— А мебелите? — питам.
— И те са от семейство Стайнбекови. Но синовете му продадоха част тях. Те сега не живеят тук…
— Ресторантчето стига ли за поддържането на къщата?…
— Долу има малко магазинче…
Слизам долу. Странно! Тук, в къщата на Стайнбек, се вълнувам по-малко, отколкото когато бях на улица „Консервна“… Докосването ми до дома на писателя по-слабо ме вълнува, отколкото въображаемата среща с героите му…
В музейчето купувам едно термометърче. Тук две много стари, но държеливи жени продават всякакви дреболии, от които човек я може да усети нужда някога, я не. Но когато знае, че са от дома на Стайнбек… И тук има малка стаичка. Ето леглото, върху което се е родил Джон… Ето някои от детските му играчки… ето велосипеда му… ето снимки от детството му в това градче, толкова приличащо на нашия град Бяла… Само дето тук си нямат Колю Фичето, да им вдигне такъв мост, че от поколение на поколение да има с какво да се хвалят пред чужденците и гостите си хората.
Ала Стайнбек да не е по-долу от Колю Фичето?…
XII
Трябва да се разделям с Фриско, за последен път ще видя моите познати, застанали в полуздрача на настъпващия ден, вече на опашка пред нощното заведение „За кино и масажи“…
А не ми се разделя с Фриско. Как да се разделиш с един град, през който господ така е прекарал водите на океана, че е разпрострял толкова красиво заливчета и лагуни от всичките му страни, такива мостове е опънал, така е свързал една суша е друга, че човек с право може да се пита — този град от нашата планета ли е? По хълмовете край океана улиците са намятали като тъкани пътеки, които дядо Господ първо е изпрал, после такива шарени, чисти, око не ти дават да отлепиш от тях, ги е проснал от двете страни на баирите да съхнат…
Улиците на Фриско са много стръмни. Гледаш — най-отгоре светофар, по високото върви напречната улица, както върви и в ниското. Най-горе спрели коли, подир тях, по стръмното, наредени други. Тъй до долу! Хайде да видя сега, като светне зелено, как ще тръгнат. Ние, българите, много обичаме да гледаме такива работи. Тръгват, и никой не изпуска иззад колата си, никого не удря…
Ала дядо Господ, освен мостовете е дал и друга красота на Фриско. Имаш чувството, че това не са мостове, а най-изящни дългокраки жребци, хванати в момент на скок от едната суша до другата, превърнати в метал и изящество. По това изящество от най-съвършени архитектурни линии, минават насам-нататък, сутрин, вечер, денем, нощем коли… Отиват към Даун сити на Фриско, връщат се оттам по крайбрежието на океана, или по-навътре в сушата, където недалеч оттук е Лунната долина.
Усещате ли в душата си трепет, като споменавам Лунната долина… Спомняте ли си за Джек Лондон и неговата едноименна книга?… Оттук, от Фриско, чак дотам се вият широки едно-, дву- и многопосочни пътища. Сутрин към Фриско, вечер към своите, отдалечени от града — и за лошо, и за добро — удобни американски къщи, пътуват хора. За Лунната долина ще потегля след час. Сега още ще се повъртя около Фриско, още ще пообиколя заливите, защото тук има да видя нещо, което нито съм виждал другаде, нито пък, мисля, скоро ще видя…
Преди да седна зад кормилото на новата, едва на десет хиляди километра хонда, която съм взел „под наем“, се качвам на корабче. Дванайсет долара за човек. Но за ученици и пенсионери — по шест… О пара се хванах в Америка от това им достопочтено отношение към учащата младеж и към пенсионера. О пара се хванах, но и о сърцето. Тук узнах една от поредните горчиви истини за себе си. Вече, без да ме питат на колко съм години, без да ми искат паспорта, момичетата, които продават билети, с един поглед ми теглят резолюцийката. В аквариума на Док най-първо ме лизна намалението „за хора от шейсет години нагоре“… А съм само на петдесет. За сметка на това пък, четиридесет и пет от тях, в условията на най-справедливото общество… Старче, старче, до вчера беше дете, че има и работи, за които още дете се имаш, а видиш ли къде те слагат хората… Плачи, душо! Да бяха и годините плакали, вместо тъй бързо да вървят…
