Ала за Ганко Цанов има още работа. Като тръгнах за Америка, в последния момент жена ми взела от една приятелка в Троян — Денка Бонева, цървулчета, пепелничета, чашки, статуетки — то се знае, като съм троянец, глинени ще са… Да е жива и здрава Денка, дето е напълнила една чанта с такива подаръци за Америка… Където извадих, където подадох, де искрено, де от любезност (заритали са американците за моите подаръци) — радваха се… С тия троянски подаръчета си измивах дип добре очите, докато стигнах при индианците от Санта Фе… Тук, където и да погледнех около себе си — и пепелници, и статуетки, и чашки, и всякакви такива глинени изделия, все имах чувството, че предната нощ някой е отворил куфара ми, задигнал ми е сувенирчетата и преди да стигна до хотелчето, разположил ги е навред из него.
Ха сега де… Къде си, Ганко?… Ела и ми обясни защо нашенските глинени изделия и индианските така са си плюли в устата, както казват бабичките, когато искат да кажат, че двама души са досущ едни и същи. Нашенски ли майстори грънчари са идвали насам, индианци ли е имало по нашите земи отколе, с летящи чинии ли са кацали, та са иззели майсторлъка на троянския грънчар, или ние, като племе най-сексуално и палаво, сме прескочили на бърза ръка дотука, ошътали сме също тъй на бърза ръка индианките и за спомен, освен българското си мъжество, сме им оставили и по едно сервизче, да имат от какво, завалийките, отподир да си вадят хляба…
Тази прилика на грънчарските изделия и на българското тъкачество и тукашното ме порази… Гледах ги тия тъкани и в музеите, и в индианските магазини, и навсякъде другаде… И само една разлика открих — че индианците не познават грънчарското колело. Те работят само на ръка, а какви съвършени гърнета и съдове прави тази обикновена, човешка ръка!
Бях поканен една вечер на гости у един тукашен журналист. Нямах какво друго, останала ми беше една амфорка, излязла изпод ръката на Лили Танкова! Занесох му я с думите: „Нося ви последното възможно доказателство, че хората по света са еднакви…“
Той взе амфорката и я загледа: „Но защо сте си правили труда, господине, да купувате от нашите индианци. Те винаги продават по-скъпо, нали сме туристически град…“
— Не познахте — казвам. — Тази амфорка не е индианска, тя е българска. Затова я нося…
Изумление. Изрази, като „о’кей“, „ай сий“, „ду ю ноу“, както би казал колегата Захари Стоянов, потекоха в изобилие… Той дори повика жена си, една четиридесет и пет годишна, достолепна жена, показа и изящната Лилянина амфорка и каза: „Знаеш ли, мам… Това не е индианско, а българско изделие…“
Мам издаде същите звуци, както и мъжът й преди малко. После журналистът вдигна глава, погледна ме и като клатеше в ръката си амфорката, рече:
— Да, господине, убедихте ме, че светът е един и хората са еднакви… Какво ще пиете — американско или английско уиски…
Убедих го, ама недотам, защото той одма се зае да ми доказва обратното. Наливаше на дъното на голямата чаша половин пръстче уиски, после я пълнеше с вода и лед… Не съм те убедил, господине. Ако троянци и индианци, ако българи и американци бяха еднакви, нямаше да мокриш дъното на чашата, а щеше да я налееш, че да прелее. Както бих направил аз, ако ми беше дошъл на гости в България…
Първата ми среща с индианците започна много скоро, по-скоро, отколкото бях предполагал. Веднага щом излезнах от хотелчето и направих първите стотина крачки — и… Ето ги! Един чардак, доста нашенски, на него накачени всякакви джунджурийки за продан. Но индианци още няма. Навлизам в нещо като търговска част, стигам площадче, затворено отвсякъде. Това е Центърът на Санта Фе… Ниска сграда, както всички други, с дебели дървени диреци, които държат дълъг навес. Сградата е отпреди двеста години, строена е от испанците, когато завладявали индианците, и то се знае, всичко, което е повече от петдесетгодишно в Америка, се брои за историческа рядкост и се пази повече от Лунния камък във Вашингтонския музей на астронавтиката… Изморих се да чета надписи коя страда каква историческа стойност имала, като била построена от испанците преди шейсет години… Ако пък е оттам нагоре, надписите на всяка крачка те спират и ти го набиват в главата, да запомниш и никога да не забравиш, че тая страна има история. Липсата на история е друг от комплексите на Америка.
