Това възпоминание за Патриция идва неочаквано и паметта ми и също така бързо отминава, като ми оставя познатото нагорчаване за българския интелигентска или полуинтелигентски гений, който най обича да плаче над чужд гроб, да дава съвети, да слага тежки резолюции — един от най-достъпните начини да се приобщава към големия свят.
Не е ли това отново комплексът на малкия човек, на малкия дух и на малката държава? Да се поизрепчи, да оплюе, та така да се почувства поне равна с тях, ако не и повече. Мисля, че това е и едно от обясненията, защо в нашите български нрави има колкото завист, толкова и „Кой бе, оня ли…“! С това „оня ли“ ние с най-голяма лекота посягаме и на хора, и на събития от историята си, и на памет, и на паметници, и на минало. Да снижим тях, за да изглеждаме по-висши ние…
Замъкът, или къщата, остава назад, пред мен идват нови хълмове на Калифорния. Набола е вече зелена трева. Тук-там виждам ранча. Едно ранчо, двеста-триста декара, оградено, пълно с крави от породата „Джързи“ — давали висококачествено месо. В средата на ранчото няколко постройки, между постройките на слънцето лъщят коли, кабините на камиони… Конете и кравите обаче преобладават сред другата стока. На едно място видях ферма за лами. След нея хълмовете започват да се снижават, Калифорния се заравнява, пътят се галне някъде край океана, после пак се свие нагоре и навътре, между меките хълбоци на тая благословена земя, и като изстрелян се вдига на две хиляди метра височина. Минаваме край едно ранчо, в което орат… Мирише на земя. Тая миризма ще я усетя след десетина дни, когато от този, див някога Запад, ще прелетя навътре в страната, където са щатите Илинойс и Индиана. Там някъде в градчето Тера Хота… Там ще се нагледам на ферми, на богата земя, на хора, които обичат тази земя…
Никъде гуреливи места, занемарени, или недай боже — запустели… А колко такива земи вече има в България. Май че те първи съобщават на човека за болката на природата — появи ли се изоставена, закоравяла земя, държавата не е в ред!
Кой да чуе болката на българската земя?…
Високоговорителите на НДК, където правеше конгресите си Партията, бяха по-силни от нейните гласове.
Като че ли сега, през тази ранна пролет, на Калифорнийската земя й е по-драго, отколкото дори на хората, че се е пукнала вече пролетта и хилядите крави, които се виждат, докъдето окото стига, с такава наслада чоплят прясната тревица, че човек като едното нищо може да им завиди… Преобладава дъбът, който тук е вечно зелен… На няколко места видях летища — за частните самолети на фермерите. Някои от тях в момента летяха — над мене, встрани, вдигат се, спускат се, играят си с небето и със земята! И с всичко, когато човек докара работите си до собствен самолет!
Богата е Калифорния, океанът й океан, заливите й заливи, земята й земя. И спокойствието й — спокойствие. Отвред иде сила, вечност, вяра, че тази земя може да носи само добро… Че това богатство, което господ го е струпал тука, е само за добри и трудолюбиви хора… Нагазваме в някои от хълмовете с лозя. Каква подредена е тази изба на Америка… Калифорния бие, та се къса, Франция по качествата на своето „Каберне“, „Бордо“, „Божоле“… Каквито вина зная от Франция, същите, няколко дни след като стигна във Фриско, ще ги видя да се продават в тамошните магазини. Само че, произведени в Калифорния…
В околностите на градчето Сонома, недалеч от Сан Франциско, пътят ми отбива към една от стотиците тукашни изби. Беше неделен ден, спокоен ден. Американците идват насам из лозята, ходят си на гости, обядват на открито… И посещават изби като тази, в която отивам и аз. Такива подредени лозя, като че бяха не лозя, а градини — мисля, че не съм виждал. Стоя захласнат — как всеки стрък е обработен, окопан, боядисан с вар, окачен на тел — така у нас се прави само когато телевизията или Тодор Живков ще ходи на посещение в лозята. Такъв стрък какво грозде може да даде! От такова грозде какво вино може да стане!
Преди да стигна до виното, отбивам, за да мине дълга редица от коли.
