за грозде и дини… И в това отношение господ е ощетил Америка откъм прости човешки радости. Американецът не знае какво е да чакаш да излезнат дините, да узрее гроздето, да се зачервят черешите и да си хапнеш с такава сладост, че чак в петите си да я усетиш. Много видове лук има в тези американски магазини… Червени, бели, шарени, зелени, с листа, без листа. В найлонови пликчета — по един, по два, в мрежичка — по десетина… Както и доматите — наредени в десет реда и в десет опаковки от най- дребничките, които и да ги глътнеш, няма да се закачат на гърлото ти, до два килограма парчето. Да си направиш снимка с него и после да я показваш на приятели…

Още натежава пакетчето. Нищо… И утре е ден… Ако да съм в Америка, аз съм си българче. Няма муха да ме ухапе, че съм спестил някой долар от ресторантите, в които ми се налага да ходя…

Истинският проблем се оказа онова, което най-малко очаквах… Виното… Сто магазина отпреде ти, сто вида сокове, кока-коли, джусове, „севън ъпи“, какво ли още не, от етикетите и от видовете бутилки можеш да си разцентроваш зрението, а вино, водки, уиски, такива восточни благини — не намирам. Няма как, ще питам. В Америка поне това разбрах — никой не ти се кара, ако питаш…

— О — каза ми един набор, застанал на касата за хранителни продукти, където също убивам половин час, докато реша с какъв хляб да подсладя душата си, — в горния край на тази улица има специален магазин… — Той поглежда часовника си: — Затваря в седем…

— Само там ли?…

— Само там, господине, побързайте…

— В целия град само на едно място ли продавате алкохол?… — Почти съм готов да се скарам на тия американски глупости.

— Йес, сър… само там… В Америка не се пие алкохол!

Едва хванах магазина и купих бутилката. Но оттук нататък ще отварям очи на четири, за да видя това истина ли е, или е поредната империалистическа пропаганда!

Отварях ги, гледах. С нови хора се запознавах и сядах с тях на маса. И сам прекарвах обедни и вечерни часове в малки, по-средни и в съвсем престижни ресторанти. И в центъра на градовете, и по към края и най в края, където ходят хора, в джобовете на които доларът паяжина няма да хване…

Едно на друго, картината е същата. В ресторант като са, американците могат да опитат пет-шест бутилки вино, внесено от Франция, Италия и дори от България. Доста често в магазините, в които се отбивах, виждах любимото отечество, представено с бутилка „Тракия“, или бяло „Шардоне“, по четири-пет долара бутилката. Оглеждах се да видя дали зад гърба ми няма някой, да подложи на съмнение психическото ми състояние, и погалвах леко прашния етикет. Къде е дошло, милото българско винце, и то с долара да се бори! Та, американците отварят няколко бутилки, но изпиват една, тази, която след много мляскане, с най- различни физиономии, издаващи вкусовото усещане, осенило устната им кухина, с присвиване на очите, с облизване на езика, ще се решат да изпият. О, да гледаш как американците поръчват вечеря, как избират вино, и как после плащат, си е цял спектакъл, но за него ще стане дума по-нататък.

Ако не им хареса виното или пък не им се пие вино, те може да изпият една до две бири „от малките“. В Америка се продават над триста вида бира, в малки, 250 грамови бутилки — докато й усетиш вкуса, докато я видиш черна ли е, светла ли е, шишето свършило.

След много проучвания установих, че горе-долу също тъй стои въпросът и с прословутото уиски. За което ние знаем, че американците го льоскат, както нашенският шоп пие шльокавицата си.

Покани ме един американски журналист в дома си, в Санта Фе. Седна, американецът му с американец, на своя домашен бар, половин час ме разпитва какво уиски повече обичам, английско ли, шотландско ли, или ще приема от американското…

Абе, давай, викам, откак съм тук тъй съм пресъхнал, че не питай. И българско да извадиш, и от него ще пия…

Вади той една голяма чаша, бутилка цяла да излее в нея, място ще остане за още една… Ето го, значи, моя човек… Появи се най-после на хоризонта на пътешествията ми чак тук, в този странен град Санта Фе! Да бях знаел, да бях дошъл тук най-напред и дето се казва, тук да си остана, при нормални хора… Отваря той царевичното американско уиски, ръката му трепери като на свидлив кръчмар — капка да не капне повече от двайсет и петте грама, които въобще не можеха да покрият дъното на халбата. Отгоре й, без да ме пита, изля две газирани води, в това езеро взе, че изсипа и един хладилник с лед, и ми го подаде… Да си студя главата ли в него, или да го пия…

