той. Как е попаднал в затвора за алкохолизъм, как после станал моряк, надявайки се водата да го изскубне от пиенето, до какви безпаметни пиянства отново стигал… Човекът говореше без никакви комплекси и задръжки за своето падение, за падението на стотици свои братя и сестри от селищата наоколо… На четиридесет години бил вече пълна развалина. Два пъти женен, с четири изоставени деца, спял където го настигне алкохолът, събуждал се, открадвал нещо, за да купи нови две бири, и пак тъй!…
Как е намерил сили, как е казал „не“ — питам го…
— Майка ми се разболя тежко — отвръща ми, — нямаше кой да я гледа. Свари ме една сутрин, трезвен, чувството за вътрешен срам. Ако питате мене, това е най-силното човешко чувство. Не е за вярване, но е факт — от десет години не съм глътнал нито капка. Ето — той ми разклаща едно шише, майсторено с най- тънка ръка — стои, тук от десет години. Един французин ми го подари… Не го пипам…
— А защо вие, индианците, все пак толкова много пиете — питам. — Америка е страна на въздържатели…
— Ние също ще станем — казва категорично Ендрю. — Всеки народ си има своето време за едно пиянство. И англото са пиели много, и испанците… Сега ние наваксваме изпуснатото. Изглежда, когато става кръстосването на две небета, на две води, на две земи и на две слънца, се минава през пиянство. Не зная. Причини няма. Нито сме гладни, нито без покрив… Живеем добре. Мнозина учат — лекари, инженери, юристи… Във всички университети на Америка… Само че много от синовете на нашата земя, като получат образование, не се връщат тук. Голямата земя ги поглъща. Ние не сме щастливи, когато най-добрите синове напускат племената ни. Ако не са тези резервати, ние наистина ще се претопим. — Ендрю явно се е подготвил за срещата ни.
— Ние сме народ — пак подема той, — който много битки е губил, но никога не е бил победен… Само алкохолът — повтаря той — ни застрашава. Майка ми имаше единадесет деца. Осем от тях умряха от алкохолизъм. Много са ненормалните деца, вече има и много разводи — майките пият, децата пият, новородените още в пелените се хващат о чашката…
— И също така дрогите…
Мълча и слушам тази изповед…
— Сега всяка сутрин аз се моля: за да измия греховете си към хората, за да изпрося милост за лошото, което съм направил, докато пиех… И всички индианци се молят. При изгрев-слънце хвърляме шепа царевично брашно около себе си. И се молим на седемте посоки на света… Той ме поглежда — на изток, на запад, на север и юг — станаха четири. Нагоре към небето, което ни дава въздуха и слънцето, надолу към земята, откъдето сме дошли и където ще отидем…
И към седмата посока — нашия вътрешен дух…
Ендрю спира за миг и ме поглежда — да види какво впечатление са ми направили думите му…
— Аз — казвам — съм дълбок поклонник на вашия народ. От дете обичам индианците. И всички, в моята родина ги обичат. И в Европа…
Казвам това и съвсем не мога да предвидя какво ще последва. Последва това, че той излезе от мястото си зад бюрото, дойде до мен и ме прегърна.
После се отдръпна крачка назад и се поклони:
— Моят народ няма да забрави вашите чувства към него…
После сяда на мястото си, и пак повтаря:
— Нали ви казах, ние, индианците, сме загубили много битки, но никога не сме били победени… И алкохолът няма да ни победи… Затова се върнах в моите земи. Създадох група от младежи. Бяха все алкохолици. И момичетата пиеха. Ето ги — той ми изважда снимка, която ми прилича на нашенския пирински ансамбъл за песни и танци. — Всички те сега не близват алкохол. Организирахме курсове по танци и песни — пътуваме из Америка и по света. — Изрежда ми страните, в които са били. Пак комай само България и Албания липсват от списъка му…
— Условието е това — да не се пие — казва той. — Създаваме вече втора група от танцьори. Така ще осмислим времето на младежта, ще я откъснем от алкохола…
Той истински се зарадва на своя успех, аз сърдечно го поздравявам, че се е заел с най-великата от всички спасителни мисии…
— Зодията ми е такава — казва Ендрю… — Бурна, противоречива, но отдадена на племето…
— Каква ви е зодията — питам…
— Рак — отвръща индианецът…
— На коя дата сте роден?…
— Единадесети юли…
Трепвам, свивам се, нещо ще се случи…
— А коя година?
