пуст…
— Ето — казвам на смаяния човек — няма никакви доказателства, че сме направили нарушение…
Той клати глава и аз не разбирам дали е до смърт смутен от моето неуважение на законите, от простотията на европейците или от нещо свое…
— Сам не бива — казва той, — все пак аз нося отговорност…
На лицето му се чете силно смущение…
— Не, не бива да правим това — умолява докторът…
— Бас слагам, че индианците няма да ни направят нищо.
Синя веничка издава състоянието на възрастния човек, ала той не издумва повече. Подкарва колата към пуеблото и аз съм повече от щастлив. Не толкова, че ще видя най-после индианци, колкото, че успях да ударя по кокалчето този вездесъщ американски закон…
Не ми остана много време да си се порадвам…
Да бяхме минали петстотин метра, не повече, след един завой, пред нас на пътя се появи камион, и да искаш — не можеш да го заобиколиш…
— Абе, кой дурак — викам — така си е спрял камиона. У нас такова нещо да стане, пет катаджийски коли ще се съберат и три пъти по толкова доброволни отрядници…
И поглеждам доктора — споделя ли моя гняв. Виждам само, че леко пребледнява… Защото, докато спираме пред камиона, за да разберем къде е дуракът, за да го отмести, виждаме, че вътре има човек. Този човек е облечен като нас — с яке, ала косата му, лицето му, очите му издават, че е индианец. А на всичко отгоре, в ръката си държеше автомат…
Не само американците пребледняват в такива случаи…
Индианецът се показа от прозореца на камиона си и на незададения ни още въпрос, отговори:
— Пуеблото е затворено…
— Моят гост — казва докторът — е голям поклонник на индианците. Много му се иска да разгледа вашето пуебло…
— Пуеблото е затворено — казва индианецът пак така сдържано, без по лицето му да се разбере дали гняв или безразличие има в тези сухо произнесени думи…
— Ако не е тайна — питам аз, — защо?…
— В пуеблото има празник — казва индианецът… — До събота…
Правя някаква съжалителна усмивка…
— В събота ще бъда далеч оттук…
— Съжалявам — казва неопределено той, и с това ни дава да разберем, че нито милните очи, нито подаръчето, което стискам в ръката си, с цел да го подкупя, нито думи на молба или съжаление, имат някаква стойност…
Иди сега и кажи, че полицията от цял свят не е от един дол дренки… Само й подхвърли да забрани нещо — и е готова цял месец само това да повтаря…
Ако аз бях на мястото на доктора, а той на моето, нямаше да се сдържа да не му кажа: Видя ли сега, като ти казвах… Друг път да слушаш…
Ала докторът е американец, а не българин, и нищо не казва. Не прави никакви изводи, не разсъждава по станалото… Той изважда картата на пътищата и като я разгръща с една ръка, а с другата държи кормилото, търси най-правилния път за, връщане…
Нов ден, нов късмет — казваше едно време баща ми. И мисля, че това е една от най-оптимистичните наши поговорки. Заедно с другата — „Всяко зло за добро“.
