превръща в действителност. За някого няма надежда, но му казваш, че ще се оправи. И накрая, с общите усилия на лечителя и болника, това става истина. Половината от лекарския успех, а може би повече, се дължи на умението да се намери точната дума, която да залъже страдалеца, да го накара да се бори, да упъти духа му в посоката на оздравяването. Еврих каза всичко както трябва и допусна само една грешка — хвана Раг за ръката. Тъкмо в този момент отново я стегна гърч на родилна мъка и дребната женица с невероятна сила стисна пръстите на лечителя, като почти ги смаза.
Изстена, дишайки на пресекулки:
— Длъжна съм… сама… за мъжете е опасно… ще се погубите… и малкия ми син ще затриете…
— Какъв син? — изуми се Еврих. — Нима не са ти казали, че носиш дъщеря?
Нямаше време да поглежда какво върши Вълкодав, но от мястото на вянина вече замирисваше на дим и леко полъхваше топлина. Само дето миризмата на пушека не приличаше на тази, с каквато горят дърва. Еврих си помисли за диви кози, оставили в пещерата барбонки. Не, сух тор, поглъщан от пламъци, също не вони така…
Граматикът престана да се чуди и деловито постави ръце върху корема на Раг, послуша изходящите от лоното й трептения, след което с предпазливи движения започна да утешава и успокоява мъчещата се плът.
— Кажи ми, мила — попита той жената, — какво те е подбудило пак да се решиш да ставаш майка? Защото, прости ме, ти си прехвърлила зряла възраст. Сигурно вече имаш големи деца? Лесно ли си раждала преди? Трябва да зная, за да ти помогна…
Погледът на шанката, помътнял от страданието, полека стана пак смислен. Раг неочаквано отмести очи:
— Ти всичко разпознаваш за детето… освен най-важното… Съвсем неотдавна увих косите си в една плитка. Преди година бях девствена, синко…
— В името на всичките Богове от Небесната планина!… — не особено искрено се порази Еврих, без да прекъсва целенето. — И как така… хъм… странно се е разпоредила с теб съдбата, а?
Вълкодав престана да удря с брадвичката и постави котлето върху два камъка край огъня. Раг забележимо се успокои, стоплена от вещите длани на учения. По устните й плъзна нещо като усмивка.
— Трябваше да се оженим още преди години — сподели тя. — Но се случи така, че големият брат на любимия ми премина да ликува при предците и… — Тя за миг замълча, беше й страшно да говори за мъртвите, след като се намираше в пещера на склона на Харан Киир, озарена от призрачното сияние на зелената дъга, която народът й преди бе съзерцавал само отдалеч и я почиташе като пълчища прабащини души. — Кворите го оставиха за храна на лешоядите — продължи Раг. — Жена му овдовя, децата му останаха сираци. По древен обичай любимият ми замести брат си в семейството му. Кворите вече са забравили тази стара повеля… но ние, шаните, я спазваме край огнищата си. Аз помагах на неговата съпруга и на новите му деца…
Гласът й отново секна. Напрегнатото й лоно се разтърсваше от конвулсии, готово да пусне младенеца навън.
— Отново те моля да не се сърдиш на любопитството ми — промълви Еврих. — Знам, че у доста племена по света е прието мъжът да вземе толкова жени, колкото може да подслони и да дари с храна и любов. Чул съм и за народи, където глава на семейството е жената, която понякога води неколцина мъже…
Зад гърба му Вълкодав изсумтя.
— Бащата Небе в Своята премъдрост е създал много неща, които ни се струват понякога странни и дори непотребни — отвърна Раг. — Ние, шаните, смятаме това за още един повод да се преклоним пред Него и да почувстваме колко сме дребни. Поучавайки земните племена, Бащата Небе на всяко племе е дал по парче от мъдростта си, точно колкото този народ е могъл да приеме и разбере. Ние смятаме, че падналият се нам дял от мъдростта Му е най-достоен и най приляга на свободно и разумно племе като нашето. У нас един мъж храни само една жена, а една жена шие ризи само за един мъж…
Вълкодав провери с пръст колко е нагрята водата, отмести котлето от огъня, взе го с омотана в ръкава длан и преля съдържимото в празен мях. Прилепчо тутакси се настани върху мяха, доволен да се посгрее. Вянинът пак напълни котлето с чист лед и го постави върху жарта на синкавия пламък, подхранван от късове камък-огневец. Това бе горящ камък, тъмносив, мазно лъщящ, оставяше доста пепел и сгурия, вонеше ужасно в огъня, но по-добро гориво нямаше в пещерата. Въпреки това вянинът благодари в мислите си на неведомата, но като че ли благосклонна Сила, която обитаваше недрата на планината.
