авенютата, и в Чикаго, и къде ли не! И по телевизията, и по улиците, народът си е народ, облечен чисто, просто и удобно. И никакъв префъкут, ако пак река да си припомня езика на моя селски — бай Пенко Шейтана.
И никакви познати гледки на уличен секс, на мамещ сексапил, на полуголи момичета, каквито в нашия материк вече има колкото щеш.
После, като се върнах в Европа, като стъпих на българска земя, силно национално самочувствие ме въззе. Нашите жени са къде-къде по-хубави от американките, къде-къде по-свободно облечени и също така къде по-нагласени… Много от тях като че не отиват на работа, а на увеселение, на бал, на ресторант или пък на сватба.
В този смисъл силно сме им избягали на американците. А те — и сутрин, и обед, и вечер, като че ли са все на работа. И понеже там понятията за работа са доста по-различни от нашите, това, както се вижда, дава отражение и на облеклото. Ако има нещо, което веднага бие на очи у нашите жени, в сравнение с американките, освен облеклото — това са очите… Под очите на нашите жени има умора… Сенки има и недоспиване, неотпочинали очи са те… И мъка много често има в тях. Има, разбира се, и поне два-три плана в погледа им… Своето елегантно и скъпо облекло част от нашите жени са го изкарали и по по-различен начин от начина, по който повечето американки изкарват своето дънково облекло. А това, както е известно, винаги дава отражение най-напред в очите… Иначе, по отношение на форми, на красота, на източна нега, ги бием американките, та на изгоряла гума мирише…
Освен че с нищо „по-така“ не ти благва душата американската телевизия, ами до затъпяване повтаря тая превелика американска дума — долар.
Долари сутрин, долари по обяд, долари вечер. Долари цяла нощ. Ако от това си купиш толкова, ще спестиш еди-колко си. Ако там отидеш на работа, толкова ще изкараш, ако тук вложиш доларите си, до довечера двойно и тройно ще ги имаш. Намразих я тази дума и публично тук-там изразих омразата си, както към този, презрян от нашия източноевропейски труженик долар, тъй и срещу всичките 24–25 американски телевизионни програми. Ала американците съответно ми отговаряха: „Телевизията е бизнес… А бизнес без долари няма.“
— Е — казвам, — вие само затова ли сте се родили — за долари… и за бизнес!
— Ние — казват те — не говорим само за долари. Но в Америка има една истина: целият проблем на живота тук е да изкараш долара! Спечелиш ли го, ти вече имаш всичко, което е създадено или се създава на тази земя… За тебе няма затворени врати, за тебе няма граници. Колкото повече долари, толкова повече небе над теб…
И в това отношение Америка е опак страна. Де е да си, да речем, в България. Имал си пари, е добре е да ги имаш, но какво от това. Докато ги изкараш, е един проблем — нито толкова малък, нито толкова лесен. Втори проблем, не по-малък, а често и по-голям, се появява, когато трябва да ги похарчиш, когато трябва да се умилкваш на продавача на месо, за да си го купиш, в „Плод-зеленчук…“ за да ти дадат по- малко смачкани домати, на дърводелеца, който прави дограмите, на магазинера, който продава резервни части за кола. Да не отваряме приказка, ако става дума за жилище, да се добереш там, какво трябва да дадеш. Ами ако кола ти мине през ума да си купиш, хладилник, телевизор… Ами едни най-прости тухли, ако речеш да си набавиш, на колко хора трябва да пълниш кесийките и да слагаш по шише под седалките на камионите… На всичко отгоре те гледат отгоре — кеф ми е да ти дам, ще ти дам. Не си ми симпатичен — няма… Всички тези особености на българския стопански живот читателят ги знае по-добре и от мене, казвам ги само, за да ги прочете и американецът, който, както видяхте, и хабер си няма от подобни проблеми, а като слепец о тояга се хванал о долара. Долар, та долар! А ето ние колко по-богат социален, психологически и нравствен живот живеем от американците… Прави са следователно всичките, които казват, че американците освен думата „бизнес“ друго не знаят и по тази причина си остават доста по-ограничен континент от нашата стара, всичко видяла и познала Европа…
