изпечени вече, в портрет извадени и по стените разлепени юначаги. Вие може да имате огромни показатели на глава от населението по национален доход, по такива промишлености, по онакива. Ние пък ще бием не само вас, но и цяла Европа, по алкохолик на глава от населението. Това е един друг, мисля, най- красноречив успех на политиката на партията и правителството, начело с…
Нещо да има да кажете! Елате ни на гости в село само една събота (маже и в друг ден), да ви заведем на ресторант. И младежите ни, и девойките ни към 24 часа са употребили толкова концентрат колкото един статистически американец я употреби, я не, за цял живот.
Съвсем сериозно са се заели американците и по отношение на пушенето… Още щом прелетяхме в американските въздушни пространства и макар че бяхме във френски самолет, в самолета излезе надпис. „Вече сме на територията на САЩ, Във всички щати е забранено пушенето по време на всички видове полети и във всички самолети!“
Ха сега де! Прочетох веднъж текста, прочетох го втори път… Нещо ме гавва моят английски… Възможно ли е?… Това е чист абсурд… Че тия хора, ако тъй я карат, ще останат още утре без пътници… За щастие пък да не споменаваме.
Ала както се убедих отпосле, самолетите им не само не остават без пътници, но са и винаги пълни. Летенето със самолет от един град до друг американците го имат за нещо по-обикновено, отколкото, да речем, ако ние се качим в рейса от Троян до Ловеч. Като погледне човек въздушната карта на Америка, ще види толкова много линии, че те като снопове излизат от всяко що-годе завъртяло площадче градче, и стигат навред из тая огромна страна. Линиите са толкова много и толкова нагъсто, че приличат на снопове от ракети, които военните гарнизони у нас изстрелват по празниците. Чак като иде горе във високото ракетата, се виждат стотиците отделни пътища, които нейните светлинки оставят в небето. Летищата са вероятно и най-оживените места в тази страна, а пътищата към летищата — най-натоварените… Всяко летище е един свят, в който всичко има за човека, освен, пак повтарям, онова, което го няма в Америка — конячето, уискито, водката, мастичката.
И никъде, никаква цигара… „Кампанията“ — ето една хубава нашенска дума, която липсва на американския социален и политически език — я е започнал главният хирург на САЩ. Започнал я, както ние казваме, на шега. На шега, на шега, ама на шега тия работи ги започваме само у нас. В Америка от такива шеги не разбират. Сега вече „кампания“ против тютюнопушенето няма. Види ли се човек с цигара, значи това е второ качество човек — бил той мъж, още повече жена. А най-често това означава — човек от дъното…
Е, тогава — рекох пък аз, — не пушите, не пиете, ама опиатите пък ги дънкате, та света сте уплашили! В това ли ви е щастието?
Американците не отричат, че има наркомани в голямата им държава. Не само не отричат, ами тревогата във вестниците, телевизията, радиото е, както ние казваме — „нонстоп“… Специални вестници четох, пръснати по летища, по гари, навсякъде, където американецът отива. Педагози, невролози, политици, сексолози, всякакви „лози“, каквито в Америка също има колкото щеш и за каквото щеш, пишат, съветват, предупреждават, заплашват, мръщят се, надсмиват се, заканват се с пръст, молят се — всичко правят, само и само да накарат учители, родители, просветители, волонтийрси и всички, които могат с нещо — да спрат това зло за Америка…
Злото е голямо. Но не чак толкова, колкото изглежда от американската телевизия, печат и радио… Защото то не е по-голямо, отколкото е в Европа. Шумът, който самите американци вдигат, е много по- голям… Те не крият бедите си, не ги премълчават, не искат но този начин да печелят национален престиж. Напротив, преувеличават ги. За да държат нащрек общественото мнение, отговорните институции, самата държава…
А ние в Европа ги оплакваме. И ги гледаме иронично…
В списъка на опиатите, които се употребяват в Америка, например се включват пиенето, пушенето, употребата на транквилизатори, самите наркотици в различните им видове. И кафето!!!
