дръжката на кинжала, точно както бе казал Йара, бе тюркоазена. Вълкодав се затрудни да определи възрастта на Елдаг. Със сигурност не беше на двайсет години, нито дори на петдесет, но юношеската осанка и живите движения мамеха окото, особено отдалеч, преди да се видят бръчките по лицето му. Такъв вожд не старее лесно и не скоро ще предаде племето на наследника си. Трите му жени излязоха пред гостите, най-младата държеше момченце на около годинка.
При вида на младата майка с детето Вълкодав веднага си рече, че на мястото на Елдаг никога не би позволил на чужденци да зърват деца и жени от своя народ — знаеш ли какви уроки могат да им лепнат!… После, като поразмисли, намери разумно тълкуване на странното поведение на итигулите.
Много по-късно Еврих препрочете любимия си Салегрин и обясни на другаря си, че Йара в случая не бе оказал никакво влияние. Итигулските обичаи повеляваха на домакините да се държат открито и доверчиво към всеки, който не е поначало доказан враг. Но бой се, пришълецо, злоупотребил с гостоприемството на итигулите! Ще съжалиш, че не са те изяли още по пътя отровните черни змии в предпланината…
— Надявахме се неколцината млади храбреци да донесат шански трофеи — каза вождът. — Но могат ли две-три неприятелски глави да се сравнят със сполуката, която вие донесохте под стряхата ни толкова изненадващо? Йара-ло, дете на малкия ми брат, на днешния пир ти ще седиш пред мен!
Йара, зажаднял за семейство, направо светеше от щастие. Опита се да отвърне подобаващо, ала бе пресипнал от вълнение и от одевешната песен, за изпълнението на която сега си плащаше. Няколко дни щеше едва да приказва.
Планинският народ живееше така, както бяха живели вяните преди два века. Обширен общ дом за събиране на племето, в който веднага въведоха гостите. Мъжки дом, женски дом, помещения за външни хора, стопански постройки…
— На какво се удивлява моят брат чуждоземец? — забеляза погледа на Вълкодав същият възрастен итигул, който го „успокои“ за кучетата. — Дедите ни греда по греда пренесоха този дом от долината, където бе стоял преди. Затова е дървен отвътре, въпреки че хич нямаме гори наоколо.
Планинецът отново говореше на арантски. Вълкодав, решил засега да не показва своите познания, отговори на същия език:
— Удивен съм единствено от мъдростта на Боговете, завещали на различни народи сходни обичаи. Моето племе също строи големи общи къщи.
— Моят брат да не би да е сегванин от Островите? — попита итигулът. — Защото съм чувал, че у вас е прието всеки мъж с жените му да си строи отделно жилище. Докато бяхме в долината, в стари времена, и ние правехме така. Заради това духовете на Харан Киир ни наказаха с тая напаст — шаните, да изчезне името им от мъжките уста. Ала сега сме се върнали към обичая на предците, защото е мъдър такъв обичай!
Вълкодав избегна спора като кимна. Славен е общинният дом, в който сядат на обща трапеза многочислени роднини, от вехти старци до малки хлапета. Под стряхата му всеки се чувства не като самотен стрък, а като клас от сърцето на златната нива на рода… Но след празничен пир или след шумен събор на човек му се приисква да се отдръпне от многолюдното сборище, да остане в тихия уют сред онези, които особено обича — жена, деца. Прародителят Пес, щом избрал човешки облик, издигнал къща за себе си и за приятелката си и предишната глутница се настанила наблизо, но все пак зад прага. Наистина, бива ли от сутрин до вечер да стърчиш пред очите на всички и да се наслаждаваш на плътска любов зад завеса в същото помещение?… Никакви самохвални доводи не можеха да убедят Вълкодав, че завръщането в големия дом е най-сияйното благо за итигулите. Не вярваше, че е така. Предполагаше, че е принудено съществуване на нещастно племе, изтощено от десетилетия на постоянна братоубийствена война — така по се разбира кое, защо и как…
В общия дом на народа на Четирите орела нямаше нито пейки, нито маси. Каменният под се криеше под овехтели, но все още красиви и топлоцветни черги. По тях се стъпваше по плетени чорапи, обувките се оставяха край входа. На купища лежаха бродирани възглавници — досущ както в старите нарлакски къщи, където почитаха номадското си минало. В средата на помещението се намираше голямо продълговато огнище, над което от мертеците се спускаха две усукани вериги. В дни на велики тържества на тях окачваха да се пече цяло теле. Днешният радостен случай дойде ненадейно, не бяха се подготвили, затова веригите висяха безделно, а огънят тлееше само в краищата на огнището. В средата се виждаше обгореният камък, спретнато почистен от сивеещата изстинала пепел.
