хаос се изсипват долу. Отгоре им идват други хиляди. Те ги смазват и донатикват още по-надолу, където е въображаемото дъно. Част от водата се изскубва встрани, с тях се заема вятърът, разкъсва ги, прави ги на прах, с който е пълно цялото небе наоколо. Сякаш долу пияни и сърдити великани, се бъхтят и скубят, и никой не знае къде са краката им, къде брадите. И най-вече, докога ще трае пиянството им, кога ще се изморят и изтрезнеят, за да настъпи най-сетне наоколо покой. Тече вода, вечна вода иде отгоре и пада долу… Тъй откога? Тъй докога!
Гледам водата, гледам светлините, гледам тъмното дъно на Ниагарския водопад. И налудничава мисъл ме накарва да се сепна. А дали, ако пак някога дойда тук, от двете страни на нощта, канадци и американци няма вече да са протегнали железни пръти, и точно над огнището да са построили хотел. И там, в стъклата на този хотел, да се бият и стичат пръските. И човек да може да паркира колата си във водата — точно под водопада.
Като едното нищо ще стане. Стига някой да се досети…
Утрото е по-мъдро от нощта. Не го е казал американец. Събудих се, погледнах през прозореца. Град като град, освен че прехвърчат снежинки. Ала аз нямам търпение да се озова отново там. Само че сега натискам на главата си един каскет и пригласям фотоапарата… вън е студеното канадско-американско слънце, свети, но не топли… Градът още спи или си почива. Днес е неделя. Тръгвам по снощния път. Сега наистина е друго. Светлини и шарении няма. Има слънце — бяло и студено. Ето градината. Ето алеята. Ето го вятъра. Ето го и шума. Реката се чува, преди да се види. Още малко. Хора няма, няма светлини и сенки. В ранното утро ще бъдем трима — аз, реката и водопадът. Сега не бързам да го видя. Виждам зелената вода, каквато е водата на всяка чиста и дълбока река — с бели гриви, метър и отгоре големи. Иде от лявата ми страна — настръхнала, зимна река… Пред мене мост. Снощи не съм го видял — минеш ли този мост, в Канада си. Не гледам моста — гледам тази чиста вода. Какво спокойствие и сила крие в себе си зелената вода. Дори когато е такава бърза и цялата в драперии. И нагоре, докъдето се вижда, и по-надолу, където е водопадът. Тръгвам покрай перилата, които ме пазят да не падна в реката, хората още спят, затова самотата и величието сега са най-силни. Благодаря му на бога, че ми ги отпусна тия няколко минути насаме с Ниагара. Дишам дълбоко студения и плътен въздух и усещам, че се пречиствам. Стигам до извивката на реката и пак заставам там, където водата се къса от коритото си, помамена от това Вартоломеево дъно. Ето го! Голям, безкраен хаос, в който не можеш да разбереш отгоре ли пада водата, или обратно — великаните я издухват нагоре, та тя стига до високото, където съм застанал — поглежда реката, казва й нещо и пак се отпуска към дъното. Между горе-то и долу-то е пяна, пръски, вятър, огромно кълбо, което вечно се върти. Слънцето се е вдигнало високо и над това, бучащо и тътнещо кълбо, се е очертала небесна дъга. Както винаги, тя иде от далечината, където е сърцето на Канада, и се забива в дъното на водопада. В най- разпененото. Иска ми се да съм дете, да се покатеря по дъгата, да се пързулна по гърба й, и да цопна в най-дълбокото. Водите, които падат отгоре, ще ме натиснат да не изплувам, тогава ще видя чудните светове на великаните. Как ми се иска да се скрия между скалите и падащата вода. Това сигурно е най-скришното и най-красиво място на Земята. Зад гърба ти скалите, отпреде дебела водна завеса, която ни човек пуска, ни слънце. Лъчите му достигат до водните блани, разбиват се, разпръскват се, изпълват с чудно сияние това подводно царство.
