разграничаваща двете планински грамади, беше гола като дъно на корито. Сигурно оттук в незапомнени времена, навярно през Великата Тъма, е пълзял ледников език, но ледът го няма вече, а ложето му е останало. В равнината този оставен от ледовете белег би се покрил с почва, би обрасъл с дървета и треви, биха омекнали ръбовете му. Би заприличал на истинска долинка. А тук си оставаше същата като преди хиляди години клисурка.
Тоест — нямаше място за криене. Еврих подтичваше подир вървящия с широка крачка вянин и чакаше с вцепенен гръб всеки момент в торбата му да се забие стрела. Още щом му хрумна тази възможност, той започна да се старае да се намира плътно зад Вълкодав, така че да го прикрива със своя гръб, поне малко от малко защитен… като се надяваше все пак итигулските лъкове да не запеят с тетиви, преди да са стигнали до склона на забранената планина.
Зеленият огън отново изникна над върха, спусна се надолу, при което, доколкото видя граматикът, не стопи снега по пътя си… и спря съвсем близо пред тях, точно над пукнатината, в която се шмугваше. Арантянинът се вгледа в скалите от двете страни на входа — те блестяха, като че облицовани с изумруди, — и се замисли: камък или лед?…
Докато си блъскаше главата над този, не чак толкова важен въпрос, двамата с вянина минаха дъното на плешивата клисура и поеха нагоре по склона. В този момент се появиха преследвачите им. Вълкодав се озърна, дочул отзад тъжния вой на утавегу. Белите песове не бяха пожелали да хващат следата на бегълците, нито се натискаха да ги настигат и разкъсват, но не можеха съвсем да откажат да се подчиняват на хората. Двата народа твърде дълго бяха живели в съгласие и любов, за да се изтрие изведнъж паметта на отминалите поколения — въпреки идването на Водача.
Вълкодав погледна през рамо точно навреме — итигулите се появиха иззад скалите. Появиха се — и се заковаха на място, поразени от зрелището на избягалите гости, които отиваха там, откъдето, според планинците, нямаше връщане. Вълкодав веднага разбра, че потерята повече няма и крачка да направи. Вождът Елдаг в яда си шибна с колан Най-старата, която скимтеше край нозете му, и вдигна лъка си. Мнозина навярно искаха да пратят стрела подир измъкващата се плячка, ала само вождът се реши да насочи оръжие срещу свещената планина. Винаги, когато предстои неведомо и опасно дело, напред излизат водачите.
— Ууо-ооа… — обидено заплака бялата кучка. Рогата на мощния лък с бръмчене се изправиха, тетивата изплющя и изхвърли стрелата. Зеленото сияние се свличаше на вълни от върха, и се видя как стрелата описа дъга над долината, после се насочи с жилото право към двамата мъже, отвлекли ценната пленница. Не е чак толкова трудно да отскочиш от самотна стрела, запратена от петстотин крачки. Ала не се наложи. В един миг стрелата сякаш налетя на невидима стена, изби сноп бледи искри и падна на земята. Когато изтрака върху камъните, итигулите вече бяха изчезнали. Храбрите планинци бяха предпочели да си плюят на петите, защото ничия смелост не струва и оглозгана кост пред гнева на духовете на предците, очевидно разсърдени от отчаяната постъпка на Елдаг. Разбира се, не вождът бе виновен, а тримата нечестивци, намислили да осквернят обителта на умрелите. Но стрелата е била спряна, естествено, за да могат предците сами да въздадат дължимото!… А докато го правят, най-разумно е всички итигули да се отдалечат от Харан Киир — колкото е възможно. И после няколко дни да се крият от взора на предците…
— Странно! — каза Еврих. — Ние никаква преграда не усетихме! Нали минахме без пречки? Ти нищо не усети, нали, Вълкодав?…
Вълна зелен пламък се стелеше като издухан от силен приземен вятър светещ прах, ниско над снега и камънака — право към тях по склона. Беше безполезно да бягат и да се крият. Еврих се стегна и стисна клепачи, прикри лице с длани… и нищо не се случи. Мъртвешкото сияние неосезаемо обтече нозете му и се всмука в устието на пукнатината, ръбовете на която отново запламтяха като изумрудени. Еврих влезе в оврага. С гърба си усети порив на вятър, довял от далечните върхове.
