тютюнопушенето не е стигнала…
Този човек внезапно и властно ми върна представата, че това е той — Монтърей, работническият град, на барабите от консервните фабрики, на хората, идващи от далечините на океана с товарни кораби да докарат риба, ако местните рибари не са си уловили, и да откарат изработеното…
На кое българско градче прилича Монтърей?… На Созопол, ако в Созопол имаше консервни фабрики, и ако в Монтърей имаше толкова летовници. И ако Созопол не беше така струпан край брега, а пръснат и към вътрешността…
След още два-три престоя по близките бензиностанции, много от които работят цяла нощ — напипвам хотелчето. Точно хотелче е. Ниско, като буква Ш, са разположени стаичките и администрацията му… Плащаш на администрацията, която се е постарала и тук, в тази дълбока провинция, да направи така, че на човека да му е хубаво, палната е камина във фоайето, около камината топли кости двойка старци, оттук се влиза в ресторантчето. В ресторанта има барче, на барчето — една-две девойки, на масичките наоколо са насядали други — дали са шофьори кавалерите им, дали са моряци, дали са такива като мене, не зная… Вижда се с просто око, както може да се види във всеки, български ресторант, че момичетата са тукашни, а мъжете са само за една нощ. Което ще стане видно за уморените ми очи още след малко, когато ще направя опит да заспя под взривовете на силен женски смях, на течащи душове и на скърцащи легла, които, както е в нашите панели, ме обграждат с недвусмислени шумове от всички страни…
Така е… Като се е писала Америка толкова целомъдрена, че е закрила такива достолепни пристанища на човешката душица като „Мечешкото знаме“, описано толкова топло и с дълбоко почитание към труда на онези момичета, от не толкова стария тогава Джон… сега ще им скърцат креватите, ще им плющят душовете…
Не… не мога да заспя. И не само по причина на момичетата и на шофьорския свят, който използва вечерта, да вкуси малко местна любов… Не, възбудена ми е душата, че съм в този град, където Стайнбек написа вечни страници. Може би дори в това хотелче да е отсядал, може да е идвал дотук на разходка в събота и неделя — неговото родно градче Салинас е на един поглед място… Въз въздуха усещам миризма на рибни консерви и застанал на прозореца на едноетажното хотелче, търся в нощта отиващи или връщащи се работници, все ми се счува глъчка на излизащите от смяна хора… Ала не, не ги чувам. Виждам само крайбрежната ивица от лампи и зная, че оттам нататък е водата — дълга, равна, спокойна. И много голяма, в сравнение с това малко и велико градче, обезсмъртено от Джон Стайнбек.
Сутринта в Монтърей е мъдра… Слънцето напира в прозорците на стаята, дръпвам завесите, пред мен се плисва една такава чиста утрин, каквито съм имал само в детството си. Вдишвам въздуха на миналото, на младежките си чувства по далечни земи, на първи и силни копнения по непознати светове, на въпроси и отговори — ще ги стигна ли някога, или те ще си останат все тъй далечни и пълни с копненията на ориенталската ми душа… Помамки за мечти и надежди, които най-често не идват в живота на човека…
А ето, аз дойдох… Далечината на четиридесетте години познанство със Стайнбек се смали, сви се. И ето, аз съм тук, близо съм до Кенъри Роуд, до продавачницата на Ли, до… До всичко, което помня. Същите ли са сега улиците, сградите, въпросът чак ме отрезвява… Такива ли са си наистина? Или бизнесът и търговията, както навсякъде става по света, са си взели своето или, което е по-вярно, са им дали своето…
Откъде започва улица „Консервна“, питам първия човек, който ми се явява, когато след петнадесетина минути вече крача из улиците на Монтърей…
— Ето я, господине, тя е пред вас…
Гледам доста смутен…
— Пред вас е, ето там е аквариумът…
Казва „аквариума“ и аз се сещам, че става дума за аквариума на Док… Ала това, което виждам, е цяла планина от стъкло… Такава ли ще е била неговата лаборатория… Глупости… Нали момчетата му изпуснаха една вечер водата и бастисаха в едно пиянство всичката стока на Док… А това тук, ако е все вода и я изпуснеш, ще удавиш Монтърей…
Смутена ми е душата… Пред мен е океанът и оживлението, което настъпва в тази част на градчето, говори недвусмислено, че съм там, където искам да бъда!
