Гледах всичко това и с много класова омраза си мислех, някой от тия, безработните и бездомните, сега да му опъне куршума, да го попита човек къде е тръгнал да демагогства из хората. Ние да не би да си нямахме „човек от народа“, който, като тръгнеше из него, три четвърти от този народ все с пищови и автомати беше… А Буш — тръгнал с жена си… То се знае, веднага се появяват и кандидати да се тръкнат о президента, да се снимат с него. А той, се засмял до ушите и позира ли, позира.
Пак американска демагогия… Ала де повече такава демагози да имаше по света, който, вместо да държат речи за щастието и благоденствието на човечеството, да ходят по-често из хората — та и те да не забравят откъде са тръгнали и къде могат утре да се върнат, пък и хората да видят, че президентът днес като е президент, утре пак може да стане като тях.
… Във всички по-големи американски градове има просещи хора. Те осигуряват оная мощна идеологическа храна, с която се храни толкова десетилетия нашата пропаганда. До такава степен, че след едно мое показване по телевизията после, като се върнах в България, и казах една малка част от истините за Америка, се видях в чудо. Като ме емнаха по телефона, че с писма, че по улиците — какво съм гледал, та не съм видял гладните, бездомните, безработните, спина! Що не съм си останал там, като толкова ми било харесало, ами съм се върнал да мътя главите на хората… Не я хваля Америка, успокойте се. Иде ми чак да я наругая, загдето с толкова години напред ни е избягала, че поне аз и моите деца няма да можем миризмата на ауспусите да й усетим.
Но просещи хора в Америка наистина има… Изобщо те, заедно с безработните, правят около четири-пет процента от населението. Нашата пропаганда дава цифрата осем… Колкото и да изгарях от жажда за обективност, трудно ми беше лично да изброя бездомните. Затова, по-долу ще посочвам американски данни. Мисля, че имам причини да им вярвам повече.
А и в „Ренд корпорейшън“, където знаят, или по-точно са изчислили, около две хилядната година колко ще струва едно пакетче тиквено семе — и у нас, и в Съветския съюз, твърдяха, че процентът на безработните е четири-пет на сто и ето какво ми обясниха, че влиза в тия четири-пет процента…
Една част наистина са безработни. Това са хора, които търсят работа и не намират. Някои от тях току- що са дошли от Латинска Америка или другаде, кои легално, кои нелегално. Мексиканците например идват в САЩ, като преплуват Рио Гранде. Доста рехавите и либерални гранични власти, които по-скоро се разхождат около граничните очертания на Америка, отколкото да пазят някой да не влезе в страната, едни хващат и ги връщат, други пропускат и те си заживяват своя живот в Америка, както намерят за добре. Каквото и да е, в Мексико за цял ден вземат 3–4 долара, тук ги вземат за един час. Идват и от други части света. Много от тях съвсем не знаят английски език и докато го научат, са безработни… Други пък идват без никаква квалификация. Нямали са работа в своите държави, ще мине доста време, докато си намерят работа и тук. Тях много често можете да ги видите с надпис, окачен на гърдите: „Бездомен. Работя само за хляба“ Тези пък, които са ниско квалифицирани или лошо знаят езика — ги наемат за час-два, да свършат някаква временна работа. Ала според последния закон, никой няма право да наеме човек като този от ъгъла и да му плати по-малко от пет долара на час… Един конгоанец ме возеше в такси. Мъчеше горкият доста яко английския между едрите си зъби и плътните си устни. Той също бил безработен седем месеца, докато малко по малко, събрал пари за един стар буик, на пораздърпаната задна седалка, на който се бях разположил. „Тук къщите са много скъпи, господине… Аз вече съм добре, но сега спестявам за къща.“ И той ме поглежда загрижено. Аз му влизам в положението само донякъде, защото в България пък къщите са много евтини и не е никакъв проблем за трийсет-четиридесет години да спестиш за „едностаен панел“ в „Люлин“… Друга група безработни са временно прекъснали работа: бременни жени, родили жени. В този показател се нареждат и хора, сменяващи работата си, съкратени по една или друга причина, или просто освободени от фалирало предприятие…
Хуманно-нехуманно, жестоко-нежестоко — това е! Тези хора съвсем не винаги са с ниска квалификация. Това твърде често са инженери, икономисти. Но известно време (а не винаги е известно колко), те се оказват също там на борсата на труда! Безработни. И щом са в частна фирма, никакви обезщетения, никакви осигуровки…