Вождът Елдаг лежеше на хълбок, подпрял се на лакът на почетното място на домакин, и разпитваше Йара за живота отвъд морето. Момчето седеше пред него в почтителна поза, така бе прието у итигулите. Във вянски дом младшите не смеят да седнат пред старшите, а тук тъкмо обратното — смяташе се неучтиво да стърчиш в цял ръст, затова младежите сядаха на петите си и събираха коленете. Елдаг явно бе доволен, че Йаран Гущера е успял добре да възпита сина си. Йара старателно отговаряше на вожда, изчервявайки се от срам за пресипналото си гърло. Жени сновяха напред-назад, устройвайки празнична трапеза. Бедрата им бяха омотани с престилки, съшити от вълнена основа и платнено лице. У дома на Вълкодав така правеха изтривалките за пред прага. Но вянинът бързо съобрази предимствата на подобни одеяния — в голямата къща пазеха от студа.
Най-старата кучка лежеше на обичайното си място — в нозете на вожда. Кучета като утавегу бяха достойни да красят не само общинния дом на някакво малко племе, но дори и тронната зала на великия сакаремски шад. Най-старата можеше да върне стадо вкъщи, да прати някой от синовете си да преследва вълк (лениво ставане, настигане, убийство, завръщане, полягане…), да защити господаря си при лов, да превари наемен убиец. И при това да бъде жива скъпоценност в бяла и прекрасна изискана шуба. Кучката лежеше неподвижно, обърнала глава към Вълкодав, като не го изпускаше от погледа на кехлибарените си очи. Другите песове бродеха из къщата, лежаха на плъстени постелки, играеха си или дремеха край стопаните си. Когато Йара бъде приет в семейството, в края на обреда ще му подарят един „бял дух“ да го следва неотлъчно и само смъртта ще ги раздели.
Скоро пред гостите се появи дървено блюдо с червено зеле с пипер, нарязано сирене и гърне топено масло, а главното угощение бе висока купчинка дебели, нежно румени питки. Ухаеха така омайно, че стомахът на Вълкодав, отдавна не пробвал пресен хляб, закъркори. Любознателният Еврих тутакси запита жената, която бе донесла храната:
— Кажи ми, добра красавице, от какво зърно печете тези несравними питки? Защото не забелязах обширни ниви до крепостта ви, но може би за това е виновна нощната тъма… или вие имате орни земи в по-малко сурови местности?…
Жената се засмя:
— Славни чужденецо, тези хлебчета не са от зърно. Бащата Небе, приближил ни към престола Си, вместо пшеница и просо ни е дарил земната ябълка. Ние я пържим и варим, печем я като хляб, а зиме, щом някого го заболят венците, дъвчем сурови земни ябълки за здраве.
Тя говореше свободно и подредено, а толкова гладка реч не се среща често сред хората. Пък и Еврих не си покриви душата, наричайки я красавица. Вълкодав се вгледа в събеседницата му и напълно сподели възхитата му. Дъщерята на кварите бе самото въплъщение на женствеността — стройна, силна, с две дебели светли плитки, увити като корона на главата й. Девойките у вяните винаги заплитаха косите си на една плитка, а след като вземеха мъж — разресваха косите си на две. Тук обаче постъпваха другояче…
И в този миг някъде наблизо прозвуча тежък тътен, завършил с глух грохот. На Еврих му се привидя, че всички светилници дружно премигнаха и помръкнаха, а гиздаво застланият под трепна и заплува под нозете. Той скочи изплашено… И се оказа, че в цялата голяма къща само той се бе разтревожил. И Йара. Останалите се смееха беззлобно и ги сочеха с пръст.
— Стори ми се… — смутено промърмори Еврих.
— Чужденците винаги се плашат от въздишките на планината — усмихна се светлокосата жена. — Не се бой, това е само канара, срутила се от свода на пещерата. Всяка нощ се случва. Когато излезеш навън, ще видиш здрав плет горе. Нашите мъже редовно го преглеждат и поправят там, където се налага, укрепват го на местата на особено честите свлачища.
Покривът на дома вече не изглеждаше на граматика толкова надежден, бе станал за очите му твърде крехък, а пещерата, приютила селото — същински капан. Прииска му се тутакси да изтича под открито небе.
