— Вероятно трябва да се гледа на изток, значи търсим южния склон — предположи Еврих. — Юг и изток винаги се смятат за благите посоки на света, натам обръщат портите на жилищата си добрите люде… Нали така, приятелю Вълкодав?
Вянинът кимна, не намираше грешка в разсъжденията на учения. „Десен“ всякога означава „правилен“, сиреч южен или югоизточен. Оставаше нищо работа — да издирят и да достигнат.
Първите два дни те прекосяваха приморската степ и зелените хълмове в подножието. Еврих се наслаждаваше на топлината и на възможността да върви облечен така, както подобава на един просветен арантянин — с тънка ленена риза и с оголени нозе, което пък бе непристойно според Вълкодав. С изкачването нагоре стана по-студено, Еврих издържа до първите снежни полета и чак там с горчива въздишка последва примера на необразованите варвари, като обу върху премръзналите си крака плътни вълнени потури.
От време на време Вълкодав го поглеждаше как безгрижно зяпа насам-натам, с което предизвикваше смесено чувство на завист и тревога. Вянинът дори в Бяла вода все не смогваше да изостави навика да се озърта подозрително и да бъде нащрек за всякакви изненади, обикновено опасни. И щом се върна обратно в своя си свят, предишните маниери на див звяр, готов да се бори за живота си, се върнаха с лекота, сякаш беловодският покой никога не беше го докосвал. Еврих пък… Вълкодав отлично знаеше, че светлокосият красавец е преминал през доста изпитания, не по-малко опасни и мъчни от неговите. Обаче, виж го, все още си е добър, доверчив гостенин на тази земя. Не се промъква, не посяга към оръжие при всяка пукнала клонка като някои други, хайде да не ги посочваме…
Това е така, мрачно мислеше вянинът, защото гледам и дебна вместо него. И в бой, ако се наложи, ще встъпя и за двама ни. И той го знае. И толкова е свикнал, нехранимайкото му важен, че едно „благодаря“ не казва в повече… Нерядко се ядосваше от навика на Еврих да прехвърля цялото бреме и грижи върху спътника си и да се държи така, все едно Вълкодав наистина му е телохранител и слуга. Ала в следващия миг Еврих започваше да чете на Йара нещо от своите записки, отдавна превърнали се в наръч смачкани листа, нанизани на връв, които сами по себе си представляваха увлекателно произведение, и вянинът бе спохождан от разкаяние. Граматикът, то се знае, пишеше „Допълненията“ на арантски, но Еврих ги четеше направо на местен език, превеждайки си наум, при това гладко и хубаво — да се захласнеш да го слушаш.
Планината Четирите орела нищо орлово нямаше в облика си. Името й идеше от едно произшествие с итигулски ловец, случило се дълго преди Последната война. Йара, научен от баща си, разпозна планината на прародителите си по сякаш килнатия й настрани връх и по запомнящата се огърлица от остри побити чукари, чернеещи в снежното сребро малко под най-високото. Небето бе ясно, прозранният въздух позволяваше да се разгледат всички сенки върху ледниците. Вълкодав си напомни, че окомерът силно се подвежда от такава измамна бистрота, но планината наистина се издигаше не чак толкова далеч. Птица или, да речем, вила на симуран би я достигнала, без да се умори. За пешеходци пътят се оказа по-труден. Хората не умеят ей така да прехвръкват от склон на склон. Първо слизаш в теснината, заобикаляш стръмнини, каквито неминуемо ти се изпречват, после минаваш някак си луда река, която търкаля камънаци по дъното на клисурата, и чак накрая пак нагоре — по трева, по скала, по сняг. Мъкнейки на гръб леката уж досега торба. И отново надолу…
Четирите орела се издигаше пред тях, по нея играеха седефени утринни цветове, сетне блясваше със снеговете си под пладнешкото слънце, а привечер разпаряше залезната лилава синева като ален зъб. След толкова вървене изобщо не личеше да се приближава.
— Ама тая твоя планина да не е като Конника? — сякаш се пошегува Еврих, ала с известно безпокойство в гласа. — Да не блуждае?…
Седяха край малък огън, над който арантянинът печеше на прът пъстърва, а вече готовата изстиваше до него — доста скромна по качество, но не и по количество вечеря.
