ще тя и ролс-ройс да е, значи работите му не вървят добре…
Същото се отнася и до мебелите. Мебели, употребявани вече, могат да се намерят на ниски, на много ниски цени, а дори направо и без пари… Стига да благоволиш да отидеш да ги вземеш оттам, откъдето ги изхвърлят. Ако са по-добри хора, могат да ти платят за услугата, че освобождаваш къщата им…
Това е също Америка. И то доста масова Америка… Добро ли е това, лошо ли е, отново не зная…
Аз лично съм готов да вдигна ръка на жена си, като си отида на село и тя посегне да хвърли някоя счупена солница. В тая солничка е топила сол баба ми, майка ми, сестричката ми, в нея съм бъркал с малки пръстчета, за да пресипя солчица и да я сложа в попарката с преснак и аз…
Подобна сантименталност в Америка е също непозната. И ако на някого разкажеш за нея, той просто няма да те разбере какво искаш да му кажеш. Ако направи физиономия, че те е разбрал, и ти каже своето „о’кей“, ти не му вярвай — това ще бъде един от редките случаи, когато американецът е неискрен…
Виж, тия къщички на колелета, те не са скъпи. И ако нямаш претенции да сменяваш всяка година колата си, и ако пък можеш да готвиш в походната кухня на жилището си, то животът ти може да излезе пределно евтин и безпроблемен… Ако, разбира се, самото това странстване, това движение отвън навътре и отвътре навън в Америка не е само по себе си продиктувано от някакъв проблем…
В Лос Анжелос се запознах с една наша българка. Беше добра жена, родена там и като всички американци живяла къде ли не. В 1937, 1938 до 1940 година, когато Америка още я друсала кризата, живяла малко нещо и в България, после пак се върнала. Имала добро семейство, преуспели с мъжа си, отгледали деца, изучили ги, настанили ги… Ала този златен мъж, който имала тя, един божи ден си купил такава къщичка, купил със спестеното и една кола и казал на всички: „Сбогом…“ Десет години стават, пътува из Америка. Оттук се обади на децата, след месец — от другаде се обади. Минат понякога два-три месеца, пак звънне. Поне това в Америка не е проблем…
Телефонните услуги в Америка са такова съвършено нещо, че ще е грехота, ако не разкажа за тях. По улиците, във фоайетата на всеки хотел, във всеки ресторант, дори в много от обществените тоалетни, в помещенията на гарите и летищата, навсякъде, където има хора — три неща задължително има! Първото са чешмите — те са на всеки сто метра и не текат непрекъснато. Има кранче, има бутонче, идеш, натиснеш го, вдигне се на десетина сантиметра фонтанчето, да се убиеш, не можеш го накара да те опръска — плиснеш се, пийнеш си, пуснеш кранчето или копчето, водата спре… Така е навсякъде в тази страна…
Второто нещо са телефоните. Те също са навред, където има хора, и са наредени по три. Един за градчето, в което си — местен телефон. Друг до него — за междуградски разговори. Третият — за чужбина… От всяка точка на Америка, по всяко време на денонощието можеш да позвъниш до всяка друга точка на земята. Условието е там също да има телефон… И не е скъпо — ако сравни човек качеството и цените на нашите телефонни услуги, начина, по който се отнасят към нас обслужващите ни телефонистки, и цените на тия услуги в Америка, и начина, по който те обслужват никому неизвестни жени от централите в огромния град, които посредничат за връзката ти с чужбина, те хваща и срам, и яд. При това колкото по- дълго говориш, толкова разговорът става по-евтин. И спирам дотук. Защото, ако продължа, ще кажа, че понякога по три дни наред от София не мога да се свържа с родното си село, да не отварям приказка, колко с нищо незаслужени ругатни и обиди отнасям като как се поръчвал разговор, кое по-напред се съобщавало и така нататък. Тук сме не провинция, не! Тази дума е прекалено хубава, за да си служим с нея… Анадол, най-страшен Анадол. Ако има и по-лошо сравнение, допишете го в книгата. И то ще бъде вярно…
Та този наш българин, изоставил жена си и децата и тръгнал из голямата страна, явно носи в душата си драма. Каква е тя? Какви са драмите на онези, които също тъй пътуват от едно градче в друго, от едно такова селище „на гуми“ в друго. И всички ли си имат драми? Това не са въпроси за чужденец. Още по- малко отговори…
Град Фриско и мислите, които той на раздяла събуди в мен, са отдавна зад гърба ми. Пътищата, по които сега вървя, стават учудващо тесни за онова, което е характерно за Америка. Минаваме ферми, минаваме малки градчета и селца. Тук всъщност няма такова деление на селца и градчета. Всяко селище си има свое име, никак не е задължително да пишеш село ли е, град ли. И пак цепим нататък, където скоро трябва да се покаже Лунната долина…
