панаир… Бих добавил: и трима французи… Ала самотата си е самота… Отидох до края на улицата, весело им е на хората и тук. Ето ги музикантите — улични таланти, които, макар че за Америка са рядкост много по- голяма рядкост, отколкото за Европа, не липсват и тук… И свирят, та се късат, джаз. Палави немкини подрусват рокче или стържат токче в блус… Според музиката. Бре, ненатанцували се… Що не му ударите и един марш, барем да се знае без всякаква грешка, откъде идвате.
Стигнах до края на квартала, по-точно на тази голяма и палава улица, ала точно там, накрая, взех да ситня крачка. Светлините намаляваха, а групичките мъже се увеличаваха и погледите им взеха да стават доста по-втренчени и закачливи. Я, батювото, назад…
Назад, назад, ала аз съм „балканско чедо на славни деди“… Не знаем ние, троянците, какво е назад… Толкова ли съм страхлив, толкова ли мъжеството ми е на коляното?… Оглеждам улицата, не ми се вижда да е много тъмна. Толкова му е умът на любопитния човек. Ала ние, българите, винаги си имаме и втори акъл, който не закъснява нито секунда. „За какво си търсиш белята? — казва ми той… Видя, каквото видя, хайде сега да се прибираме обратно в хотелчето, да си легнем мирно и тихо…“ Тъй ми приказва той, ала краката вървят…
Леко раздвижване настъпва тук-там сред групичките от мъже, край които минавам. Ще патя… Ала още вървя…
— О, сър, при нас е весело — изведнъж подвиква към мен един доста черен негър, и понечва да ме приближи…
Поглеждам го с възможно най-небрежен и разбиращ поглед и отминавам без никаква сигнална система от моя страна… Ала страх ме свива до вдън душа… Ако сега тръгне след мене… Като съм се обурясал тук, в квартала им, в царството им, в леглото им, дето се казва, какво се правя на това-онова… Ако още малко продължи да върви след мен, няма какво — ще хукна, и бяг, бяг… как беше в приказката?…
Негърът направи още няколко крачки, но за мое голямо облекчение, чувам как стъпките му заглъхват зад гърба ми… И научих нещо много важно. Че тия тук не гонят до дупка, както казва в пряк и в преносен смисъл нашият народ. Това, което научавам, е наистина много важно, ала не по-малко важно е и онова, което решавам, че трябва по най-бързия начин да направя — да се озова на съседната, по-осветена улица. Да казвам, че имаше и тук ресторантчета, че имаше и тук тъмни входове, в които виждах мъже да се целуват, че ме спираха още десетина пъти, докато най-после се върнах на спасителната „Бродуей“, е излишно… Като съм дошъл дотук, ще ме спират. Който не иска да го спират и подканват, да не идва тук… Ала Америка излезе и в това отношение цивилизована страна. На „Бродуей“ вече се чувствах спокоен, едва ли не като у дома си… И доста доволен от себе си. Показах се мъж, видях и това „дъно“ на Америка… И най-важното, убедих се, че не са толкова морални, колкото ми се пишат…
Случи ми се в следващите дни да мина още няколко пъти през този квартал, само че с кола. И късно нощем, и дори рано сутрин… Тази част на Фриско се оказа винаги една и съща — не й се доспива, не се уморява. Менят се хората, раждат се млади, умират стари. Същите са само тротоарите, светлините и веселото настроение на този квартал, който, независимо от хората, които животът подменя, като износени накладки на кола, си остава винаги един и същ…
Оказа се, че демагогът-американец си имал още тайни пътища за задоволяване на своето второ същество. Във всяка хотелска стая, то се знае, има телевизор. И че телевизорът е последен модел, също така мисля, не подлежи на съмнение, както и това, че моделите нови телевизори са много повече, отколкото завивките и леглата, оказали се за моя изненада доста стандартни и еднакви в цялата страна. Поради това, колкото и технически образован да бях, и с пускането и гасенето на телевизорите, както и с крановете в баните — имах известни проблеми… Ала, че има и един надпис, сложен върху телевизора кога дискретно, кога съвсем открито, скоро разконспирирах. Там е написано: „Муви“ (кино), и са посочени каналите, на които можеш да си поръчваш „мувито“… А самото „муви“ е порнография или сексуални филми, и когато на другия ден слезеш при момчето или момичето, което усмихнато и с чар ти отреже квитанцията, трябва героично да добавиш към цената на стаята и дванадесет доларчета за „мувито“… За да се убедиш, че и в Америка я знаят нашенската поговорка за удоволствието и заплащането му… Следващата вечер вече си преценяваш „муви“ ли, или дванадесет доларчета да спестиш и да гледаш скучната американска телевизия, която в леглото те замеря и бие, като че си под душа, със своите десетки, втръсващи от повторение реклами.