Ето ги — и от еротичното се лишили в името на своя долар и бизнес… А вечер в хотела какво да правиш? Америка си заспива в девет-десет часа… А аз затова ли съм бил тоя път дотук, за да спя?… Слава богу, в това отношение Сан Франциско беше единственият град, който ми легна на душата. Това не е град. Това е Европа — Париж на Америка е той, Монте Карлото му… Всичко, дето е свързано с весели и палави хора, с ония, на които не им се спи, с ония, на които очите им са родени за живот, а не за сън — всичко това е Сан Франциско. Весел град, живее му се на този град. Че ме и посрещна, както трябва. Включено беше радиото, тъкмо съм вперил очи като какво ще е първото ми впечатление, като как ще го запомня, плисна се най-неочаквано в колата: „Конче водя, мамо…“ Да вярвам ли на ушите си? Познатото гласче от детския радиохор, чак тук, на влизане в Сан Франциско… Ща не ща, отронвам сълза. Намокря коляното ми… Внимателно бърша втората… Песента секва, дикторът каза, че ей тия гласове, които преди година така се харесали на Америка, скоро пак ще дойдат… Ох, родолюбие, ох, балкански сантиментализъм!… Ох, мили български дечица, на вас се падна да носите на гърба си нашите превелики доморасли политици, превеликите наши промишлени и селскостопански чудеса по света, белким покрай вас някой чуе нещо за нас, някой с нещо обикне България…
След час се настанявам в хотела и между мен и водачката ми, която също си пада по Фриско, избухва лек скандал…
— Аз съм уморена — казва тя, — но вие, ако искате, можете да се поразходите… Само че на север от улицата, на която сме…
— А защо — питам — не и на юг?
— Защото може да ви се случи нещо…
— Така ли, нали сте държава в която редът, сигурността, индивидът?…
— Предупреждавам ви, понеже отговарям за вас…
Прекъсвам я:
— А защо тогава не дойдете и вие с мене?
— За нищо на света не стъпвам там…
— А какво е това „там“, ако не е тайна — питам учуден.
— А вие, като идвате от толкова далеч, не сте ли прочел някъде, че Фриско е градът на педерастите, и… аз просто не зная защо тук ни настаниха — леко, под сурдинка нервничи тя, защото, колкото и да е свободна гражданка, дума не смее да обели срещу своите началства.
… Разделяме се с мълчание. Но на мен не ми се спи… Първа вечер в този, намятан като черга по хълмовете град, а аз ще спя… Обличам се и въпреки заплахата от педерастите, излизам…
Виждам къде са най-осветените улици, натам тръгвам… Вървя, очи на четири, ръце на осем… Слизам по една наклонена улица, каквито са деветдесет процента от улиците на Фриско, светлините се засилват и скоро се озовавам в огромно човешко гъмжило. Широка улица, пълна с народ. По това време такова чудо другаде в Америка няма. Часът е единадесет, а ресторантите отворени, никой магазин няма и хабер да удря ключа, на тротоарите — всякаква търговска дейност. И пак повтарям — гъмжило от хора, както става в Орешака, когато се отвори по Богородица Троянският панаир. Или, както е в неделен ден на битака в София. Зная, че най-опасното нещо в един град, известен с такива похотливи „батета“, е да се заглеждаш в тях. Ала какво да правя, като, където и да ходя, от всяка друга стока, която може да се види в един град или в една държава, най-интересни са ми хората. Неочаквано чувам френска реч. За първи път, откак съм в Америка, до ушите ми достига друг езиков звук. И изведнъж — тия мили, палави французи, на които морето е навсякъде до колене… Охо, и германци има… Гърления, силен смях, познат от всички туристически места по света… Е, няма що, в Европа съм, хайде сега по-спокойно… Тази улица, съседните наоколо, целият този квартал е весел. Тук цяла нощ си има живот: кафенета, барчета, ако някой прегладнее, в тях хвърчат, та се късат, мексиканци, японци, китайци, гърци, порториканци, аржентинци, бразилци… Като похапнат туристите, направят едно кръгче вън, на улицата, хайде сега до някое кино. Освен тези ресторантчета, има и други, те са по-скъпи. Но червени фенери и тук не се забелязват, макар че просещите хора точно в този квартал на квадратен метър са може би най-много… Стоят си мадами, стоят си левенти с кофички в ръка, и ако се позагледате било в кофичката им, било в тях, то „Плийз, хелп ми, сър“… започва да се чува около тебе доста често и настойчиво… Няма да гледам тази вечер лица, няма да ме интересуват кофички, казвам си.
Ходя самотен сред това огромно и гъсто стълпотворение, тук животът изглежда много по-различен, отколкото в цялата останала Америка. Някога един мой приятел казваше: две жени и две патки — цял
