складове за рибни консерви, пропила в дървото и дори в камъка. Минахме реката по най-стария мост — Бруклин бридж, и навалихме към ООН-то. Оставихме колата в един паркинг и без да ни спре някой, без да ни иска паспорт или други документи, се озовахме в едно от кафенетата на ООН… Сменихме един свят с друг… Безкрайно различен! А кой знае, може би не толкова… Приспособяваме се бързо. Това е едно от нещастията на цивилизования човек!
На една маса, недалеч от нас, седнал с двама свои колеги, е албанският посланик. Тук вече има кафе като за мен. Изпивам три, което е сигурен знак за момичето на бара, че съм наркоман. После Светльо ме повежда да ми покаже Централната заседателна зала на ООН! Вън две жени чистят. Вратата, до която сме, е отключена и Светльо прекрачва въженцето, което е опънато, за да не се влиза вътре… Както би го прескочил, ако майка му го е опънала на село, за да си простре прането на него. Смига ми, правя същото след него и аз… Хайде де! Ще дойдем дотук и едно въженце ще ни спре… Отиваме до стола, на който самият Никита Сергеевич си е свалил някога обувката… Навеждам се над банката — слава богу, следа поне тук няма…
Времето е измило и това петно от миналото…
Никой не ни се скарва, никой не дойде да види не слагаме ли бомби под стола, където утре ще седне българската или съветската делегация. О, Америка, Америка… На нас, в НДК-то като влизаме, ни преобръщат джобовете и чантите…
Вие, ООН-то сте си изтървали…
Гледам календара, на 23 март е роден моят син. Тави година ги навършва двадесет. Трудовак е в пловдивските строителни поделения. И той „изплаши“ нашия мнителен социализъм и неговия първи партиен и държавен ръководител. Ще празнувам рождения му ден, както съм си намислил. Ще ходя, където ще ходя, ще потърся в някой магазин вино, ще купя суджучец, домати, сол и хляб. Ще направя в пълния смисъл на думата, българско празнуване. Рожденият му ден ме сварва в Мемфис. Мемфис не е голям град, като някой от тези, от които ида или в които скоро ще ида. Почти цялото население на града и във фермите наоколо е черно, което различава града от другите градове. Иначе Мемфис повече прилича на нашите европейски градове — има си главна улица, и още една голяма улица край брега на Мисисипи… Тя е неговата главна, входно-изходна артерия, а другата е търговската. По нея са наредени магазини, вън са извадени сергиите (ако употребим тази източна дума) с намалени стоки. Тук е евтино. Даже съвсем. Това е Югът на Америка, той винаги е бил черен и беден…
По главната улица на Мемфис не могат да се движат леки коли. Те пресичат само напряко, ето защо да вървиш по тая улица е истинско удоволствие. Никой не те застрашава, никой не ти свирка — това в Америка и никъде не става, но тази пък улица изцяло е затворена за движение…
Днес нямам посещения и срещи, ще мога да походя, да погледам града и черните му обитатели… Колкото и да ги гледам, все до един извод ще стигна. Преди мен пък е стигнал доктор Маруах, който, когато ме изпращаше, каза: „Всички хора по тая земя си приличат.“
И негрите в Мемфис са като всички хора. Срещу мен идват трима, носят бира в ръка. Вижда се, че това са физически работници — доколкото такива, в нашия смисъл, тук изобщо има. Трябва ли някаква физическа работа да се свърши, то се знае, ще я свърши съответната машина. Човекът само я обслужва. Даже гледам пред себе си машина за метене на улиците. Черен симпатяга, в добър кеф, си прави завойчетата с нея. Машината е достатъчно голяма, за да събере боклуците на един среден български град. Симпатягата закача минаващите край него черни девойки, ала тактично и донейде срамежливо, както е всъщност във всяка провинция по света… Те го поглеждат крадешком, но в никакъв случай не се обиждат на закачката му. Също, както е навсякъде по света…
Дотолкова и метенето на улиците се извършва с машини, че в Сан Франциско видях и прахосмукачка на една улица… Доста голяма и доста мощна, държеше човекът силния маркуч и макар че минавах по другия тротоар, на един конец да ми издърпа крачола. Когато ви казвам, че американците са се самозабравили, имам предвид и тази прахосмукачка…