И моята работа сега тъй… Вместо доктора, днес ме поема Джейн. Отпреди месец навярно този ден е определен да го прекара с мен. Тя също не знае къде е България и дори това не я интересува. Както и доктора вчера. А мен ми се ще, как ми се щеше да ме попита нещо, та да й кажа, че на тоя свят не е само тяхната Америка…
Ала те не питат. Ни вчера, ни днес…
На всичкото отгоре все ми се плацикаше душата, че е възможно пък някой ден в Америка да ми се падне и някоя по-млада волонтиърка. И балканското ми мъжество какви ли не картини рисуваше, какви ли не видения се мяркаха в главата ми. Ала младите, и особено пък хубавите жени в Америка, едва ли ще си оставят работата и приятелите и да тръгнат да придружават такива като мен… Но, от мен да го знаете, няма по-неприятно нещо от това, на застаряващ мъж да му предложиш за спътница още по-стара жена. Видението Джейн се оказа около шейсет, шейсет и пет годишно. Сухо, стегнато, с видими следи от несъмнена някогашна хубост, бабе — със зъби като на съименничката й Джейн Фонда… Колата този път е тойота… От големите… Джейн, да не казвам бабето, беше точна, както са точни нашенските бабички, когато им изплащат пенсиите. След като изчурулика своето: „Ай ем Джейн, ар ю реди?“, тя критично ме огледа. Бях си облечен и обут както си ходя по Америката. Не бях точ в точ изпълнил нареждането, записано в програмата ми за Санта Фе — на тая и тая дата, да нося леки и удобни обувки, за път из планината. Джейн нищо не каза. Изключено е американците да ти направят забележка или да ти дават съвет, без да си го искал. Джейн завъртя волана и поехме — тя със своите си мисли, аз с моите надежди да попадна най-после сред индианци. В главата ми бръмчаха най-различни имена на индиански вождове, на местности, на реки. И когато тя каза: „Вие сте видели на картата, ще пътуваме покрай Рио Гранде“, аз на един конец да подрипна и да си ударя главата в тавана на тойотата… Рио Гранде!… Минавало ли ми е на мене през главата, че ще дойде ден, Рио Гранде да гоня. А не бях и на шега погледнал картата — къде ще вървя, през какви земи ще мина. Такива работи винаги ги оставям за после. Не го добих този навик — предварително да чета бележки, книги, упътвания за местата, през които ще мина. Хората накриво, аз наопаки… Поради това американците никак, ама никак не можеха да разберат това мое неуважение към утрешния ден и като как съм изглеждал в техните очи, си знаят само те, макар че не е толкова трудно да се досетя и самият аз… В това отношение американците са бетер от германците. Гледах ги, когато ще отидат някъде, що литература прочитат, що карти, указатели и справочници набавят. Мисля, че това е една много важна част, ако не най-приятната и най-важната от цялото тяхно предстоящо пътешествие…
Рио Гранде…
В главата ми долита най-първо далечен и блед спомен, че по тази река са живели индианци, слизали са с лодки по нея, споменът постепенно се оживява и доуплътнява, превръща се в жива картина, която даже ми се струва, че всеки миг ще видя. Къде ли всъщност, щом има вода, не са ходили те с лодките си. По река Потомак, която минава през Вашингтон, са стигали чак до сърцето на града, за да купуват едно, да продават друго… А Рио Гранде с все силата на звуците в името си, с това „гранде“ — все си я представях някаква огромна, могъща река, нещо като Мисисипи, ала по-дива, по-буйна, по-страховита. И в същото време красива като съименничката си — Евгения Гранде… Всеки момент може Рио Гранде да се появи пред мен и както толкова пъти в душата ми ще се срещнат с истината моите детски видения, мечти и представи, раждали се по урви, по сипеи, след биволици и патки — далеч, много далеч оттук, на другия край на света, където съмва, когато тук мръква…
Да ме убие човек, не мога да си представя, че сега по Рио Гранде няма да видя индианци — с цветните пера по главите им, с ножове, опасани на поясите, с копия, с бойни викове. И индианки, кръшни като нашенски циганки, накачулили реката — перат се, мият се, разпуснати коси, нагазили в нея, вдигнали поли… По брега тичат деца, викат, пръскат се с вода…
Рио Гранде — казва небрежно Джейн като сочи вляво от себе си. Трепвам, макар че откога чакам тия думи. Неголяма, ала бърза река, върви от лявата ми страна. Пътят лъкатуши край мен…
— Това ли е Рио Гранде? — питам, без сам да зная разочарован ли съм, че реката не ми се вижда да е толкова „гранде“, и че по нея не забелязвам салове…
Джейн пуска една от ония лъскави усмивки, с които, убеден съм, доста мъже е свалила преди някое и друго десетилетие.
— А вие какво очаквахте? — отвръща тя.
— Че е по-голяма — казвам чистосърдечно.
— Тя не е малка — поправя ме Джейн, както се обяснява на ученик, когато нещо не е доразбрал от урока си. — Тя е просто много бърза… Тази река разделя Тексас и Ню Мексико. Едва там, в Мексико, тя става истински голяма.
Няма повече да питам. Когато човек пита, издава или много познания, или голямо невежество. Аз съм