Има и трети вариант за прекарване на вечерта в Америка, към които аз най-често прибягвах. Книжката… Затова пък си мислех, че като отида в Ню Йорк, там вече няма как да не попадна в царството на разврата. И то всякакъв. От оня на Уолстрийт — финансовия разврат, до другия от Петото, Шестото, Седмото и пр. авенюта. За Бродуей да не говорим. Там, вярвам, артистките ходят съвсем голи… Ами Харлем, ами Бронкс… Имена, светове… Идвали са до мене от приказка, от прочетено, от разкази на „всичко“ видели и знаещи хора… И колко съм наплашен от тях… Харлем, Бронкс… Там, казваха ми, още като се покажеш на улицата, и черният незабавно ти тегли пищова… Затова бял човек в Бронкс не стъпвал, убиват го, само, за да си направят удоволствието. Или пък само защото е бял човек! Колкото и странно да е, и моята водачка, която се оказа, че и по Ню Йорк много си падала, и тя би отбой: „Там не обичам да ходя… Там не е за бели…“ Намирам по телефона един български колега-журналист. Знае я той, Америката…
— О, Бронкс — казва ми. — Какво ще правиш там?… Черните само като видят бяла кола, и такава тапа ще ти направят, че жив няма да излезеш…
— На теб — казвам — случвало ли ти се е?…
— Да ти кажа право, само веднъж ходих малко след пристигането си. Но толкова работи съм слушал за този Бронкс, че не ми се стъпва там. И теб, в никакъв случай не те съветвам да ходиш.
В никакъв случай! Лесно му е на него. Ами като се върна утре в България и знаещите хора, интелигентите, като кажат — тъй и тъй, ти като ходи в Америка, видя ли там гетата, Харлем, Бронкс?… Какво да отговоря?… Не ги видях, защото ме беше страх. Че ти тогава какво си видял, щом там не си бил? А българската интелигенция е такава — тя всичко знае, което става по света, и освен това, ако не си видял онова, което българският интелигент си е наумил, той на момента може да те презре и въобще да му паднеш завинаги в очите.
Е, има и друг начин, знаем го ние, българските журналисти. Като нещичко попрочетем и нещичко като поизмислим — ще стане работата, уж сме били и видели…
Ала и този път се инатя, както и във Фриско, при ония юнаци… Да отида сам в Харлем и Бронкс, то се знае, и през ум не ми минава… Чак такъв герой — опазил ме господ… Виж с някой по-вещ човек… Ала де го?… Появява се. Появява се, гдето най-малко съм го очаквал… Светльо, младо момче, наше, син на мой съсед.
— Колко му е — казва Светльо най-неочаквано, като му казах проблема си. — След час идвам…
След час идва наистина. На задната седалка гледам и жена му. И не само млада, ами и хубава…
— Нея защо я подлагаме на такива рискове — питам… Ала Светльо е смелчага.
— Че аз — казва — в Бронкс си ходя много често…
— И досега нищо ли не ти се случи?…
— Ами, нищо такова, за каквото говорят…
И Светльо пришпорва малката си хонда, която е купил на старо с първата заплата, на това отгоре и с предизвикателен дипломатически номер…
— Карай — казвам — най-напред през Харлем… На него да му видя страшната слава, пък после още по-страшното — Бронкс.
Харлем е огромен квартал. В него живеят предимно черни, но тук-таме има и бели, испанци и латиноамериканци предимно. Изграден някога, този квартал е вече град. Но е строен солидно. Стените на къщите са дебели, тухлени, по много от тях мазилката отдавна е опадала, улиците са по-мръсни, доста по- мръсни, отколкото в Ню Йорк, но не по-мръсни, отколкото в голямата част от българските улици, да речем. Тук-таме имаше гробища за коли — доста опоскани гробища, или доста опоскани коли, което е едно и също… Забелязах на няколко места събрана смет, изхвърлени кашони от магазините, развалени портокали, празни тенекии, неприбрани от колите по чистотата… Видях тук-таме счупени прозорци по сградите. Видях изгорели и непоправени къщи. Из тях щъкаха насам-нататък хора. Имаше немалко захвърлени коли, както катастрофирали, както изгорели, поизбутани встрани от пътя, и тъй си стоят — година ли, две ли… Дълго шарихме из Харлем… Но колкото да ходихме, оттук нататък нищо компрометиращо американския империализъм, струва ми се, в тази част на Ню Йорк повече не видях… За сметка на това колективно