В Мемфис търговската улица е дълга. И макар че наблизо са Алабама, Арканзас с неговите бивши прерии, Мисисипи, в ситито на града беднотия в никаква форма не се забелязва… Добре нафрашкани са магазините и за хранителни, и за промишлени стоки, а цените тук, като изключим Ню Мексико, са най- ниските в Америка… Стигнах до единия край на улицата, в тази част тя беше безлюдна и безжизнена в припадащата вечер. Много от търговците, изглежда, бяха забогатели и търсеха вече по-големите светове на Америка, защото на много от бившите витрини, висеше надпис: „Продава се…“
Наближава седем. Зная ли пък тук, в тая американска провинция, дали няма да затворят по-рано магазините и празникът ми да отиде на кино…
Ала в кой магазин да вляза, като в който вляза — вече не ми се излиза… Яде ми се, няма какво да крия, нещо като шунка, нещо като суджук, нещо като пастърма — изобщо нещо, което да върви на виното, което също ще трябва да купя… Ето магазин за колбаси. Отвън гледан, магазинът е тесен — витринката му я има, я няма два метра. Някога така са строели не само витрините, но и фасадите на къщите в Америка. В някои от щатите по това, колко метра е фасадата, се определя „данък сгради“. И предприемчивият американец, бил той китаец, японец, или аржентинец, строил малки фасади, а разширявал навътре… До Вашингтон има едно градче, Александрия, по-нататък е имението, в което е роден Линкълн. Целият град е така построен, че фасадите на къщите му са най-тесните фасади в света. Не повече от метър и половина… Цялото градче изглежда като една детска играчка…
Влязох в един такъв магазин за колбаси и месо… и щях да се загубя… Той беше толкова голям навътре, и толкова пълен с каквото трябва, че се заех… да броя. И преброих — петнадесет вида салами, наредени един до друг, в опаковки от сто грама до килограм… Преброих още десет вида свинско месо — предна част на задния крайник, задна част на предния крайник, ухо, само кожа, само сланина, смесено, с пипер, без пипер, от врата, от гърба, от корема, зад корема… Е, то бива, бива…
По-нататък идат пастърмите… Можеш да си режеш и да опитваш, да харесваш, да не харесваш… Има нарязано от всеки вид, ти само благоволи да протегнеш ръка и да поднесеш нежното червено пламъче на пастърмата до устата си… Тук, при това многообразие от десетина вида пастърми, усещам леко сърцебиене… Луд съм по пастърмата, а сега се обърквам… Като толкова обичаш едно нещо, по какво да познаеш от кое да си вземеш… Най-истинското чувство, което изпитвам, е да имам толкова дълги ръце, и с по толкова пръсти по тях, че да стана нещо като стоножка и всичките тези чудеса да ги сграбча и да хукна с тях към България…
Колебанията и вълненията ми в тази част на магазина бият всякакви хамлетови колебания… Оня се е питал да бъде, или да не бъде… За мене този въпрос беше решен. Че ще бъде, ще бъде, ама от кое да бъде…
Идат говеждите меса… Само шол, шол — ама от плешките, шол — ама от бутовете, още шолове, от още части се редят, само кокал не се мярка и аз направо ги съжалявам тия хора… Те не знаят какво е да идеш в магазина, да ти претеглят на разкривената паланца едни заден волски крак, очистен най-грижливо откъм всякакво месо, па да го занесеш в къщи, па да грабнеш сатъра, докато го съсечеш, за да влезе в тенджерата, съседката отдолу да оглежда панела, дали не се е пукнал вече. Па като пусне една мазнина, па като напълниш тенджерката с моркови, с картофи, с мерудийка, с джодженец — как си ти?
В подобен, войнски ред са наредени по-нататък агнешките меса, овнешките, телешките… Най-накрая идат деликатесните произведения от сърна, елен, маршируват всички възможни филета. Но аз вече съм дотолкова отмалял от гледки и видения, че се отказвам да стигна чак до дъното на магазина.
Ако някой ви каже, че някъде в Америка храната е скъпа, или дори средно скъпа, или даже малко скъпа, не му вярвайте… Храната в Америка е евтина, много евтина, по-евтина няма накъде… Като влизах навътре-навън из американските магазини, като гледах това, което частично описах, най-много ми се искаше да извикам: как не ви е срам!… Ала не извиках, защото и на влизане, и излизане, все едно дали бях в Харлем, в Сан Франциско, в Санта Фе или в Тера Хота — бях онемял. Поради което Америка не чу моя възмутен глас и моята будна съвест.
Така… Откъм мезето докарахме работата, ала де е да нагъваш суха мръвка, пък била тя и американска, де е да притуриш към нея краставичка, доматче, лучец… По магазините на „Плод-зеленчук“ в Америка никога не можеш да познаеш кое време на годината е. Не е като у нас: появи ли се доматът, пиши го, април си отишъл. Появи ли се лукът, март е вече в къщата ти, късай календара… Дойдат ли юли–август, оглеждай се
