осмелих да вляза… Колкото и да не ми се иска да го призная, тоалетните бяха десетократно по-чисти, отколкото коя да е наша публична тоалетна. Даже, ако не е голям грях пред нашето национално възпитание, бих казал цялата истина — и сравнение не може да става…
Откъде и кога е дошъл този култ към чистотата у американците, не зная. Дори и в това дъно, както ние го наричаме?… И не идва ли крайно неудобния за нас, европейците, въпрос: след като мизерията, изметът, дъното на Америка така спи, така се храни и така се облича — къде е всъщност дъното?
Или Америка не е това, за което ние си я мислим или Европа не е това, за което я имаме. Кога и как е станало това разминаване, без ние, европейците, да се усетим къде сме изостанали и докъде в същото това време американците са стигнали…
Наблюдавах една следобедна неделна разходка — американски уикенд, в долината на индианците, недалеч от Санта Фе. Стотици паркинги, в тази долина, сега национален парк, пригодени да спреш колата, да си запалиш огнец (ако си носиш дърва, които се продават нарязани, опаковани, във всеки магазин), да си налееш вода, от течащите навред чешми. Обядват, закусват, отварят пакети, затварят. Гледах ги, да има как да се прекръстя след тях — всички отпадъци се събират в кутии, кутиите в пликове, пликовете в багажника. Там, където бяха правили уикенда, оставаше по-чисто и по-подредено, отколкото го бяха заварили. Същия култ към чистото видях и около фермата на Джек Лондон, където всеки божи ден идват стотици коли, и в парка, в средата на Вашингтон, където хората, съвсем необезпокоявани от никого, се разполагат на тревата и толкова провизии, кутии — метални и картонени, пакетчета, хартии с всички възможни цветове се попиляват около тях, че битпазар, мислиш си, е къде-къде по-уредено място.
Когато си тръгнат, само тук-таме някоя поуведена тревичка, и никаква следа, че тук е имало хора…
Но да се върнем при американските безработни, за които нашият свят доста мастило изписа и доста микрофони изхаби!
Ако има нещо, което съвсем взривява моето чувство за справедливост, то е, когато научавам, че тези бездомни, безработни, наркомани, алкохолици, просяци, педерасти, проститутки, а най-често и крадци — получават социална помощ от държавата точно тъй, както всяка сутрин се нареждат на опашка за сандвича си. В зависимост от щата — едни са по-богати, други по-бедни — на всеки от тях се отпуска помощ между пет и десет долара дневно… Ако българският читател, както той много обича, рече да обърне тия долари в български левове, сметката отиде, та се не видя…
И тъй като пиша тази книга в едно разделно и повратно време, ми иде да извикам: Господи, боже мои, къде е всъщност дъното?
Разбира се, много от тези хора никога през живота си не са работили. Вече стана дума, че много от тях и въобще нямат познати, които да са работили през живота си. Цели квартали такива има… Леност, безделие, до безделието, то се знае — престъпност, наркомания, алкохолизъм, проституция, педерастия, спин, каквото още лошо има, добавете го… Но тяхната драма далеч не е в това, че са безработни. Мнозина от тях, погледнато строго, живеят по-богато, отколкото голяма част от работещите у нас. И въобще препитанието на човека — нахранването и преспиването, както се вижда, не е никакъв проблем за Америка. Проблемът е, че те са извън обществото, извън неговата активност, извън създаването и раждането, извън онзи смисъл на човешкия живот, който ние, останалите, приемаме за нормален и достоен. Истинската им драма е тази. Но това, пак повтарям, е драма от гледна точка на онези, които работят и създават. А дали американските безделници я осъзнават?… Между тях има хора, които са опитвали да живеят и по друг начин. Сигурно между тях има неуспели хора, хора без късмет. Неподготвени, неродени за борба, слаби, раними или просто неспособни. Има сигурно и талантливи хора, пречупени от едно или друго в американската действителност. Поради това между тях не може да няма отчаяние. Къде го няма. За всички тях Америка е направила най-простото: дала им е храна, покрив и някой долар отгоре. Онова, за което този долар не достига, те си го набавят — с проституция, с кражби, с убийства. И все пак въпросът стои — направила ли е достатъчно за тях Америка? Не може ли да им даде още шансове, или не иска? Това, че съществуването им е осигурено, добро или лошо, не е съвсем малко. Не гладуват, имат покрив, имат и пара за в крайна нужда. Много от тях имат и леки коли… Но разболеят ли се?… Тогава настъпва наистина тяхната голяма човешка драма. Аз, който толкова се възхищавах на американските зъби, когато отидох в Харлем, в Бронкс, в по-тъмните квартали на Сан Франциско, видях, че работата със зъбите съвсем не е същата. Видях и хора с опадали зъби, особено по-възрастните… Зъболекарите в Мемфис ми говориха, че макар държавата да дава един, все пак приличен процент за социални помощи при лечение на безработните, то при едно по- сериозно заболяване, тази помощ доникъде не стига… За зъболечението пък изобщо не се дават социални помощи. Тогава тук или там настъпват силните старчески драми… Тогава тук или там вече действат онези, стъписали ме с човещината, с мащабите и с вездесъщата си организация доброволни американски движения, които събират пари за лекарства на болни и самотни хора. Тогава такива пенсионирани лекари като моя придружител в Санта Фе, два дни от седмицата разкарват с колата си храна от обществените кухни на тия стари и болни хора… Тогава се задейства цялата система от други доброволни механизми за тяхното подпомагане. Но ако в едно малко градче като Санта Фе това може да е достатъчно, то далеч не може да реши никакъв проблем в Бронкс или в Харлем, където неработещите са стотици хиляди и доброволните движения едва ли ще могат да посетят дома на всеки от тях, дори веднъж на два месеца.
