им вратата, която беше скована от дебели груби дъски и подсилена с железни шини. Такава врата спира и студ, и див звяр, и враг, напиращ да нахълта в жилището. И никаква нечиста сила също няма да преодолее такава врата. Хубава врата.
Еврих веднага понечи да стане, ала Вълкодав рязко простря ръка и арантянина замръзна на място. Вянинът се вслушваше в отдалечаващите се стъпки. Еврих също наостри уши, но не долови нищо, освен тежкото дихание на Раг. Имаше неща, в които не биваше да мечтае да се мери с Вълкодав. Добре и отдавна го знаеше.
— Отидоха си — каза накрая вянинът.
Еврих рипна от уютното ложе, сякаш то му пареше като жива жарава:
— Стража?…
— Няма никаква стража. И резе отвън няма… — изръмжа Вълкодав и се обърна към жената: — Приседни поне, госпожо. Никой повече няма да ти стори зло.
Раг изобщо не очакваше подобни думи, затова отначало просто не ги чу. А може би не ги разбра. Опита се да удари Еврих, докато граматикът развързваше ръцете й.
— Успокой се, госпожо, не сме ти врагове — търпеливо повтори арантянинът и хвана пленницата под лакти, като успя да я накара да седне върху възглавниците, от които преди малко бе станал. — Почини си малко, а после ще измислим заедно как да се измъкнем всички оттук…
Вълкодав занесе на Раг топло одеяло, после окачи над огнището малко котле. Шанката повече не се съпротивляваше, равнодушно, а може би замаяно му позволи да поеме ръцете й и да започне да ги разтрива. По китките й тъмнееха сини бразди от въжето. Жената втренчено и изпитателно изгледа двамата мъже, на които незнайно защо бе скимнало да се грижат за нея. Не бързаше да вярва, че й предлагат спасение и що за спасение всъщност имат предвид… и дали изобщо е възможно. Личеше й, че е решила — проклетите квори са намислили още един начин да сломят духа й. Или… нима гостите им са толкова глупави, че наистина искат да тръгнат против волята на домакините?… Когато Вълкодав се приближи с чашка, над която се вдигаше пара и миришеше на пипер, Раг вече можеше сама да я вземе и да отпие.
— Вие сте добри хора, чуждоземци, но сте неразумни — неочаквано рече тя. Гласът й беше нисък, леко дрезгав. — По-хубаво ми дайте нож, после ще кажете, че съм го откраднала от вас. Вие сте гости, може би ще ви изпъдят, но няма да ви убият…
Еврих ободряващо й се усмихна:
— Не се погребвай, преди да ти е дошло времето, почитаема госпожо. Себе си и детето си. Скоро всички итигули ще се напият и ще избягаме…
Раг поклати глава. Косите й бяха тъмни, но вече доста прошарени.
— Нищо не разбираш — каза тя. — Нарече се учен, чуждоземецо, но изобщо не знаеш що за стока са кворите. Защо, мислиш, се напиват толкова безгрижно сега? Даже цялото село да се търкулне да спи като камъни, остават белите духове, носещи смърт, и нищо на света не ще притъпи тяхната бдителност. Те вече прегризаха гърлата на мнозина наши съгледвачи, даже не искам брат ми Лагим да праща воини насам, защото ще погинат мърцина… Ако искаш да останеш с добро в паметта на шаните — дай ми нож!
Вълкодав мълком открехна вратата, за да провери какво става навън. Веднага в помещението с тихо скимтене надникнаха две бели муцуни. Влажните носове мърдаха, поемайки миризмите на жилището и на хората в него.
— Видя ли? За какво им е на кворите стража? — усмихна се криво Раг. — Никой не ще влезе тук… нито излезе.
Вълкодав отвори вратата по-широко. Осем лапи меко изтропаха през прага и влязоха вътре, четворка бели уши се насочиха към вянина — какво ще заповяда Водачът? Сетне се насочиха към Раг. Пленницата едва се сдържа да не отскочи от тях.
— Как те хванаха, почитаема госпожо? — запита Еврих. Гледаше корема й, още по-издут заради одеялото. — Прости ми любопитството, но май малко остава до идването на бебето, доколкото разбирам… В моята страна жените в твоето положение, се стараят да не се отдалечават от домовете си сами, а и роднините им предварително викат лекар! Нима си се отлъчила от къщи без придружител? Или твоите защитници не са успели да те увардят?…
Раг с усилие откъсна взор от легналите господарски песове. Очите й бяха тъмни като косите, което според „истинните“ бе признак за омърсена кръв. Нещо като кутре на женска утавегу да се роди с рижи петна на хълбоците. Защо трябва такова пале да живее и да разваля породата?
Раг каза:
— В твоята страна жените са престанали да бъдат жени. Забравили са с какво се различават от мъжете. Аз се отдалечих от селото и си издигнах родилна колиба с прът-висилка, но избрах лошо място. Кворите забелязаха колибата ми и ме плениха.
Еврих, потресен от варварския обичай, попита като истински описвач на странни традиции и бит:
— Кажи, почитаема, и жените на враговете ти ли постъпват по същия начин? Отиват да раждат самички, въпреки опасността от неприятели или диви животни, да не говорим за студа… за… и те ли… така?
Раг помръдна под одеялото, очите й блеснаха в сумрака.
— Жените на кворите само за едно ги бива — да кърмят с гърди палетата на белите демони, които имат вместо кучета! Защо не ми даваш да умра от собствената си ръка, чуждоземецо? Искаш утре тези псета да ме разкъсат жива? Или да ме опекат на бавен огън?…
Еврих коленичи до нея, положи длани на челото й, леко грапаво от засъхналата пот и мръсотия.
— Спи — каза той, гледайки в разширилите се зеници на Раг. — Почивай, докато можеш.
Обучението у Тилорн не бе минало безследно — арантянинът добре се справяше с целителното внушение. Той се съсредоточи и кой знае защо се сети за Сигина. Имаше чувството, че селската смахната се е склонила редом над бременната шанка и неосезаемото й присъствие съвсем сигурно потопи Раг в дълбок сън. Миг преди да заспи, в очите на пленницата се мярна удивление от усетеното чувство на покой, неподвластна на разума вътрешна увереност, че всичко ще свърши добре… И още — тя се озърна към празното място до Еврих, точно където и на него му се привидя сянката на Лудата…
Когато ученият се изправи, странното усещане, свързано със спомена за Сигина, изчезна безследно.
— Наистина те бива с ума… — обади се Вълкодав, отвличайки го от недоумението му относно безплътното появяване на Лудата. — Аз не бих се справил… така да я отведа от общата къща…
Досега, право да си признаем, той също доста охотно натякваше на граматика неговите пропуски, които никак не бяха малко. Като например недостатъчното усърдие в усвояването на воинското изкуство. Затова Еврих изведнъж се смути и отвърна:
— Ами… хъм… ако не измисля как да се измъкнем, всичко е било напразно.
Вълкодав доста дълго мълча и накрая отбеляза:
— Местата тук са странни… Планината е тази, където душите танцували… Не бива човек да се заселва по върхарите! Преди малко ми се привидя Сигина…
Нощта бе звездна и тиха. Чуваше се как секва веселбата в общата къща, как вехнеха песните и се уталожваше шумът. Още малко — и селото ще остане под надзора на утавегу. Еврих предпазливо събуди Раг:
— Ставай, госпожо, ставай да се измъкваме.
Тя, изглежда, сънуваше нещо хубаво и приятно. Дори се усмихна, когато Еврих я докосна по рамото. Усмивката разкраси немладото й лице, на всичко отгоре подпухнало заради бременността, и за миг то стана моминско, красиво и светло. Ала после тя отвори очи и си спомни къде се намира. Трепна силно, сви се и обветреното й лице отново стана кораво, непроницаемо и сурово, ранните бръчки прерязаха ъгълчетата на устните.
— Ставай, госпожо, ще се измъкваме оттук — повтори Еврих.
Жената зашава тежко, отви се и се втренчи в топлите дрехи, които граматикът й бе приготвил от сандъците.
— Ти нищо не проумяваш от живота ни, чуждоземецо… — промърмори тя. — И хич не цениш своя. Искаш да висиш на кола, проклинайки звездата, под която си бил заченат? Или да стоиш прикован към стълб