Ами ако така постъпим и ние в Европа? И в България? Представяте ли си каква ще излезе картинката… Просто не смея да го задам този въпрос… Защото само въпросът е достатъчно страшен, да не говорим за отговора… Ами ако пък към това прибавим нитратите, екологическата си драма, ако прибавим и престъпленията на нашето правителство, и пропагандата около Чернобил, каква ще бъде наистина картинката? Дали ще имаме още сълзи да оплакваме американците?…
Кафето! Това ми беше една друга мъка… Нямат кафе като хората американците. Това, което се продава в кафенета, в ресторанти и в хотели, във фоайета — безплатно, платено, това не е никакво кафе, а кафеена вода… В сравнение с тази вода, нашите бармани и барманки, които от едно кафе правят три или четири, са направо едни най-честни и достойни християни. На всичкото отгоре почти навсякъде е написано, че кафето е без кофеин. Взели му кокалцата на кафето, оставили го една гола вода, а колкото останало — посегнали на кофеина… Чаят в Америка е по-силен от кафето. Американците обаче пък не обичат чая…
— Защо в тая работа с кафето чак дотам сте се увлекли? — питам. — Ние в Европа не му ли жулнем до 10 часа сутринта две кафенца, от ячки по-ячки, и следобед още две, деня за нищо го нямаме. Да оправи недоспиването, махмурлука, да прогоним умората от блъскането в трамвая, от висенето по опашки, от политическите страсти, от нямането!…
— Кафето е опиат — отговарят ми толкова единодушно, като че американците са изкарали висшата партийна школа в България.
— И поради това го продавате толкова разредено?
— Поради това — отговарят ми…
Е, има изключения… В Сан Франциско един неделен ден така ми се пиеше кафе, че влизах поне в пет хотела. Във фоайетата на много от хотелите в Америка има барчета с безплатно кафе… Все с надеждата, че поне в един от тях ще ми замирише на истинско кафе и все питах — еспресо, моля, да имате?…
Еспресо може да се намери, но далеч не на всяка улица, още по-малко във всяко кафене… Като ме видяха, че съм европеец, следователно — мога да се тровя колкото си искам, напътиха ме. На еди-коя си улица, на еди-кой си номер, имало един италианец, при него можело да се изпие чашка… Извървях ги пеша тия десетина километра, като едно нищо, но кафенето го намерих… Италианецът, като всеки италианец, се оказа приказлив, че и веселяк. Дъщеря му пък, едно двайсетинагодишно италианче — съвсем. То ми наля кафето, то ми стопли очите. Пак благославях европата.
… Та тъй: тича Америка — и рано сутрин, и в десет часа преди обяд, и в обедната почивка, и рано следобед, и вечер, и късно вечер… Тича за здраве. Вманиачена чак.
Не пуши Америка — ни в самолетите, ни в ресторантите, ни на улицата пак за здраве… И в това отношение се вманиачила.
Не пие алкохол Америка. Кафе не ти дава като хората…
Е, за какво ти е това здраве тогава, като няма е какво да го провериш здраве ли е, или не?…
И за какво ти е това щастие, ако въобще е, щастие…?, ще кажем ние, европейците.
XI
Кога тръгнах за Сан Франциско, а още не съм преполовил пътя. Колоната, в която се движа, ме натиска ту отдясно, ту отляво. Оставям американските шофьори да си карат, както искат, за мене е по-важно да гледам. До мене е придружителката ми, и когато изкачвам един баир, тя ми посочва вдясно от пътя. Доста далече се вижда голяма вила, или замък. Оттук не мога да определя архитектурата.
— Това е къщата — казва тя, — която бащата на Патриция Хърст й построи преди година. Не може да не сте чувал за аферите около нея, вестниците много шум вдигнаха…
Патриция Хърст, Патриша, както я наричаха. Помните ли я? Колко писане изписаха и нашите вестници тогава: докъде докарва капитализмът хората, каква омраза вече е узряла у младите, че дъщерите се изправят срещу бащите. За тази Патриша писахме като за първа наша братовчедка. Тя, дъщерята на един от най-богатите хора в Америка, влезнала в банда — от презрение към обществото. Имаше съд, после затвор. Такива американците, онакива — но щом има нарушение на закона, може и на Хърст дъщерята да си — има съд. А момичето беше много младо, много хубаво, и много предизвикващо обществото… Патриша, като всяка мода мина и замина. Излежа си присъдата, излезе от затвора, ожени се… Вярвам, сега поне три деца е отгледала…