Иначе, корабчето е като всяко туристическо корабче. И хората по него са си като всички туристи по света. А пък Фриско, гледан откъм водата, равен на себе си няма. Донейде Истанбул му иде насреща, донейде единствен той, с не по-малко изящния си мост, който свързва Европа с Азия, и с десетките си минарета му се изрепчва, ала то е само една приблизителна идея като какво е Фриско. Истанбул има своите красоти с водата и джамиите си, Фриско пък има повече мостове, има своя група от билдинги, които, както и в Ню Йорк, гледани от водата, са забележително внушителни и дори красиви… Цепи корабчето, отдалечава се от Фриско, намаляват височините на сградите, като че градът е огромна палатка, на която платната все повече се снишават, докато се изравнят почти със земята, и тъй си остават ниски, докато ти очите видят. Америка отново става едноетажна…
Минаваме край голям, изоставен остров. По острова следи от телени мрежи, разбити прозорци и тъмнеещи сгради, някой пипнал нещо да поправи, после се отказал… Зловещина и бунтовност има в този остров, покрай който минаваме. Грозна е гледката на изоставен затвор, на изпокъсани телени мрежи, със стърчащи насам-нататък метални шипове. Макар че във всички случаи е за предпочитане пред най- подредения действащ затвор. Десетки години тук са идвали осъдените на смърт… Една нощ бунтът станал по-силен от покорството. Кой с каквото сварил, с това е избягал от разбития затвор. Който могъл да плува, преплувал до сушата, и оттам хванал голямата земя. Който не могъл… Ако разказвам това, то не е за друго, а колкото да припомня колко силна може да бъде яростта на жадния за свобода човек. Преди да напуснат острова, затворниците строшили всичко, което може да се троши. Добре, че нямали стенобойна машина, та поне стените — метър дебели стени, останали… Грозно е, пустош е…
Да можеше човечеството да живее без такива места… Да можеше да ги няма подобни гледки. Всивяват се зад гърба ми в пръските вода и в далечината стените на стария затвор.
Над главата ми железа, опънати телове, като опънати струни на дълги релси — това е мостът, гледан отдолу. По-точно — един от мостовете. По него ще мина след час… за да го видя пък отгоре. И за да кажа и оттам „довиждане“ на Фриско, който така обобщава и доброто, и проклетията на света…
След въпросния час колата излезе от моста и хванах покрай заливите на Фриско… Това не са заливи в нашия смисъл на думата… По заливите в света има рибарски лодки, тук има къщи… Хиляди американци са избягали от сушата, купили си корабчета — на старо, на ново, някои, както гледам, сами са си ги правили. Едностайни, двустайни, а че и цели замъци имаше. Корабчетата спрели на брега, вързани на сушата, вътре се поселил американецът с кучето си, е котката си… Там си сложил телевизора, антени стърчат над всяко корабче, яхта, или друг вид морско возило, което може да се види тук. Това са цели квартали върху вода. Имат си и кметове, които да управляват делата им… Което бие в очи, докато ходя покрай тях, е, че имат и градинки. Саксии, наредени на най-предната и открита част на корабчето, до тях къщичка за котката и кучето… Пейчици там също имаше, че дори и шезлонги с чадъри за сянка, малки масички, на които странният американец си пие кафето… Тези, на които повече им тежи джобът, са си купили по-голям съд, други, както е навсякъде, с по-малко минават. Една каютка, малко багажец, откритото място или кърмата, както ще каже един по-образован човек, е за кухнята. Тия жилища са наредени едно до друго, ала понякога, където има повече вода, стоят и върху водата… Някои от тях са застопорени и мисля, никога повече няма да шавнат оттук. Други не са. Постоят година, две, или пет на едно място обитателите на съда, писне им, защо — кажат си, не идем към Ню Йорк, по Амазонка и Мисисипи, по дивото западно крайбрежие, в някой друг залив?… И вдигат платната или палнат моторите… Тъй години наред, тъй десетилетия. Тъй целия живот. Върху вода. Далеч от шумовете на градовете, далеч от рева на моторите, от писъка на линейките и полицейските коли. В тия кротки и тихи води на океана сигурно ще е голям кеф да отпуснеш глава и да задремеш…
Както стана дума, между малките черупки имаше и по-големи, а имаше и много големи. В един от заливите видях цели параходи… Тук, както ми казваше един обитател на подобно жилище, е за богатите.
— Чарлс — и той ми показа един от съседите си — довечера е канил гости… В големия салон на кораба ще бъде приемът… И аз съм канен — казва доволно той. — Чарлс всяка седмица дава приеми… Много интересни хора идват — добавя той с гордост…
Гледам го този кораб — цял жилищен блок, тъмнеят малките прозорчета на каютите му, тъмнеят за