Трета група са нежелаещите да работят… Тия са съвсем бамбашка… Това са такива като моите познати от Сан Франциско, привичките на които всяка сутрин изучавах. На тях църквите или общините всяка сутрин им предоставят закуска, обед и вечеря. В Лос Анжелос, след като разпитвах за тези безработни, с които Америка е толкова известна, след като ми разказаха това, което току-що описах, поисках да видя едно такова място, където се храни тази „страшна безработица“ на Америка…
Заведоха ме… в двора на най-близката църква. Това, което ме учуди, бе, че църквата не се интересуваше особено много дали гладните изповядват нейната религия или някоя друга. Условието беше да си гладен. Може и да не си безработен… На една маса, извадена пред църквата, се раздаваха леки закуски от сандвичи, плодови сокове, салфетки… И зад нея с еднакво покорство и божие търпение очакваха реда си будисти, християни, мохамедани, протестанти, католици, хора от всякакви секти, раси, нации и кътчета от земното кълбо, на които техният бог не е забранил яденето. Опашката не беше голяма, но все пак беше втората голяма опашка, която въобще видях в Америка. Третата опашка, беше за билети за подземните влакчета, за космическите кораби и за лодките, тръгващи към разбойниците в Карибския залив — в „Дисниленд“!… Безработните на Америка вземаха сандвича, разкъсваха целофанената опаковка, грижливо отнасяха картонената кутия или найлона до близката кофа за отпадъци, изпапкваха го сладко- сладко — било седнали поотделно на тревата, току-що набождаща в тази част на Америка, било по групички, или просто прави. А тия пък, на които не им се ядеше толкова рано, слагаха сандвичите в чантата си — за по-гладни времена, към десет часа, да речем… Доги Бег!
Предложиха ми да се наредя и аз на опашката, да ги послушам какво си говорят американските безработни, и аз го направих… Говореха си за времето, за мачовете по баскетбол и бейзбол, за това, видели ли са по телевизията какъв пожар е станал в Северна Каролина. Както бихме си говорили и ние на една опашка, ако не е, че ние, като застанем на опашка, умираме от омраза към света около нас и пред нас…
На обяд същият този народ е пак тук. Ходи къде ходи, проси или подремва, наближи ли обед — тук… Понякога асортиментът на традиционния сандвич, в традиционните пластмасови кутии се разширява с парче бифтек, наденичка, нещо със сос, дори видях любимите в цяла Америка печени ребърца. Има и пластмасови вилички, ножчета, лъжички… И малко хляб разбира се, но не защото им се свиди за хляба, а защото американците съвсем не му налитат… Вечерта отново. И тъй всеки ден. На хиляди такива места в Америка, за стотици хиляди такива момци и девойки…
Тези безработни има и къде да преспят, ако не са решили да прекарват нощите си по тротоарите, като онези, които вече описах. И в Сан Франциско, воден от неудържима амбиция да проникна в задния двор на Америка, след като си плюх няколко пъти в пазвата и проведох няколко разузнавателни разговора какво може да ми се случи, и след като всички ми казваха, че ако не давам никакви „аванси“ (тая дума тук се употребява в същия смисъл, както и у нас), нищо особено не бива да очаквам — престраших се и се гмурнах към дъното на Америка.
Това бяха общежития в района, в който беше хотелът ми. Изработих си версия: ако ме сгепцат в някое кюше и кажат: „Я ела, батьовото, тук, каквото си закръглено старче, да те поопипаме малко“, каква стъпка да ситня, за да спася своята социалистическа чест и нравственост. Бях решил да кажа, че съм емигрант, от България. Това нищо няма да им говори, но ще го кажа така, че да ги стъписам. Ще кажа още, че търся общежитие, което да ми харесва, и че от кметството са ми посочили това общежитие…
С разузнавателно оглеждане — вляво, вдясно, стигам до едно такова общежитие, което по размери и външен вид не отстъпваше, на което и да е наше работническо общежитие… Освен че беше тухлено, и вместо с цимент, коридорите му бяха покрити с мокет. Не беше в първа младост мокетът, разбира се, нито пък в най-чистото си възможно състояние. Видях къде влизат мъжете — и бели, и черни, и с недотам мъжествена крачка нататък потеглих и аз… Вратата беше отворена, погледнах вътре… За моя изненада бяха оправени повече от леглата, имаха си и чаршафи, и възглавници. Други пък си бяха тъй, както ги бе оставил негова милост бездомникът, измъквайки се сутринта. Някой още спяха. Не бяха по-малко от двайсетина леглата в тази стая. До някои от тях имаше и шкафчета… По тях — предмети от тоалетен характер. Бих казал съвсем позната картина от кое да е наше общежитие. Върнах се назад, минах край втора такава стая, на нея прозорецът й беше счупен, стъклото бе натъпкано с вестник. Както се вижда, и тия хора тук също бяха чели есето на Чудомир за какво може да служи един стар вестник. Минах край една тоалетна и се
