— Не — отвърна Вълкодав. — Там си беше топло целогодишно, намирахме се близо до сърцето на планината… А за този камък знам, че гори, защото веднъж заради такива като него стана пожар и загинаха доста хора в забоя.
Коленичи край огъня и щателно изстиска мокрите си коси. После се съблече и провеси ризата и куртката над пламъка да съхнат, като прекара шнур през ръкавите. Еврих с интерес го гледаше как се оправя, давайки си сметка, че вянинът може и да не обича пещерите, но е свикнал да живее в подземията като риба във вода. Правеше всичко така, че към стореното нито да се добави, нито да се отнеме. И не че правеше нещо извън очевидните рамки. Важното беше как го прави. След като проследи действията на спътника си, арантянинът внезапно шашардиса Вълкодав с въпроса:
— Приятелю, страх ли те е от пещери?
Вълкодав знаеше, че с неговия начин на живот би било редно да се бои от нещо. Или от тесни помещения, или обратно — от открити пространства. Тилорн навремето до втръсване го разпитваше за това и дори го назоваваше с някаква много засукана учена дума. Вълкодав не го запомни, както и съветите на звездния пътешественик какво именно следва да отбягва. Това ли питаше граматикът? За да не се покаже пак заспал невежа, вянинът изсумтя:
— Може би. Какво значение има?
— Не поставям под съмнение храбростта ти… — обидено започна Еврих, но Вълкодав не го доизслуша, а грабна секирата си и се отдалечи навътре в пещерата, където трепкаше зелената дъга и където според него имаше богат пласт камък-огневец. Макар че — за какво ли ще прави запаси от него, след като няма да векуват тук?…
— О, Майко на Премъдростта!… — горчиво се заоплаква подире му Еврих. — Наистина си била по- милосърдна към добродетелния Салегрин. Защото му се е падало да записва словата на внушаващи уважение пътешественици, без да е имал вземане-даване с варвари, които нищо не зачитат, особено… Ей, Вълкодав! Внимавай да не се изгубиш там!…
В последния възглас на граматика се усети искрено безпокойство. Вянинът не отвърна и скри усмивка в мустаците. Изобщо не разбираше хора, които се губеха — било то в гора, било то в пещера, особено в пещера, където няма два еднакви завоя, пролома и дори стени, или изпаднали от тях камънаци… как може някой да се обърка при толкова ориентири!…
Той доста дълго бе зает да кърти огневец с тъпото на секирата, като с крак сгребваше сивия трошляк в купчинки, така че ако някога тук попадне човек, незапознат с тайните на подземния свят, да се досети, че може да си запали огън. Оставаше да се погрижи да не подпали целия пласт, като предизвика поради незнание пожар под цялата планина. Докато вянинът обмисляше как да уреди това, погледът му се спря върху изцяло ледена и доста гладка стена, край която на вълнисти кълба плуваше зелената мъгла. Вълкодав си рече, че толкова е свикнал с това мъждукане, че изобщо не му обръщаше внимание. А не чак толкова отдавна го гледаше с опасения… И ето че все пак присъщата му подозрителност не бе задрямала съвсем. Нещо, някакво предчувствие го убоде и той отпусна секирата, взря се в тъмната дълбина на леда… и внезапно забеляза на аршин под повърхността преобърната човешка фигура.
Вълкодав нямаше нужда да търси обяснения как се случват подобни неща. Нещастникът се бе продънил в пукнатина на ледника и бе замръзнал там със счупени крайници. И това е станало отдавна, много отдавна. Снегът и ледените отломки, засипали мразовития му гроб, са се слегнали под собствената си тежест, превръщайки се в леден блок. За което се искаше навярно не един век. А и да се озове на самото дъно на някога огромния ледник, под слоеве камък и земя, редом с неизвестно от какви води промита пещера — за това колко време ли е било нужно?…
Вянинът се прилепи към стената, напрегна очи. Мъртвият висеше с лице към него. Устата — страдалчески приотворена, край устните бе замръзнала като облаче малко кръв. Леле, не само ръцете и краката, смазани са му били и ребрата, досети се Вълкодав. Колко ли се е мъчил, клетникът!
