и да премерят насам, нататък, нагоре, надолу, и като свършат работата си, да кажат: ето, това е красиво. Красотата си остава нещо, което всеки човек си го има сам за себе си. Кой както си иска, така да го разбира. Нещо като представата за демокрация в България…
Тъй го определям това място аз — за красиво. Защото усещам, нещо в мене се променя, като го оглеждам, като че аз ставам по-кротък, по-добър, по-послушен. И очите ми стават по-питомни, по-укротени и меки, и ръцете ми по-малко нервни. И душата ми не бърза, не недоволства, както е обикновено. А че на всичко отгоре усещам и лекота, гледам палмите, гледам тревата между тях, не много високата сграда наполовина е в зелени цветя, наполовина в прозорци и стени. Към затворения двор води мек калдъръм. До него фонтани, до фонтаните — басейн. Около басейна столове, чадъри, шезлонги… И наоколо пак цветя, много цветя, навред цветя. Хората насядали между цветята, закусват, защото такъв е часът. Пият и кафе. Сигурен съм, че не е от онова, което непрекъснато пия аз. Прекрачвам в двора на хотела, оттам влизам в него. Под краката ми, както навсякъде — мокет. По него, по него, край столовете, край кътове с други цветя и растителност всякаква, стигам тоалетната. Ще ме извини читателят, че го водя по такива места, като разбере, че ще стане дума за царицата, за министър-председателката, за президентката на тоалетните, ако те имат такива йерархии…
Вляво огледала, вдясно огледала, на пода огледала. И на вратите също. Само че рамките на огледалата и вратите са сребърни, бронзови и дявол още знае какви! Отказвам се да я описвам. Кралиците трудно се описват.
До такава степен се стъписвам от лукса и блясъка, че съм готов да отложа работата, за която съм дошъл тук. За някое от по-второ или трето качество подобно място. Или за някой крайпътен храст… Ала тази тоалетна ми налага да назова един важен извод: по зъбите на гражданите и по тоалетните човек може да познае колко са богатствата и колко е културата на една държава.
Още ходя навътре, сградата още се разпуска, полускрита в градини, висящи, наклонени, постлани пред тебе с пътечки и кътчета, с пуснати отгоре цветя, с покатерили се отдолу. Дърво, камък и цвете. Питам се — има ли по-подходящ материал за красотата? И усещам, че още по-леко ми става, още ведрина влиза в мене. Като че ли подмладявам.
Не било случайно всичко това… Табелка сочи към един от апартаментите… Тук, в този апартамент, е прекарал брачния си месец Джон Кенеди с красивата Жаклин… Сега тук е най-модното място за богати младоженци. Те също идват, за да прекарат като Кенеди брачния си месец… Човек и без млада булка да е тука… Аз казвам на това място „рай“, вие вървете по-нататък… Дори когато младите булки, които след малко ще срещнете, далеч нямат красотата на Жаклин. И дори, когато на сватбените им рокли има надписче: „Ние сме младоженци“… или: „Тук прекарваме медения си месец“…
Това с надписите, кой какво семейно положение има в Америка, е доста разпространено. Другаде видях кола с надпис: „Току-що разведен…“
Добре, че жените още нямат навика на колите си или на роклите си да слагат надпис: „Току-що…“ Тогава картината за семейното и сексуалното състояние на американския народ ще бъде пълна и най- важното, публична… Нали американците толкова си падат по публичното и гласното.
Кротнах се вън под една палма, облегнах замечтано гръб о ствола й, като комсомолски кадър в бригадирските времена, и помолих един минаващ да ме снима… Имам си кадро вече от този прочут хотел, единствения хотел „шест звезди“, в който стъпи кракът ми.
Толкова е „изчислено това място“, че една нощ тук сигурно струва няколко мои целогодишни заплати…
Иска ми се да отморим поне един час тук… Ала програмата ме командва и трябва да гоним още днес, след престой от час-два в Калифорнийския университет, другите цели…
Откак съм видял на картата това име — Монтърей, мира нямам. Запали ми се душата, бръмна ми главата… Монтърей, Салинас! Ето ги, вече не само на картата ги виждам, ами ми се струва, че докато съм още тук, около това лобно любовно място на Жаклин, на една от високите палми, ако се покатеря, и ще видя някоя от улиците на Монтърей… И тя сигурно ще е УЛИЦА „КОНСЕРВНА“…
Читателят, който не обича Стайнбек, който по идеологически или други причини не може да му прости писмата до госпожа Алиша, или пък просто, ако не познава книгите му — може да прескочи тази глава. Той може, аз не мога… Защото човек не винаги пише книги за читателите си. Има чувства и усещания, които, и да иска, не може да държи само за себе си… Така и аз не мога да премълча своето пътуване до Кенъри Роуд. Не мога и не искам… Още повече, че извадих душата на домакините си още във Вашингтон. Като че някой подпали фитилче, пъхна го в пазвата ми, и рече: ще гориш чак докато идете там — до Кенъри Роуд. Не можех да си представя, че ще ида до Фриско, ще му оглеждам всичките прочути китайски, японски, гръцки и еврейски квартали, а няма да отвъртя още стотина мили и да ида там, където са живели живота си Док, Големия Джо, Дени, Пилон, където са развявали палавите си роклички момичетата от „Мечешкото знаме“, където е бил китаецът Ли с магазина си, и където често е идвал самият Джон Стайнбек… И те, и аз самият, който в най-любопитни младини чрез тях познах Америка.