Ако някой ме попита къде й е проблемът на Америка, то аз бих казал — че е тук и никъде другаде!…
И точно поради това сто пъти си задавах въпроса — всъщност толкова ли е бедна Америка, че не може да поеме и това разходно перо… за своите стари и болни хора. Раздава помощи на развиващи се, на пропадащи, на прохождащи, на такива като нас в Източна Европа, загубили 45–50 години в антиамерикански експерименти. Не, не е бедна Америка, това се вижда и с просто, и със статистическо око. Може като едното нищо да поеме тя грижата за своите временни или постоянни безработни. Защо тогава не го правя? Мисля, че Америка би ми отговорила така: ние сме държава, която съществува и прогресира благодарение на труда, на труда и пак на труда. И още: на упорството, на човешкото усилие — днес повече от вчера, утре по-добре от днес.
Високо в планините на Ню Мексико бях. Тук още караха ски, пистата на места беше стръмна.
— Ето я Америка! — каза ми докторът… — Виждате ли я!
— Виждам — отговорих — тежка писта и слаби скиори на нея. Тия без счупени крака няма да се приберат довечера.
— Но това е Америка — отвърна той. — Да победиш, да се одързостиш, да не се уплашиш! Да провокираш спокойствието и сигурността!… — Да, да — повтаряше докторът — това е всесилният дух на Америка! Оставим ли леността, неспособността и некадърността, слабият характер, липсата на предприемчивост, на готовност за риск, на човешката упоритост, на волята да паднеш и пак да се въздигнеш, оставим ли тези човешки слабости да получават пенсия, какво ще стане с Америка? Вие с вашия социалистически експеримент нали точно това направихте? Способните заплащахте така, както и неспособните, работливите, както и мързеливите, умните, както и бездарните, смелите, както и страхливите. Е, докъде стигнахте?…
Тук настава време за размисъл. Всеки може да си го направи. Всеки да си тегли заключението…
X
С много малки изключения Америка е страна, в която няма порнография!… Хайде сега, ново двайсет — както казват тарикатите момчета. Чак не е за вярване! Поради което, където и когато имам възможност, искам да се убедя — вярно ли е впечатлението ми, че американската телевизия наистина е стерилна като детски пелени, когато става дума да ти покаже нещо разголено, поразсъблечено, подфундено? Така е — това се вижда всяка вечер, с просто око, от стотици милиони американци. Дори направо тъпея… Същото е и във филмите. Сякаш, преди да ги пуснат по американските екрани, са минали през нашите художествени съвети и те са съкращавали, рязали, докато и една целувка не е останала. Тия хора импотентни ли са, все през ордени за девици и проповедници ли са минали работещите за телевизията и в телевизията, тия хора в Европа не са ли стъпвали, не са ли гледали поне френска телевизия, ако не друго? И американките толкова ли нямат хубави крака, че да опънат по едно минижупче, да пуснат по едно деколте нагоре… И през цялото това време никаква, ама никаква друга дума не идваше в ума и в устата ми, освен „стига демагогия — вие ни надминахте“!…
Втренчвах очи — скептични, дълбоко мнителни. Гледах как стоят тези работи и в Бродуей, и на