Поредният пропуск в образованието ми. През онези тридесет и толкова години минали оттогава, когато нашата образователна система и родната журналистика за пръв път ми отказаха своя приют и останах в село, се заех да чета Джек Лондон…
Напипах цялото му творчество на тавана в къщата на нашенския учител Лукан Попов. В меки корици, неразрязани. Цяла зима четох. Върна му една книга, даде ми друга… Глътка по глътка. Тогава прочетох и „Лунната долина“. Уви, тогава не съм разбрал, че така се казва мястото, където е преживял най-хубавите си творчески години Джек Лондон… А ето, сега въртя кормилото към тая долина и все се надявам да видя именно долина. Вместо това, пътят плахо, ала категорично се измъква от низините на океана и се въззема по нанагорното. По-вярно, според мен, би било, ако мястото се казва Лунната планина… Въпрос на гледна точка — би казал умният човек. Като слезли от високите си планини, индианците решили, че за тях това си е чиста долина. Така го и кръстили — Сонома — Лунната долина. Нощем луната им изглеждала много силна и къпела със сивата си светлина всичко наоколо… Много трябва да им е харесало на индианците това място, за да му сложат такова поетично име… Щом и Джек Лондон го е харесал. И като напуснал първата си жена и като се оженил втори път, той дошъл тук, в самото сърце на долината, купил едно огромно имение — колкото един нашенски балкан, комай… настанил се в него, наел помагачи, работници, строители. Направили най-напред една малка къщичка — нещо като нашенските дървени къщи, заел се с отглеждането на коне, на свине… Чист фермер. Даже последните кадри от живота му, шест дни преди да стане невъзвратимото, го виждаме заснет от жена му Чармиън, с първобитна все още камера, как е притиснал две малки прасенца до гърдите си… После се захванал със строителство и пътешествия. Вече бил четиридесетгодишен. Силен във всяко отношение. Победил издателите, победил безпаричието, победил неизвестността. Победил и световната слава, която вече имал…
Смъртта го оставила такъв, какъвто го заварил животът. Победител без победа. Пораженец без поражение… В тази малка, временна къщичка, с много стопански пристройки около нея, той написал последните си книги, и всъщност прекарал последните години на своя поукротен вече, бунтарски живот… Роден в Сан Франциско, тридесетгодишен, той идва в Лунната долина, като до това време е бил къде ли не и какво ли не. Тук, до обяд пишел книгите си, следобед помагал в строителството на своя нов дом… Този нов дом бил пред завършек година преди да завърши животът на самия Джек Лондон. В заветно място, на десетки мили наоколо — само гори. Вековни тукашни гори от секвоя и дъб… Наоколо е имало диви зверове и навярно все още диви хора… Зидовете на къщата му са само от камък. Дебели са метър и отгоре. Другото било дърво… Една нощ то лумнало… Колко години са минали оттогава, а изгорените на десетки метри наоколо вековни дървета, още не са дали подраст… По-точно старите коренища още чернеят, колкото да се види къде и какъв е бил пожарът, щом едно двуметрово в основата си дърво, е могло да изгори чак дотам. Пожар и половина е бил! Достоен за човек като Джек Лондон.
Големият мъж се разходил около пожарището. И казал думи, които също отговарят на неговия бой: „Не вярвам човек да го е направил нарочно. Затова, само за три години ще вдигна отново къщата си. И ще кача още един етаж…“
Основите стоят… Първият етаж, който е от камък, също е запазен. Забележително разпределение. Направено от човек и за човек, който много е обичал и много се е гордеел с живота. Откъсвам стръкче папрат. Американска папрат, слагам листенцата й в паспорта си. Ще ги донеса в България…
С мъка отстъпвам от това място. Защото още по-голяма мъка ме чака. На километър от тук, на едно малко възвишение, има скромен, скромен до немай-къде камък. Ограден в дървена, стоборъчна оградка. Под този камък лежи един от най-непокорните и най-силните синове на Америка. На него е изписана Джек- Лондоновата мисъл: „Предпочитам да съм пепел, отколкото прах. Предпочитам да изгоря в брилянтен пламък, да бъде метеор, всеки миг от мен да свети, отколкото да бъда една спяща планета. Човек се ражда да живее, а не да съществува. Аз няма да хабя дните си и да ги продължавам. Ще използвам каквото ми е дадено.“ Тук поискал да го погребат, до децата на един от слугите, които рано си отишли от този свят. Живите рядко изпълняват желанията на мъртвите. Ала новата и явно обичана от Джек Лондон съпруга, го направила…
Когато човек застане на такова свято и велико място, все му се иска я голяма мисъл да изрече, я в