Американски развлечения. Това са, както разбирам след малко, само фордове стари модели — от 1930 до 1940 година, запазени, гледани, лъснати…
Ето ти я и оная някогашна Америка — колите са малко нещо смешни, малко нещо демоде, малко нещо старчета и бабки. Но от тях се излъчва сила, здравина и не зная защо така го почувствувах — жажда. Жажда да живеят колкото се може по-красиво и по-дълго.
Оная Америка, в лицето на тия лъснати като годени цигани фордове, сега служи за неделни развлечения не на някогашните си собственици, дай боже да са още живи и здрави. Младежта в Америка е намерила в тях своето „ретро“.
Другаде отбих от пътя, за да ме отмине модата на петдесетина шевролета, един и същи модел, само че задните гуми на всичките бяха подменени с по-малки, така, че колите изглеждаха като клекнали жаби, готови всеки миг да подскочат…
И в тях имаше седемнадесет-осемнадесетгодишни юнаци, които, обикаляйки малките градчета около Чикаго, прекарваха уикенда си…
Пътуваме по „Намбър уан“…
Жената отново ми показва нещо в далечината… Слабо виждам… Наистина е далече. Мержелее ми се китка дървета. В един много хубав валог, недалеч от океана, сивеят сгради…
— Знаеш ли какво е това — пита тя…
— Откъде ще зная?
— Това е ранчото на Рейгън!!!
И за това ранчо много писаха едно време нашите вестници. И доста ирония падна, доколкото помня…
Ние си имахме вече къде-къде по-успели овчари, дърводелци и онова, което беше особено престижно за бъдещите политически мъже на България — печатарски работници…
С тях ще се мери някакъв си американски актьор!
Вглеждам се в далечината дали пък няма да видя този не преуспял артист, да дои някоя крава…
Ала и да я дои, толкова е далече, че няма да ми стигнат очите дотам…
Не, не е доил по това време крави Рейгън. Защото след няколко дни го видях по телевизията. Във Вашингтон беше започнало разследването по Иран гейт… Изнасяли ли са САЩ оръжия за Иран, знаел ли е Рейгън и какво?… Беше си следствие и половина. И Рейгън също отговаряше като поп, макар че и досега не зная кой български поп точно пред кого е отговарял така, че да си остави името в приказките ни…
Ами калифорнийските царевици, ами калифорнийските плодове и зеленчуци, за които няма лято, няма зима… Оттук тръгват и объркват на такива като мене календара, по цяла Америка…
Ами калифорнийските коне! Те се отглеждат само за езда и конни състезания. И струват луди пари. Пасяха волно младата трева на групи, на групи, размахващи гъсти опашки!
Затова, като станеше дума откъде е, моята придружителка без колебание, и с особена гордост казваше: „Калифорния“…
И веднага следваше едно:
— О, Калифорния, о’кей… Това е много интересно.
— Били ли сте в Калифорния? — питаше тя…
Отговорът биваше различен. Или следваше искрено и дълбоко съжаление, че човекът не е видял тази благословена земя, явно много обичана от цяла Америка, или пък нескрита радост, че господ му е дал път и радост да види Калифорния…
А пътят ще се откъсне откъм тази ранчова част на Америка и ще се спусне пак към брега. Писано ми било още да си имам работа с американски президенти… Наближаваме вече Санта Барбара, едно не особено голямо градче, събрало красотите на целия свят и за още пита… Тук е един от калифорнийските университети, разположени в най-хубавата крайбрежна част на градчето.
Американските университети имат нещо общо с нашите манастири. Строени са в най-хубавите и живописни места!
Преди да стигнем Санта Барбара, минаваме край оазис от зеленина. Палмите са почти нагазили с крака в океана, да се разхладят малко, и са оставили място, колкото да се провре пътят. Около палмите е зелено, а там пък, където е най-зелена тревата, има ниска, много интересна и много красива сграда — това е хотел.
Аз, разбира се, и сега не зная какво точно значи тая дума красиво. Какво нещо е красивото? По какво се познава кое е красиво и кое не. Дефиниция не съм чел, не съм срещал и хора, които да извадят един метър,