Оказа се, че толкова им е пиенето на американците, които ние броим, че са от алкохолик нагоре. Много лед, много вода и малко уиски… Американската трезвеност е другото нещо, което дълбоко ме впечатлява, че чак ме сащисва. Вярно е, че сериозната работа, която работят не позволява нито пияна, нито мътна, нито дори недоспала глава. Съвсем непривично, просто скандално е, в учреждение, в такси, или дори в автобус, да видиш мътни очи, или да те лъхне на алкохол!… Ала по-вярно от всичко това е, че въздържанието от употреба на алкохол е прераснало в нравствена норма, които цяла Америка безусловно спазва. В 11 ч. вечерта ресторантите затварят, ала в 10 са вече празни. Между два и седем сутринта при никакви обстоятелства и никъде официално не се сервира алкохол. Не е модно, не е здравословно, не е нравствено да се пие!… Толкова. Ето, това ми казваха и което е по-важно, видях го… И в Северните, и в Южните щати, и в Дивия запад, и в цивилизования изток.

Аз не вярвам на очите си, та камо ли читателят да ми повярва. Още повече, като знае как в Европа, и още повече в България, гледаме на пийването. В това число и моя милост. Колкото и когато ми бе дадена и най-малката възможност в Америка да се покажа на какво съм способен, то убеден съм, че със своето най- нормално за представите в България отношение към чашката, там направо оставих впечатление на алкохолик.

Е, видях и в Америка пияни хора… Може би десетина души за тия тридесетина дни. И жена видях пияна… Но видях също така, как пък нея я гледаха останалите…

И пак ще кажа: как ги правите тия работи бе, хора?… Но и друго ще попитам: а дали пък е и толкова добре, дето дотам сте си вързали кесийката и душата, та една бутилка винце с приятели не смеете да прилеете вечер? Че той, човешкият живот, само за финансови и други успехи ли е създаден, не му ли трябва на човека да си отпусне и той малко гемовете, да си позамотае главата, да забрави едно или друго, да се развесели. Защото алкохолът не е направил никого щастлив, но за час-два може да отпусне душата…

Казах щастлив, и се питах през всичките опия дни: като толкова работят, като си сменят през година колите и мебелите, като се местят от един квартал в друг, когато пожелаят, като са им толкова пълни и препълнени магазините, като всичко на Америка й е „най-най“, щастливи хора ли са американците?…

Запознах се с много и различни хора в тази в много отношения възхитителна държава. Гледах ги, слушах ги и се питах — все пак, щастливи ли са! Отминавам ученическата страна на въпроса за щастието — интересува ме доволни ли са, сити ли са от живота си. Кръстосах Америка и по шосе, и по въздух. И в най- големите градове бях, и в самотни ферми. И с наемни работници обядвах, и с милионери. И в отрудени женици се вглеждах, и в жени, никога непознали физическото усилие. Щастливи ли са американците?

Разговарях с един преуспял лекар. Двадесет години не беше излизал в отпуска, да не му вземе друг пациентите, а много частни собственици въобще никога не бяха почивали…

Вярно е, че може да бъде свободен само онзи, който знае какво е свободата.

Но американците свободни ли са?

Цялата система на държавната уредба, на техния начин на живот е колкото велика, толкова и силна… Но поради това, по един или друг начин, всеки е зависим от нея. Всеки има към какво да се стреми, но и какво да губи…

Освен онези, от тротоарите…

И дали употребата, или неупотребата на опиати и алкохол може в някаква степен да даде отговор на подобни главоблъсканици?

В същото време, вместо отговор на тези съдбовни въпроси, смела идея се върти в главата ми. Защо не се споразумеем с американците — да ни приемат нас, българите, за една година време в Америка, да им ошетаме пълните магазини, както нашите са празни, да им попием от винцето, да им попеем родопски и пирински песни. И за тях добре, и за нас… Имаме мъже-пиячи и за износ. И девойки също. От всички поколения — и от най-младата ученическа възраст, и от по-средната, и от третата.

Само от моето село, което в резултат на крупните успехи на социализма, на всички организации и реорганизации в селското стопанство, вече я брои, я не — 500 души, можем да ви предоставим 15–20

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату