движения… Всъщност единственото доброволно движение, което в Америка още не е създадено, е това — да се подпомагат възрастните мъже, които нямат деца, а имат млади съпруги. Но като познава човек световния опит, не може да е далеч от мисълта, че такива доброволни движения си съществуват, откак съществува и човечеството.
— Жената на четиридесет години — казва великата си мисъл Джейн — осъзнава, че сега или никога е времето, когато може още нещо да преживее. Мъжът го разбира на петдесет…
— Това невинаги е причина за развод — казвам, и през паметта ми минават доста български къщи, където какво ли не се случва, но хората до развод не стигат…
Джейн ме поглежда. Джейн ли няма да разбере какво искам да кажа: печена е Джейн в тия работи. Бас слагам, че стане ли дума за легло, за секс, за развод, за Джейн тайни няма.
— Това не е честно — казва тя. — В Америка така не стават работите… Ние, американците, не търпим насилието. А бракът най-често е една или друга форма на насилие… Щом децата си хванат пътя, родителите най-често се развеждат. Знаете ли — казва Джейн, — силният индивидуализъм ни е освободил от крайностите. Ние не можем сляпо и пожизнено да се привързваме към едно или друго… Както е, да речем, в Япония!
Пак Япония!
Мълча и слушам… И чак сега донякъде разбирам смисъла на оная страшна цифра, че в Америка всеки втори брак се разтрогва…
— А старостта! — казвам…
Джейн ме поглежда и за пръв път, вместо да отговори, поклаща тъжно глава. После добавя:
— Това е проблемът! Ние имаме пансиони за стари хора, но да влезеш там, трябва да си много богат. Останеш ли у дома — доброволните движения помагат до едно време. Затова — тя пак поклаща главата си и за пръв път не виждам усмивката й — най-често краят е един — самоубийство. Нищо друго не остава на стария човек…
При такива тъмни мисли, пред такъв страшен извод човек, ако кара кола, е редно да спре… Не се кара кола с такава перспектива, при това не толкова далечна…
Джейн обаче се овладява — обръща се, сили се в усмивка и додава мъдро:
— Нека не се задълбочаваме толкова…
Не са грънците, страстта към чашата или еднаквостта на тъкачните шарки и станове единственото нещо, което ни сближава с индианците. Не са и развалените зъби, които и в индианските пуебло, и в нашенските села и градове няма кой да оправи. Нещо друго тясно свързва нашите далечни земи и аз трябва сериозно да го изуча. И мисълта, че или индианките са прегрешавали някога под българска черга, с българските полови юнаци, или пък нашенските градинари, овчари и грънчари са си пили винцето и бирката по тукашните пуебло, става все по-силна и властна в паметта ми. Защото никъде, освен по българските села, по навеси, по диреци, по сайванти и тавани, около стари черчевета на още по-стари къщи, няма и не може да има повече изсушени чушки, както тук, в тази част на Америка…
Като тръгне човек от Санта Фе, покрай Рио Гранде нататък, където са села, градчета, пуебло — индиански и испански, то той непременно ще си отгледа провесени изсушени чушки — хиляди километри, ако ги навържеш на една връв, десетки тонове, ако речеш да ги претеглиш… Пред всяка къща в испанските пуебло, на всеки навес по-навътре от пътя, където са индианските пуебло, чушки — един сплит, два, до двайсет и пет ги преброих на един навес. В едно крайпътно ресторантче цялата стена на чардака беше от сушени чушки. Когато трябваше да се разделя с тази земя, в онова градче с шантавото име, което всеки път вадех бележника си, когато трябваше правилно да го произнеса — Албъкуерка, на самото летище пак имаше дълги, вити, спуснати, успоредени, превъртени — нанизи от чушки…
Мисля, че ако стане така, че местното индианско и испанско човечество се окаже един ден без храна, то само чушки да яде, ще може да преживее няколко години…
Отнасям и тази забележителност на Америка към приносите, които ние, българите, сме дали на света. И като се върна в България, непременно ще опиша тези сушени чушки. Ако старата власт още си стои на мястото, ще обявя, че това се дължи на авторитета, който нашата партия и правителство имат в Америка. Уверявам ви, че това ми старание няма да остане незабелязано. С какви по-дребни хитрости хора, които и пет реда не са написали, станаха лауреати на Димитровски награди, та с такова едно откритие за престижа на България ли?…