Пукнатината се точеше нагоре, като постепенно задълбаваше в недрата на планината. Странният негреещ пламък криволичеше пред тях, като ту ярко избухваше, ту замъждукваше. Понякога докосваше хората, навярно първите за столетия решили да проникнат тук. Скоро бегълците престанаха да се стряскат и да трепват от този, и без туй неусетен допир, а Еврих даже взе да се чуди от какво се е боял допреди малко. Сега вече изгаряше от любопитство, което го караше да забравя умората и страха от преследвачите. Вече не искаше друго, освен да разгадае каква тайна се спотайваше в сърцето на Харан Киир. При това с част от съзнанието си разбираше, че всичко случващо се е някаква магия. Злата сила често намира заобиколен подход към човека. Нали никой не очаква от нея да призове: я ела насам, за да те унищожа! Не, тя примамва, обещава простички и разбираеми радости, точно според онзи, към когото са насочени. Един ще се хване на видения на купища сребро, друг ще се подведе от лакомията си за други удоволствия… А един граматик — с какво заклинание да го подмамиш? Или един воин? Дори да е чист попадналият под властта на магията, все има с какво да бъде подхлъзнат — честта си да спаси, приятел от гибел да отърве… или ето — задава ти се загадка, пред която умът ти не ще устои…
Еврих мимолетно се замисляше над това и се запитваше дали наистина сляпо върви подир Зова, споменат от Раг, или се движи по собствената си воля, за да задоволи своя чисто научен интерес. Ако е последното, значи те всеки миг могат да спрат, да се обърнат и да излязат… нали?
После си признаваше, че тези разсъждения нямат никакъв смисъл, понеже изобщо нямаше ни най- малкото желание да се връща назад.
Въпреки тежкия товар на гърба и камънака под нозете — едното превиваше към земята, другото караше да се лази по нагорнището — Еврих изпревари Вълкодав. Звездите окончателно изчезнаха над главите им, пукнатината се превърна в истинска пещера. Вянинът с неговото нощно зрение може би не би си подбил краката, но и Еврих вървеше уверено, благодарен на сиянието, озаряващо заледения сипей. Отпред се забеляза разширение, по стените искреше замръзнала вода и дебел скреж. Хлъзгайки се и спъвайки се, арантянинът ускори ход… Глухият глас на Вълкодав го възпря:
— Спираме тук… на госпожата й е лошо.
Отначало ученият усети чувство на досада. Ама и тая Раг, тъкмо сега ли й призля — на прага на незнайното… Съвзе се и със срам потисна недостойното в душата си, освободи се от торбите и хукна назад.
Жената клатеше глава, с все сили прехапала устни. Еврих от пръв поглед разбра, че раждането настъпва. Вълкодав вече бе отпуснат на едно коляно, грижливо полагаше клетницата на земята, върху разстлано наметало.
— Ти си, лечителю — изръмжа той към Еврих. — Какво трябва да направя?
Честно казано, арантянинът се смути. О, разбира се, бе лекувал и спасявал хора. И се имаше, без излишно самомнение, за добър познавач на целебното изкуство. Ала досега не му се беше налагало да изражда, на всичко отгоре в такива крайно неблагоприятни условия, а всяко нещо, когато е за първи път, внушава разбираемо опасение. Пък и работата е отговорна!
— Вода да имахме топла… — проговори граматикът и млъкна, усетил се каква глупост е изръсил. Водата сама по себе си не бе затруднение — натроши си колкото щеш лед, или събери сняг отвън. Но как ще ги разтопиш?… Дърва наоколо нямаше, нито в пещерата, нито по склона. Огън от изсъхнала трева? Ще има да събира за приличен пламък до разсъмване…
За изумление на младия учен, Вълкодав мълчаливо извади от своята торба котле и деловито заудря с тъпото на брадвичката си по ледената броня на стените. Еврих тъкмо понечи да го попита как ще накладе огън, но стон, изтръгнал се от гърлото на Раг, го накара спешно да й обърне внимание. Арантянинът се наклони над родилката.
— Вие… длъжни сте… да ме оставите… — изхърка тя. — Махнете се…
— Никъде няма да ходим, мила — ласкаво проговори Еврих. Досадата окончателно беше се отдръпнала от мислите му, бе примирен със забавянето и изцяло отдаден на задачата си на лекар, паметта послушно разгърна страниците на спомените относно всичко, свързано с раждането. Граматикът се зае да подгрява и със специални движения да подготвя вкочанените си ръце, за да предизвика поток топлина и познатото усещане на стегнато живо клъбце между дланите си. — Защо ни пъдиш? Вълкодав сега ще запали огън, а навън е много студено… че и вятър задуха… къде ще идем?
Може би ненапразно думата „лекар“ започваше със същата буква като „лъжец“. Лъжата означава говорене на неща, които не са истина… ала говоренето може и да е заклинателно и накрая неистината се