Ето защо, дори и да няма древна история, така, както я е подкарала, тя ще си я създаде, обратно на онова, което ние, българите, винаги сме правили. Де що е имало история, де в името на политически страсти, де от нехайство, де от ниска култура или партизанлък — унищожавали сме го…
Часът е девет сутринта. Стоя, побол око в навеса. Спират коли, слизат мъже, слизат жени, носят вързопчета. После постилат черджета върху циментовия под, върху черджетата разпъват бял чаршаф, върху чаршафа вадят стоката. И сядат, облегнати почти о стената, присвиват крака под себе си, някой си имат възглавничка, на която да се облегнат, но преди това нареждат стоката — ред едни обици, ред други, ред трети… После идат пръстени — ред едни, ред други. Няма пера по тях, няма ги и ония гъвкави тела, няма ги и ония орлови очи, ала за индианци — индианци са. Тях ли да гледам, стоката ли, която нареждат!
Ред кехлибар, ред брокат, ред малахит — пръстени, обеци, огърлици.
Дето има по тях метал, сребро е. Дето има сребро — сребро е… Индианците не продават фалшификати.
Очаквах да срещна сури, полудиви мъже и жени на планината, срещнах кротки, възпълни и лениви търговци.
Дай сега да гледаме, изводите после.
Всичкото, което продават, са произведения на изкуството. Защото е изработено на ръка. От техните собствени ръце, от ръцете на дъщерите и синовете им. Както стоката, тъй един до друг са наредени и хората по протежение на целия навес. Никой не се бои от конкуренцията на другия, никой никому не завижда. Макар че стоката е една и съща върху всяка бяла постелка.
Мъже и жени на моите години. По-млади няма, няма и по-стари… Едни от жените пушат. По ушите на много от тях също такива обеци, по пръстите им също такива сребърни пръстени. Както научавам, те са тук всеки ден, от много години…
По няколко пъти минавам на ден покрай тия хора и все ги оглеждам — стоката им, дрехите им, очите им. Бавни, лениви движения, няма нерви, няма придърпване на купувачи, няма сърдити погледи, че си минал покрай тях и си ги отминал. Като че ли това — дали ще продадат нещо, или не — не ги засяга. Сякаш могат й без него в своето дълбоко и вечно примирение. Къде живеят тези хора? Откога и те са се качили на леки коли… Къде са перата по главите им? Къде е голото около кръста им, къде са победните викове на апахи и команчи…
И в душата ми нахлува още по-силно и неудържимо желание да видя къде живеят, какви са къщите им…
На обяд имам среща с един от местните волонтиърси. Идва точно в дванадесет в хотела и ми се представя: доктор Колингтън.
Докторът е висок, слаб, елегантен човек. Пенсионер, както ми казва, от десет години. Работил е цял живот в Минесота, далеч на север. Когато дошло време да се пенсионира, купил си къща в Санта Фе. И на него, както и на мен, градчето му харесало. Въздухът чист, здравословен, градчето тихо, с малкото хора по улиците, с подреден, ненапрегнат, провинциален живот… Така правят много американци. Когато поостареят, когато дойдат години за пенсия, избират си място, където е добре за стария човек. Такава ще да се окаже и другата волонтиърка, която ще ме поеме от утре… И тя избрала Санта Фе. И тя решила, че тук се остарява по-бавно…
Доктор Колингтън любезно отваря вратата на колата си и ми се извинява, че колата му е стара — на пет години вече. Той е прав. В Америка такава кола е вече стара. Виж, в България, да е такъв, да ми я подари, да видиш стара ли е! Ако пък падне на нашенски майстор, да й легне отдолу, да я лъсне, да я стегне, и него, и внуците му ще изкара… С умиление си спомням, докато той ми се извинява, че е вече пенсионер и не може често да подменя колите си, каква гледка са нашите съботни и неделни улички и какъв талант е българинът! Вдигнал колата, вече изгнила, окапала се, на две колелета, постлал й отдолу, маже с разни бои срещу ръждата, търси познати, тича за една част, за друга. Като няма каквото му трябва, приспособява каквото намери… Ремонтът трае цял месец, понякога два, понякога години!… Човекът може да е инженер, може лекар да е, може майстор на друго да е. А къде му отиват силите и времето?…
Нейсе… Докторът ми съобщава, че ще ме води на обяд. На едно място, до което трудно се прониквало, ако предварително не се обадиш. Обяд като обяд! Макар че, ако ме пита, ще е по-добре да ги икономисам тия петнайсет долара. Ала пусто национално достойнство! Като всяко достойнство — има ли го, заплаща се… Въртим из уличките, стигаме малка къщичка, ресторантската част държи само четири-пет масички. Тук,