Гледам водопада. Гледам реката. Наглеждане няма. Ни денем, ни нощем. Разляла се в един безкрай, колкото по-нагоре отива, все по-широка става. Хиляди ледени късове са се събрали един до друг, като че някой е гребло ги е примамил, и като се отбутват тук-там от брега — бавно, бавно идат надолу… След малко ще минат покрай мене, след още малко ще стигнат водопада. Вървя заедно с тях към водната пропаст. Наоколо още няма хора и тая кражба на минути, насаме с Ниагара, е най-хубавото нещо, което съм могъл да си представя, че ще преживея. Десетината декара ледени парчета вече са на метър от края, зная, че всеки миг наоколо ще избухне невъобразим трясък. Представяте ли си ги тези хиляди парчета лед какво чудо ще направят като се заизсипват едно след друго, като се заблъскат едно о друго, като запердашат челото на ледените блокове долу… Сигурен съм, че този тътен, този трополак на лед ще се чуе чак в Белия дом. И че Буш ще вдигне в тази бяла утрин телефона да попита службите си какво става в Америка…
Ехото на гръмотевиците продължи няколко минути. После дълго заглъхваше в далечините на Канада. Освободена от ледовете си, реката пак подгони белите зайчета, пак ги подкара по своя вечен път…
Ако си на канадския бряг, ще бъдеш точно срещу водопада. От американската страна, за да се вижда по-добре цялата дъга на водата, са направили мост… Оттам гледаш планините от лед, които са замръзнали долу. Тия планини отдалече настъпват към огнището на водопада, подвират се под самия него и какво знаят челата им, опълчени под тези смазващи тежестта на падащата вода — нека всеки сам си представи. Реката се бие в ледовете долу, ръфа от тях, със зъби и с нокти се брани да не я притиснат повече, да не отнемат от падащата й красота. Ледът също се инати — лепи всяка капка отгоре си, иска да стане по-висок, да изпълзи от дъното и да надникне там горе, където досега не е достигал.
Кой е по-силен, кой е по-вечен — живата вода или ледовете? Докога ще трае тази битка. Така ги сварвам в ранното утро. Тя — раздърпана, нервна и изящна в своя гняв. Ледените канари, покрити в бясна пяна, спокойни и величествени в безмълвно упорство. Не е водата, която може да ги плаши. Не от нея, от слънцето изпитват страх…
И те скоро ще отстъпят. Колкото и днес да е студено, на брега вече е показало жълтата си главичка минзухарче. Дойде ли минзухарчето — то е знак. Оттук нататък, ден по ден, час по час, реката ще настъпва, докато изяде тая бяла планина под себе си.
В мразовитото утро летят чайки. Те пък какво търсят и какво ще намерят в това студено, най-студено огнище на земята.
Дали и те като мен са дошли дотук само да погледат, а водопадът ги е омаял, и те вече нямат сили да напуснат тази хубост и да си тръгнат.
Замръзвам, а и аз като чайките, не мога да си тръгна. Направих няколко крачки, обърнах се. Водата ме извика. Застанах пак над този трясък, слънцето се скри, дъгата се изгуби, водата стана още по-студена и дива. Да тръгна, но не тръгвам. Бученето ме опива, пропастта отдолу ме мами. Сега вече не се обръщам. Обърна ли се, водопадът пак ще ме повика…
Водопадът е разглезен. Той е свикнал по всяко време тук да има хора, да щракат апарати, да му се любуват и възхищават…
Няма вече самота. Ето ги — първите вече идат. Можете да се досетите — това са японци… Ще постоят час-два, ще дойдат други. И те тъй — ще пощракат с апаратите си, ще поснимат с камерите си. И те ще си отидат, и други ще дойдат. А тази река винаги ще върви след тях. Както цял живот върви след всеки, който се е доближил до нея… Все тъй яростна, грациозна, все тъй вечна…
Колко такива като мене са минали оттук, потракали са с апаратите си отгоре й, а тя тече, тече… И не изтича…
Тръгвам си — дошъл, видял. Уж е моят водопад, а не е…
И един въпрос върви до мене: ти ли, Алеко, си бил по-голям от него, той ли вече не е същият?
Или моите очи и очите на хилядите други, които идват, не гледат вече тъй, както са гледали, очите на човека преди век!
XV
Няма как, ще се разделям с Америка. Голям майтап ще падне, ако съм взел да свиквам с нея…
Бях позабравил какво е България — по-точно, бях й позабравил нямането, опашките, политическия бабаитлък… Бях позабравил за грубостите, които вървят след тебе, речеш ли да се обърнеш към човек, или служба по някаква работа. Бях позабравил за злобата между хората, за завистта…
И все си представях как, като гледам тази хубава държава, ще се върна в България и ще я заваря друга, такава, каквато е в мечтите ми. Ще си се кача на моята колица — е, не е като тия, гдето тук ги карах — тойота, хонда, буик или шевролет, ама пак ще ми свърши работа — ще ида до Пловдив, където момчето ми служи трудовак, ще помоля началствата за един ден отпуск и каквато е пролет, ще се качим двамата в колата, ще минем Троянския балкан, откъдето на север се вижда Дунава, а на юг Бяло море. Ще си поема въздух, ще си целуна земята. Хубава си, Българийо, сама не знаеш колко си хубава! Да не ти е лошото, дето ние, хората, ти го правим…
Не една вечер в такива странни видения се хващах. Вместо да гледам рекламите по телевизията, вместо