Странни са тези усещания у човека и не винаги достъпни за нашите вездесъщи материалистически обяснения на всички и всичко. Как ли не съм си я представял тази улица „Консервна“, как ли не съм виждал във фантазията си лабораторията на Док и самия него. Как ли не са ми се явявали тези, ден работещи, два отмарящи в странни палавости момчета от улица „Консервна“… И къщата, в която спят, и добродушните им хитроумия — как да минат Ли, китаеца, и разходката с форда, на който работи само задната скорост… О, това е една цяла Америка, която съм обичал толкова много. Без при това да зная защо…
В Монтърей навлизам късно вечерта. Видях табела, която ми посочи, че скоро ще ме срещнат улиците му… Уж градче като градче, не е голямо — ситито му я държи тридесетина хиляди души, я не. Ала едно градче, което е влезнало в литературата и е обиколило чрез книгите на своя знаменит разказвач де що има паланки и хора, обичащи да четат, вече не може да бъде просто градче… И след петдесетте години, когато излизат книгите на Стайнбек, това вече не е същият Монтърей. Той става друг…
Вечерта го крие от мене… Гледам номера на улицата, на която трябва да е хотелът ми, а пред мене стрелка — ще ме разчекне. Действа ми като мълния… Вляво именно на стрелката е написано — Кенъри Роуд… Трябва да завия надясно, а ръката, сърцето, душата дърпат наляво… Защото ето я, до нея съм, ха отпусна кормилото и газта, и след броени минути съм там… Изкушението е страшна сила и аз проявявам всичката си воля да не му се подчиня, и да отложа тази радост и ситост на душата за утре… Какво ще видя сега, защо да бързам?… Надясно, като надясно… Ала аз ли няма да се объркам в един Монтърей, като гледам номера на улицата, която търся, а в душата ми се надвикват имената Кенъри Роуд, Салинас, Пилон, Док… Обърках се, както пише по книгите… Минах някакво осветено пространство, наближих го, ясно е, че ще побългаря вечерта… Да видим кого ще питам сега къде съм и накъде трябва да вървя… Улиците са широки, къщите на градчето ниски. И както е навсякъде в Америка, в единадесет часа вечерта няма да намериш любовни двойки или пийнали веселяци да се прибират от кръчмите, та да ги попиташ за това, което ти трябва…
Осветеното място е корт… Чуваш ли, Джон, твоите бачкатори от консервните фабрики са родили през петдесетте години синове и щерки. И те си имат вече синове и щерки и ето ги, на — тенис играят… Намалявам, ще ми се някое превелико откритие да направя, за големи социални промени от петдесетте години досега, но този път се озаптявам. В България от социални изводи вече не можем да си вържем гащите. Барем тук да си трая… Ще си трая, ама става вече петнадесет минути въртя кормилото — ни улицата, която търся, ни човек… А тия там няма да си оставят ракетите и да тръгнат да ме водят към хотела. Макар че в Америка това е напълно в реда на нещата.
И ето къщичка, пред къщичката човек, пуши цигара. Насочвам колата към него.
Ризата на човека е чиста, ала това не са ръце, които са държали ракета… Хванал е фаса с два пръста — палец и показалец, и го пуши точно както нашенски работник, от времето, когато парите не стигаха за повече от една кариочка (ако читателят ги помни). Той пуска цигарата в краката си, понечва да я стъпче, но се сеща нещо, навежда се и я вдига, като се оглежда къде да я хвърли…
Това явно е работник и аз не зная защо ми става много близък този човек. Не ще да иде това чувство от прославеното единство на българската интелигенция с работническата класа. По-скоро тон много прилича да е от хората на Стайнбек… Човекът се навежда към мене и ми обяснява подробно и внимателно къде да завия, къде да хвана наляво… Приказва ми, ала пак вади цигарите и пали нова. До него борбата срещу