Морската вода повреди почти всичките им провизии, освен сухарите, съхранявани по-надеждно за черни дни. Налагаше се да се задоволяват с това, на което беше богата негостоприемната планина — месо от случайно застреляно козле, сочни луковици, изровени от Вълкодав за срам на „местния“ Йара, както и риба, уловена от студените потоци. Е, поне с нея невръстният итигул малко възвърна самоуважението си. Не познаваше планинския живот, ала отлично се оправяше с всичко, което имаше отношение към водата, а значи и с риболова.
Вълкодав, гледайки гордо изпъченото над купчината пъстърва хлапе, неволно си спомни за Ниилит. Сети се за нея, още дивата, още не съвзелата се от преживяното в замъка на Людоеда. Ниилит, облечена в резервната риза на вянина, ръкавите й висяха почти до петите. И как беззвучно стъпваше покрай брега на вира, стиснала остра орехова пръчка в тънката си, потъмняла от слънцето ръка, а на тревицата лъщеше мъждивото блатно злато на вече уловените шаранчета…
Като помисли за Ниилит, Вълкодав неизбежно си спомни Виона. Може би защото и двете имаха разкошни черни коси и сини очи. Двете девойки биха минали за сестри, ако не беше цветът на кожата им — едната свилена и млечнобяла, лесно руменееща, другата милостта на Боговете бе облякла в тъмен гъвкав бакър, мек като атлас…
— Все си мисля — каза внезапно Вълкодав — за онзи хиляден ден… Помниш ли? Когато тя чу онези особени слова и се започна… Ти каза тогава, че в изречението е била скрита думата „умри!“…
Еврих зиморничаво присви рамене, стегна наметалото на гърдите си, и рече недоволно:
— Бих предпочел да си спомняме за нещо по-приятно, приятелю! Онези люде, внушили на клетата Виона тази покана за смърт, са колкото могъщи, толкова и безчовечни. Предполагам, че даже са се погрижили да обкръжат поразената част на душата й с капани за лечителя, който би се опитал да поправи стореното зло. Нали ти споменах, че едва сам не се сринах в онази бездна заедно с Виона!… А Сигина, много ме обиди с това, че така и не пожела да ми разкрие коя Богиня призова за помощ, та се задържахме… — Еврих съкрушено поклати глава. — Но може пък да е дала обет да пази тайна?… Наистина много неразбираеми неща има по света, приятелю Вълкодав…
— Друго имам предвид — каза вянинът. — Щом в храма толкова добре умеят да внушават разни неща на хората, за какво им е потрябвала Пратеничка? Не са ли могли просто още в началото да заповядат на момичетата — ако избягаш, ще дойде хилядният ден, когато… ей такива работи…
Не бе напълно уверен в казаното и сметна за добре да замълчи, за да не предизвика насмешка. Еврих обаче го гледаше озадачено.
— Ами… — запъна се той. — Не знам. Наистина би било по-разумно да направят така, както казваш… Черен разум е това, разбира се, извратен… Но може би така изпитват самите Пратенички? Бившата ти надзирателка навярно се е гласяла да става жрица… Не, не знам и надали някога ще изясним всичко…
На шестия ден от изкачването се случи това, от което Йара много се боеше. Натъкнаха се на шани.
Всъщност не бе никак случайно и неочаквано. Вълкодав предусети с животинския си нюх опасността. Изведнъж почувства, че ги наблюдават няколко души, скрити в близкия сипей. Тук сигурно някога е било място за забавление на великани — планинският склон беше осеян с едри морени. Застиналата лавина слизаше надолу на два дълги ръкава, а в междината като остров пъстрееше цъфнала поляна. Тъкмо към нея се насочиха пътниците, с намерение да отдъхнат, а и за да продължат по-лесно.
Зеленото островче обаче беше сякаш капан, с лекота прострелван от двете страни, попадналите в засада нещастници нямаха никакви изгледи да се скрият сред морените…
Вълкодав тръгна надясно, в обход на единия ръкав.
— Защо не направо? — удиви се Еврих. Вянинът тихо подхвърли през рамо:
— Там някой ни дебне…
— Шаните — пребледня Йара. — Моите съплеменници биха ни посрещнали открито…
Вълкодав привидно безгрижно продължи по края на езика от морени. Между камъните не се чуваше шум, но изведнъж се обади млад глас, който попита ясно и властно:
