален полукръг от столове, разбрах, че американците и на операта, и на студа също са намерили колая. Паркингите са така амфитеатрално разположени, че американецът си гледа операта от колата — получава на влизане слушалки, та ако е затворил прозорците, да си чува всичко, както си е, на излизане ги връща. Тъй купува и билета — направо от колата!… Преди години, помня, силно ни впечатляваха американските кина, в които гледаш филмите от колата си. Сега и до операта стигнали… Много луксозна, с много фантазия е направена цялата сграда. Гледах с четири очи да видя в Санта Фе и околностите й поне една постройка да е по-различна, да е по европейска или, ако щете, по американска. Не видях. Всичко е в стил индианско пуебло, нисък строеж, с много дебели зидове и с гледжосан цвят.
Испанците са завладели тези места с всички средства на завоевателите. Колингтън ми показа една долина — оттам нататък са били някога индианските селища. Испанците воювали с индианците, побеждавали ги, прокуждали ги от земите им, за да ги заемат те, но на архитектурата им не посегнали. Харесала им и своите нови селища те строили по същия начин. И в Бевърли Хилс видях много заемки от тази архитектура — и богатите, и най-богатите хора на Америка са усетили уюта й…
Не ми се гледат испанци!… Имаме си ги и в Европа. Индианци искам. И го казвам на доктора…
Човекът е на около седемдесет и пет години и не му е до такива капризи като моите. И все пак отстъпва. След като претупваме програмата за днес — един магазин, който би трябвало да е индиански, ала тук индианското и испанското са се така омесили, че чувствата ми са направо противоречиви, прескачаме до една много стара църква, влизаме в нещо като олтарче, в олтарчето има дупка, в нея пясък и пръст. Който