Какво е литературата? Какво означава да си голям писател?… Стоял тук Стайнбек, описвал прости хора, прости човешки радости и драми… Прости мечти и прости удоволствия. Един галон вино, едно момиче в кревата, едно пиянство с всичките зулумлуци след него… А сега цял свят иде тук да се поклони на камъка, постлан на улицата, по която са вървели ония бараби, на дървото, което е останало наоколо. И човек е склонен всичките тези най-обикновени предмети и хора да ги обожествява, да ги превръща в светини, до които да приближава със свито сърце и на пръсти. Така съм се чувствал в къщата на Вазов, край вадата, която минава през двора му, така и на чардака на Димчо Дебеляновата къща, откъдето се вижда Копривщица…
Няма по-силно и по-магическо доказателство какво е литературата и какво е големият писател от това, че те кара да опипваш един най-обикновен камък, а да имаш усещането, че се докосваш до сандалите на Христос…
Малкото някогашно аквариумче на Док, се е превърнало наистина в една от най-големите забележителности на Монтърей… Цялата стъклена планина, която се въздига отпреде ми, сега е пълна с всичкия онзи океански свят, който е изследвал Док. Сам по себе си този аквариум е едно превисше потвърждение за навиците на Америка да приближава човека до онова, което му носи знание и обич към тази земя. Като архитектура, като обем, като съдържание на морски богатства аквариумът е нещо наистина забележително. Всичко, което го има в Тихия океан, го има и в този аквариум. Дори китове — дели три парчета… Добре, че дойдох дотук, да видя кит… Единият е жив и цепи водата. Другите са мъртви… Как стените на стъклото удържат живия, как е изтръгнат от дълбините си, за да се превърне в затворник на човешкото любопитство, не зная… Дивата му мощ стъписва любителите. И всички други риби са запрени тук… От онази, която я отброява милиметърче, я не, до всички други, които браздят водите на океана. Цветове на риби, окраски на риби, форми на риби… идва миг, в който природата те превръща в нищо, съсипва те с фантазията си, докарва те дотам, че да разбереш най-важното — и ти, човече, си една от тези рибки, уви, нито толкова красива, нито толкова изящна. Толкова, и нищо повече. И нищо друго… Залите, клетките, малките вътрешни аквариумчета пазят едрите риби да не изядат дребните… Де да си имахме и ние, хората, такива аквариумчета за човека, ала тогава той ще стане ленив, небрежен, ще отслабнат очите му, мускулите му ще омекнат, волята му ще се състари, душата му ще загуби бодрост…
Нали точно върху липсата на такива вътрешни аквариумчета за човека е изградена философията на живота в Америка. Нали точно строителството на такива аквариуми — за гарантирани бездария, за ленивци на мисълта, за спокойствието на хилави мозъци, — нали то изяде главата на нашия свят…
Стига политика!… Гледай пред себе си… Голям стъклен похлупак е затиснал десетки малки стъкленички: сако, панталони, презрамки. И един портрет на човек с очила. Учен човек. Това е Док!… Каквото е запазено от неговата лаборатория, от неговия аквариум, е тука… Щипки, ножчета, кутия с цигари…
Глупаво се повъртам, като правя онова, което всички в подобно положение правят: опитвам се да запомня видяното, да прелея от топлината или студа на предметите, които виждам, в паметта си, да пипна някак си, ако мога — този Док…
Вън… в моята развълнувана и смутена душа се промъкват гласовете на студентите. Тия са, които ще спасяват секвоята… Минавам край тях, вървя по улица „Консервна“… Вляво е океанът. На брега, вече запуснати, с остарели ламарини и дървени тараби, изтърбушени, безжизнени, изоставени, умират три- четири фабрични помещения, от които до мене не достига нито миризма на ръждиво желязо, нито на изхвърлена риба…
От дясната страна на улицата се редят малки, ала съвсем не така бедни къщички, както са били тогава. Защото са се превърнали в магазини, в които сега се продава всичко. Много работа е свършил за този град Стайнбек. На много хора от туристическата индустрия е дал хляб… Сега тук идват туристи не само от цяла Америка, но и от цял свят.
Недалеч от аквариума обаче виждам китайска пагода. Странно стои на крайбрежната американска улица тая китайска пагода, в своята архитектурна самота. Дали — целият треперя пред въпроса, — дали това не е някогашната бакалница на Ли?…
Наближавам я, кажи-речи, на пръсти. Надничам в нея. Вътре — ресторантче, магазинче и млади
