моята балканска душа и помислите на неговите собственици. Ала това е Америка. Свободна Америка. Дала на всекиго да живее, където си иска. И както си иска. Стига да спазва условието — да не пречи на другите и да не нарушава законите…
Зад всяко от тези малки или големи морски обиталища, които са се проснали на дълги километри по цялата крайбрежна ивица, има паркинг — той е на сушата. На паркинга са и пощенските кутии, и колите. С тях морските вълци ходят на работа, с тях пазаруват… От ясно по-ясно е, че предприемчивият американски дух няма да ти остави толкова народ без магазин, без барчета и ресторанти, без тенис кортове дори… Видях ги и тях — пълни, напращели от стока, с чисти, подредени масички…
И тук, в тези своеобразни морски градове, е чисто, както и навсякъде… Кога и кой ги научи американците на такъв поклон пред чистотата. Защо този същият техен господ не дойде малко и насам, в нашата част на света, и нас в това отношение да ни поочовечи… Ние дори не знаем доколко чист може да бъде един град, в който живеят хора, доколко чиста може и трябва да бъде една тоалетна. И добре, че не знаем… Иначе се питам, какво ще остане от нашето, и без това доста осечено самочувствие. Може би само незнаещият човек знае какво е доволството, ситостта и дори щастието…
Недалеч оттук, след като пътят ни свърна към вътрешността и полека-лека се отправи към Лунната долина, където е живял една значителна част от живота си Джек Лондон, ще има и други спирки на духа ми… За тях съм чел. И в „Пътешествие с Чарли“ на стария Стайнбек, и другаде… Това са американците, които пък живеят не в корабчета, а в пътуващите си къщички… Тези къщи също са различни. Едни са си баш къщички. Само че са на колела. Други пък са натоварени на камион — отпред мотора, назад жилището. Закачиш си къщичката на колата и тръгваш. Тъй обикаляш Америка. Бензинът е без пари… Дори и за мене, дето съм от тънък по-тънък. А за тях пък съвсем. Макар че преди десетина години, по време на кризата, и тук е имало повишение и американците още не могат да го простят на държавата си… Ала то е такова увеличение, колкото, да кажем, у нас, съотнесено със заплатите и цените, би било, ако от пет стотинки, литърът стане на шест…
Поради това за американеца не е никакъв проблем да си пътува, когато и колкото си иска, да спи в покрайнините на градовете или в селища, където са оставени специални места за такива къщички и пътници. Тук има газ, има канализация, има електрическа система, спираш си на определено място къщичката, идва кметът на селището: Какво, братко пътник, ти е нужно? Дай да ти включим газта, дай канализацията и водата, дай електричеството. Всичко това отнема петнадесетина минути, хайде сега живей си тука, докато ти харесва нашият въздух, нашите вина, ябълки и грозде…
Като им омръзне на американците да живеят на едно място, събират си чукалата, хайде пък на друго място. Има американци, които така пътуват цял живот. Едни от тях работят, дори се преместват понякога именно заради работата — търсят се сезонни работници, качи се на количката си, закачи къщичката си, и хайде. В Америка се плаща, както казахме, на час, на ден… Изработи си деня, не му хареса работата, броят му долара, може другаде да иде… Като дойде студеното, може да потърси западния бряг, там е по-топло и зимата е почти винаги като нашенска ранна пролет…
Много от тези пътуващи американци обаче са просто туристи. Решили в един момент да се пенсионират, кажат: баста на работата… Стига толкова — преценили, че пенсийката ще им стига за онова, което им трябва, за да живеят — качват съпругата, синовете са си хванали пътищата, и „Хайде, сега и ние да попътуваме, и ние да опознаем Америка. Защото от работа, от печалби досега нямахме време“.
Хиляди американци така пътуват, местят се, обикалят страната си, опознават я… Други правят това по здравословни причини. По им е добре на океана, там отиват. Лете пък по-добре се чувстват на изток — хайде пък там…
Това е един много евтин и широко разпространен начин на вътрешна миграция, непознат за никоя друга страна, лишен от всякакви трудности и усложнения, както, пак да кажа, е всичко в Америка, което може да се плати с долар. Държава без корен. И това е Америка…
Пътувайки, американците постигат още една значима цел — те излизат от отчуждението на големите градове, което, колкото и да са им ниски къщите, и колкото и нормални съседските отношения, си е все отчуждение. Гоненето на работата, борбата за успех и пре-успех не оставят време за сладки вечерни приказки по припеците… Виж, сега, като пътуват, какво друго да правят, освен да стават приятели, да си ходят на гости по фургоните, да си припомнят едно-друго от младини… И в същото време, колкото и това пътуване да е анти отчуждение, толкова е и причина за ново отчуждение. Честата смяна на съседите не води към трайни връзки между тях.