Виждаше, че Еврих се справя. Скромното вълшебство на арантянина прегръщаше изстрадалата родилка, пое измъчената й душа и я отнесе далеч от кладенеца болка и ужас, в който вече бе готова да потъне. Сега шанката щеше да роди — спокойно и без страдание, без вреда нито за нея, нито за чедото й… Но вянинът трябваше да се погрижи за още нещо.
Пропъди бурно изразилия недоволството си Прилепчо от меха с топла вода, уви го в наметалото си и седна край Раг. Показа й дръжката на Слънчев пламък:
— Тръгне ли детето, не се безпокой за никаква зла и нечиста сила, госпожа. Хвани се за малко за този меч, ще те предпази… Еврих! Ако ти потрябвам, викни ме.
Сетне извади от дъното на торбата си глава чесън и излезе навън.
Не му хареса това, което ставаше извън пещерата. Когато напускаха итигулското село, прехвърляйки се през стената, нощта не бе топла, но поне от устата тогава не излизаше пара като сега. И от северозапад неизвестно защо задуха режещ вятър, сякаш идещ от сърцето на ледената пустота между световете, ако се вярва на Тилорн. Засега не беше довял облаци, които да забулят лунния сърп и звездите, ярко сияещи всред небесните потоци. Виещият вятър тревожеше снежните одежди на планинските върхари и облените в нощна светлина хребети мязаха на върволица крачещи великани с развяващи се бели наметала. Вълкодав усети как в сърцето му впълзява черен ужас. Север и запад са лошите посоки на света. Там умира слънцето, там царуват студ и мрак. Нищо хубаво не идва оттам. Ето пресен пример — сегваните, някога плъпнали от Островите. Разумните люде даже печката си зидат в северния ъгъл на дома — за да застане като непреодолима преграда пред всяка нечиста мерзост, тръгнала да погубва живите гнезда… Вълкодав силно се съмняваше, че хилавото му, на бърза ръка стъкмено огнище, захранено на всичко отгоре не с честно дърво, а с подземен камък, ще смогне някак да ги предпази от зли сили. Повече надежди възлагаше на добрата стомана на меча си. Вянинът помнеше, че когато почтените възрастни жени водеха майка му да даде живот на по-малките братя и сестри в затоплената баня, баща му винаги съпровождаше съпругата си, а мамините братя оголваха остри мечове и пазеха на пост пред вратата, докато отвътре не се дочуеше бебешки плач. Защото знае се — нечистата сила, бързаща да вкуси топла жива кръв, се плаши най-много от благородното ковашко изделие, държано от ръката на воин, който тъкмо в този момент не разбира от шегички… Вълкодав пак погледна небето. Вятърът подхващаше и разпаряше снежните платнища, запращаше ги върху склоновете като бели въртопи. Колебливи стълбове летящ сняг се посипваха по чукарите, за да се издигнат пак — и всички се движеха в една посока. Право насреща.
Невидима ръка сякаш насмиташе бродещите призраци, насъскваше ги към устието на оврага, преминаващ в пещера, пред която бе застанал Вълкодав… Не искаше да помисля дори в какво могат да се сплетат снежните вихрушки, ако им позволи да се докопат до родилката. Ала трябваше нещо да предприеме. Надали преградата, спряла Елдаговата стрела, щеше да възпре и тях…
Врагът напираше и вянинът бе готов да приеме боя. Безнадежден бой може би. Почти сигурно безнадежден. Нямаше къде да се скрие, нито имаше мегдан за отстъпление… а как да се преболи с неведомата сила?… Хрумна му нещо. Извади от торбата си два дълги тънки шнура, мъкнеше ги за всеки случай, и върза единия към висящата на пояса брадва, а другия — към дръжката на бойния си нож. После обърна лице на юг и отправи молитва, макар и да не разчиташе, че тя ще бъде чута. Нима ще надмогне човешки глас пътя към Светлите Богове, докато Ги призовава от планините? Че и на две крачки от входа в някакво подземие?…
Снежните стълбове тъкмо прекосяваха долинката, а вятърът вече носеше фин мразовит прашец, който бодеше очите. Стрелите на студените пориви като на шега пронизваха дрехите, достигаха тялото, смразявайки в него живота и топлината. Черното небе отгоре отново предизвика спомени за разказите на Тилорн. Вълкодав се усети като дребничка жива искрица в търбуха на гигантския леден мрак, разделил световете. Нима е в състояние тази искрица поне за миг да се опълчи на вечната Тъма, след като, според