— О, стар съм вече — казва той и се смее, като показва опреде ми доста разрушени от пушенето и алкохола зъби. — 1939 година, второто полустолетие вече настъпи…
Сега аз ставам и отивам до него. Което не съм мислил никога, че ще направя, направих го… Прегръщам индианеца, Джейн стъписано гледа порива ми, а самият той, кой знае на какво го отдава…
— Аз също съм роден на единадесети юли 1939 година — казвам…
Ето, този индианец, в тази далечна част на Мексико, в този ранен предиобед, е единственият човек, който срещнах през моите петдесет години, роден на същата дата, месец и година, в която съм издал своя плах и обречен гласец, под сенките на Марагидик, и аз…
Снимането, и с фотоапарат, и с камера, в индианско пуебло е абсолютно забранено! Дори е забранено влизането с фотоапарат в пуеблото! Аз обаче нося апарат и вън, пред смаяния поглед на полицая, с Ендрю си правим снимка. Снимам и околните сгради. Снимам и самия полицай…
Ако някой някога ви каже, че животът на хората ще стане без ходатайства, без привилегии, без симпатии-антипатии, никога не вярвайте! Където има чувства, не може да има равенство…
Сега — към древното индианско селище — там, откъдето преди сто и петдесет, двеста години са излезнали дедите на Ендрю. Там, където те били намерени от испанците, където са ставали велики битки и тъжни отстъпления по долината, докъдето се е стигнало дотук, до резерватите…
Имаме шейсетина мили път. А това ще рече най-малко час и половина. Време, дето се казва, да се изкефим с моето розово бабе — което, като всички американки на тази възраст, хем е бабе, хем е девойче. Мераците му живи-живенички, ако да не са и малко по-буйни, отколкото са били на младини, а другото… Другото навсякъде по света е май еднакво. Годините са си вършили работата, макар че тук, на американска земя, както вече имах случай да се убедя, това става доста, доста по-бавно и с повече милост към човека…
Докато стигнем до селището, ще водим социални разговори с Джейн. Какви други да ги дъвчем на тия години!…
— Сама ли живеете? — питам я…
И това, сигурен съм, е въпрос с подсказан отговор.
— Сама — отвръща Джейн. — Преди пет години се разведох и дойдох тук, в Санта Фе… Засега съм сама, ако не се оженя трети път…
Че акъл няма да й попречи да го направи, съм сто процента сигурен, а че и танц ще скълчи — и в това съм сигурен. Джейн продължава:
— Бях инженер, електроник… в Оклахома. Родителите ми са дошли от Пенсилвания, а прадедите ми са французи. Когато хугенотите били прогонени от Франция, намерили подслон в Англия. Оттам с първия кораб, около хиляда и петстотната година, дошли в Америка…
— Знаете ли — тя тръска доста кокетно глава, и се обръща към мен, макар че през другото време най- старателно стиска кормилото. — Това е показателят кой колко е американец — кога са дошли дедите му. Аз се гордея, че моите деди са пристигнали с първия английски кораб. Аз съм чистокръвна американка.
Карай си колата, Джейн, гледай да не ме хвърлиш някъде из тия урви, аз ще разкажа една подобна история… В едно училище, децата се скарали — кое от тях е повече американец. Станало едно бяло момченце и наперено казало на другарчетата си — китайче и негърче: вие сте от новите, а моят прадядо е чист американец.
— Глупости — отвърнало негърчето. — Кога е дошъл прадядо ти в Америка?…
— 1656 година — казало гордо момчето и победоносно изгледало жалките скорошни преселници.