Първите дни на престоя ми в Америка тази отчужденост на американеца от къщата, където се е родил, от квартала и града, в който е израснал, просто ме вледеняваше. Ние в Европа, хеле пък в България, до гроб тачим и пазим бащината къща — дори ако животът ни е попилял по другите големи градове. И не само къщата, но и старите джунджурии, предмети, дрехи, инструменти — от баща, от дядо, от прадядо… Памет, синовност!
Всичко това в Америка го няма!
Придружителката ми беше родена в Чикаго, но докато бяхме в Чикаго, въобще не й мина през ума да посети квартала и да види седи ли й къщата, в прозорците на която е видяла за пръв път слънцето и водите на голямото езеро… Живяла беше и в Холивуд — минахме по улицата, където е била другата нейна къща… Само ми я показа, била доста съборена, много труд хвърлили с майка си и баща си, докато я стегнали, после я продали за добри пари… И тук не спряхме. Живяла беше и в Сан Франциско. Преди това — в Лос Анжелос…
Привързаността към родното място в Америка е непознато чувство. Даже стягането на евтино купени къщи и препродаването им е един начин да се спечелят пари, да си стъпи младият човек, който се е потрудил, на краката си…
Който има къща в Америка, може определено да се смята за преуспял човек. Голяма част от приходите на едно семейство отиват за погасяване на дълговете в банката, която е отпуснала кредита за покупката на къщата. Цените на една къща в Америка са различни. От сто хиляди, до петстотин, и дори до седемстотин хиляди долара в големите градове. То се знае, различни са и доходите на американците. Питаха ме приятели каква е средната заплата на американеца. Няма средна заплата, може да има среден доход на глава от населението, но това е показател, които за нищо друго не става, освен да покаже като цяло с колко Америка стои над другите народи. Ала за сравнение ще кажа: един средно добре поставен редактор във „Вашингтон пост“ например годишно получава петдесет, шейсет хиляди долара. Един добър лекар — два — три пъти повече… Най-ниският доход за час труд, определен преди няколко години със закон, е пет долара… Един учител в началното училище, получава тридесет-четиридесет хиляди долара годишно. Ала един преглед при частен лекар стига до осемдесет долара. Казваме „частен“, защото в Америка има и комунално здравеопазване: общински поликлиники и болници, където такси или изобщо няма, или са много ниски. Ала тия болници съвсем не достигат за всички нуждаещи се.
Вие смятайте колко пари отиват на американското семейство да си купи къща, било в Чикаго, където цената достига петстотин и повече хиляди долара, било в Бевърли Хилс, където надхвърля дори и тази сума… За сметка на това храната в Америка е толкова евтина, че ако ние бихме постигнали една трета от цената й и ако за храна отиваха по-малко от десет процента от семейния бюджет, то щяхме да свикаме света, както умеем да се хвалим какво нещо е комунизмът!…
Един килограм говежди шол е два до три долара. Един хляб — долар, долар и половина, един килограм сланина — два долара. Шест бири (в магазин) — три долара. Килограм краставици, грозде, дини — два-три долара. Килограм кренвирши (в Америка почти никой не ги яде) — един долар. Шунка, всякакъв вид салами и суджуци — от два до пет долара… Млякото — два долара!
Тези цени са почти едни и същи в цялата страна.
За интересуващите се от автомобили нека също кажа някои цени. Две-три хиляди долара струва една напълно запазена, но карана вече две-три години кола.
Една нова японска кола, е около десет хиляди долара. Ето защо тя бие по качества, а бие и по цена американското производство. Една американска кола, напълно автоматизирана, също както японските, отива към дванадесет-петнадесет хиляди долара. Един европейски автомобил вече го търси към петдесет- шестдесет хиляди, като ранговете са мерцедес, БМВ, волво… И тук той си остава царят. Видят ли те в мерцедес, американците мислено свеждат главата… Друг е въпросът, че в Америка никой преуспяващ човек не кара колата си повече от една, максимум две години… Който кара кола повече от четири години, пък ако