Ако обаче е дошло на власт СДС-то, ще трябва да припиша този международен авторитет на него. Мисля, че по това колко и как ни се възхищава светът, и то не пада по-долу…
Ще трябва да си казваме довиждане с тази индианска, английска, испанска и френска земя — наречена Ново Мексико. Пия си прощалното кафе в най-старото кафене на града, с хубавото име „Фонда“. Днес за пръв път виждам двама черни, единствените туристи с този цвят на кожата, които срещам, откакто съм тук. И сядам на кормилото. Колата днес е друга. Колата днес е шевролет… Ще ми се цупи Джейн — такива били американските коли, онакива били… Разбира й главата на нея от хубави коли…
Поредната изненада, с която ме изпраща тази особена земя, е магистралата на летището. Тук за пръв път виждам знак, че скоростта е разрешена до шестдесет и пет мили… Пътят е толкова равен и прав, че и двеста мили да вдигнеш, носи ги… Ала с двеста мили излитат самолетите. Ако не е, че има и тук полиция, и тя хич не си поплюва пред такива мераклии да видят с каква скорост може да се движи един американски шевролет — ще го направя. Ако ще и да излетя… А и мястото толкова ми харесва, че нямам нищо против да излетя, да си му стана една звезда на това небе, която да си изгрява вечер над тези мирни индиански пуебло, да ги гледам отгоре, да търся с очи някоя кръшна индианка и да й се радвам, като ходи по нощите, да гледам отгоре също тъй някой омъдрял от годините индианец как си пуши лулата на мира и да дишам чистия въздух на планините им. И да зная, че река ли да слезна долу, ако не са тия необичайни къщи, ще съм си много, много близо до България…
Тук виждам обаче и друга необичайна гледка. Слънцето залязва бързо и нощта настъпва изведнъж. Границата между деня и нощта е само няколко минути, като че ли в тази част на Америка някой много по- бързо завърта земното кълбо и както си го гледаш слънцето, клекнало като за снимка на рида или на хоризонта, като че е вързано с канап, Дядо Господ прерязва канапа и слънцето не залязва, а се спуска в другата част на полукълбото. Настъпва бърз мрак. Тогава, докато още не е съвсем досрязан канапът, всички шофьори запалват фаровете си. Това е закон. При залез-слънце, изгряват фаровете.
Мракът по този начин не заварва без светлини нито един разсеян шофьор.
Вече е нощ. Назад е Санта Фе, назад остават индианци, испанци, Джейн, докторът. И всички тия безкрайни пътища с нанизи от чушки. Винаги, отсега нататък, застана ли под копривщенски чардак или до видимски дирек, накачулен с провесени, изсъхнали чушки — за индианците и за Мексико ще мисля.
XIV
От Чикаго летя със самолет до Бъфало, където пристигам късно вечерта. На летището отново ще трябва да взема кола. В Америка това не отнема повече от десетина минути. Колата, както винаги, е нова, няма и десет хиляди километра, хонда, бабан, отново Япония се е кръстосала с Америка… Тук, в службата за „коли под наем“, ме чака бележка — нямат грешка американците, когато създават организация. Ето го името на хотелчето в Ниагара, където ще преспя… Значи, мисля си, там вече и хотели има… Не е като по Алеково време… Какви ли пък са снеговете и ледовете… Като нищо мога да бера ядове по пътя. Америка, Америка, ама снегът не знае политика. Вали, затрупва и мамицата ти разкарва. Нали зная какво е по нашите пътища зиме.
Мисля си за пътя, ала акълът ми все е в Ниагара. Какво ли е чудо около водопада сега. Свирепи канадско-американски студове, а там, сред снежната пустош, бучи, фучи и се пени във вечната си стихия само той — водопадът…
Дано стигна жив и здрав, да ме поеме топлият хотел, а сутринта, още в бели зори, ще залепя нос о прозореца… Дали водопадът ще се вижда от прозореца на хотела ми, като е толкова голям? От другия край на Америка идвам, да му се поклоня. Щом толкова години, векове даже, цял свят си пренася куфарите насам, за да му удари темане, аз ли няма да го направя като зная от Алеко какво чудо е!