Иначе лицето бе като живо, даже очите бяха отворени. Красиво, съвсем младо лице… И ръцете му не бяха нито на занаятчия, нито на воин — сякаш само перо по пергамент бяха водили. Или нещо такова. Вълкодав отстъпи назад и неодобрително поклати глава. Лошо е, когато на мъртвите се отказва честно погребение и остават там, където ги е сполетяла жестоката смърт. Юношата бе леко облечен, дрехите му напомняха за любимите премени на Еврих, ето — и сандали на бос крак… По заснежените планини така не се ходи. Значи, не е пострадал заради собствената си глупост и неопитност, бил е хвърлен в ледения капан. Може дори да са стояли отгоре и злорадо да са слушали стоновете на обречения…
Вълкодав извърна лице от мъртвеца и взе секирата. Предстоеше му дълга и нелека работа. Прицели се — и перна стената с острото на секирата, веднага откъртвайки солиден къс…
Еврих, както следваше да се очаква, скоро довтаса заради грохота на падащите отломки. Веднага схвана причината и намерението на Вълкодав отначало го накара да се нацупи:
— У нас не се смята за добродетел да се тревожат умрелите…
Вянинът даже не го погледна и продължи да сече леда. Младият учен постоя до него, наблюдавайки как прозрачната тъмнина на стената се превръща в нащърбен мръснобял хаос, после въздъхна:
— У нас също така се смята, че мъртвите следва да вкусят вечния си покой в гроб, а не да висят като въжеиграчи… и съм чувал, че на всеки, който погребе даже чужд му мъртвец, на онзи свят Боговете от Небесната планина поднасят сребърна чаша!…
Върна се при торбата си, донесе своята брадвичка и взе да помага на Вълкодав.
Заниманието на мъжете никак не обезпокои Раг. Шанката спеше дълбоко с глава в скута на майка си, отново явила й се насън. Не дочуваше трясъка на срутващия се лед и глухите удари на двайсет крачки от нея. Майка й пееше приспивна песен и я милваше по бузата и по рано прошарените коси. Майка й си отиде много отдавна, още докато Раг беше малко момиченце. Раг смътно помнеше чертите й и затова не се вглеждаше в лика й. Ала ако можеха Еврих и Вълкодав да видят призрачната гостенка, биха я разпознали на часа. Ала не им бе дадено да надникват в чуждите сънища…
Прилепчо се настани на издатина над главата на уморената родилка. Камъкът бе студен, лапичките му мръзнеха и това не му допадаше. След дълги опити да си намери хубаво местенце Прилепчо обидено се махна от стената, прелетя до приятелите си, пропълзя в оставената куртка на Еврих и кротна там, подал само черната си муцунка навън. Нали трябваше да види над какво толкова усърдно се трудеха хората!
Когато накрая двамата мъже освободиха замръзналия труп от ледената прегръдка, като с предпазливи удари на секирите сваляха последните буци, навън вече се беше разсъмнало, облаците се прокъсваха на места, макар дъждът да продължаваше да мие планините от двете страни на Харан Киир, но тук-там по склоновете се разхождаха снопове слънчеви лъчи. Мъртвецът лежеше връз сиво-кафеникавите камъни и вече никой не би казал за него, че изглежда като жив. Докато се намираше в търбуха на ледения блок, прозрачната маса позволяваше да се види всяка гънка по дрехите му, всяко косъмче по кожата му. Пък и както беше увиснал одеве, сякаш вечно падаше през сгъстен въздух. Ала сега, извлечен от леда, дори не можеше да бъде положен по гръб, приличаше на крив дънер с посукано щръкнали нелепи клони. Вече нямаше в него онова последно достойнство от мъченическата смърт, остана само безобразието на мъртвата плът. И лицето не изглеждаше повече чисто и младо. Труп. Грозен. Празна обвивка на отлетяла в небитието душа, обречена на разрушаване като изоставен дом. Нещо, на което се е полагало да се съедини със световните стихии още преди много, много лета.
— Как мислиш да го погребем? — попита Еврих.
Вянинът го изгледа с подозрение:
— С огън.
Опасяваше се какво ли ще дойде на ума на арантянина. Сега ще се сети за старовремски обреди, за които е чел в книгите си… Уви, позна.
— Ние изобщо нищо не знаем за погребалните традиции на народа му — заяви Еврих, докато мъкнеха заедно парчета огневец. Вълкодав мислено се съгласи с изказването, но не и с възможните изводи. Огнено погребение за убития момък — това му изглеждаше добро и правилно. Знаеше, че по този начин душата ще се възнесе право на Небето, за да застане пред праведния Божи съд, а тленните останки ще се разтворят във въздуха и земята, така че нищо да не възпира полета на духа.
— Едно време, когато още били живи най-първите хора, живял един старец с тримата си сина… —
