звездния скиталец, диханието й ще угаси някога даже Слънцето и първосътворените звезди?… Вълкодав намери място, удобно за отбрана, към което противникът не можеше да мине в обход, и зачака.
… Към входа на пещерата се устреми клатушкащ се стълб от вихрено въртящ се сняг. Вянинът направи стъпка и застана на пътя му. Не предстоеше схватка на кан-киро, в която на нападателя вежливо отстъпват, така че миг по-късно също толкова вежливо да изтощят враждебния му порив. Така става, когато насреща си имаш човек, та дори и звяр — и единият, и другият винаги могат да бъдат накарани да се замислят дали да повторят нападението. Ала сега към Вълкодав се движеше въплътеното Зло, толкова изчистено в същността си, че бе изгубило способността да приема човешки, животински или друг облик, способен да разсъждава. Изчистеното Зло е отрицание на всяко живо същество, понеже няма изначално зли създания, а само такива, отклонили се от Доброто… ала никое не би могло чак толкова да кривне към противната страна! И най-лошият от земните душегубци, че даже и от черните магове, все някога е бил малко дете и се е усмихвал на майка си. На сегашните врагове на вянина не им е била дадена дори смътна памет за нещо подобно; каквито ги виждаше в момента Вълкодав, такива те си бяха възникнали. Приближавайки се, снежните вихрушки мимолетно приемаха форми на разкривени човешки фигури, ала не се задържаха в този образ и летяха нататък, безкрило прескачайки от камък на камък.
— Хайде, елате ми!… — заръмжа Вълкодав.
Бойният нож, подарък от слепия Дикерон, свирна късо, цепейки въздуха, разпори точно средата на връхлитащия снежен призрак и, както бе намазан с чесън, предизвика нисък, отвъд границите на слуха, чудовищен вопъл — дрезгав рев на нещо смъртно ранено. Бялата сянка размаха безформени израстъци и се разпадна, свлече се като рехава пряспа, бяло петно върху тъмните камъни. Вече бе обикновен сняг, връз който може да се стъпи без страх, че ще те сграбчи за нозете. Вълкодав припряно издърпа ножа обратно…
Спечели време да успее да реши какви именно духове толкова упорито напираха да нахлуят в пещерата при родилката. И кой би могъл да е техният повелител. После го нападнаха няколко снежни призрака наведнъж и място за въпроси не остана. Както винаги, щом започне истинска битка, съзнанието сякаш отстъпва встрани, предавайки юздите на властта си на някакъв по-древен разум, вкоренен непосредствено в тялото. И този разум знае: нищо от бялата мерзост не бива да проникне в пещерата. Нищо. Нито една от всички твари.
… Ето че стана трудно да мята ножа и секирата и да ги издърпва назад. Прехвърли брадвата в лявата ръка, а с дясната измъкна от ножницата Слънчев пламък. Дръжката на меча му се стори необичайно гореща. Дали нападащите мразовити привидения не бяха пробудили у него заложената частица огън?… Поредната безобразна твар заби в лицето на вянина шепа ледени игли, Вълкодав се претърколи настрани и, премятайки се през глава, посече въртящия се стълб с меча, при което дочу съсък и видя струйка пара, изригнала от острието.
Скоро разбра, че рано или късно тварите просто ще го повалят с броя си. Още известно време ще успява да сдържа снежните призраци, но после Харан Киир ще потвърди славата си на непристъпна планина, която не пуска никого да се върне жив, особено нечестивците. Вянинът прецени силите си и се опита да пресметне ще издържи ли до разсъмване. Изгревът би трябвало да срази цялата тази мерзост. Обаче не успяваше да съобрази скоро ли ще се появи слънцето. Струваше му се, че нощта продължава твърде дълго. От друга страна, ако се вярваше на движението на звездите… Звездите?
Спасявайки се от поредния заряд бодливи ледени късчета, той се огъна назад и тупна възнак направо в останалата от сразената твар пряспа. Секирата излетя от дланта му и, завъртяна на шнура, сряза бяла вихрушка отляво, а Слънчев пламък изкорми безтегловната плът на друг призрак, тъкмо скланящ се над падналата си жертва. Освободените снежинки се разпиляха в тънък воал и в мига, в който скачаше на крака, Вълкодав видя над себе си небето.
Северната му половина както и преди бе заета от равнодушно блещукащи звезди. Южната обаче бе покрита от исполинска сянка. И още — от юг се дочу глух тътен на гръмотевица. Безформените чудовища веднага се отдръпнаха, сякаш стреснати, и вянинът проумя какво става. Към Задоблачния рид се движеше гръмотевична буря. Откъм не чак толкова далечното море летеше колесницата на разгневения Бог на Гръмотевичните бури. Онзи, който бе пратил убийствения северен вихър и зловещите изтърсаци на Мрака към Харан Киир, не можеше да разчита на пощада. Облачният вал като пехотен строй с копия от светкавици с лекота изпълваше планините, катереше превали, стържеше с върха си по небесния купол. От едната страна го осветяваше сребърната месечника, а от другата… от другата страна се разгаряше зората на още невидимото слънце.
Ето че наблизо удари лилава ослепителна мълния, заби с яростна сила многороги остриета! Планината потръпна сякаш до основите си и Вълкодав с облекчение разбра, че помощта е пристигнала. Бурята вървеше против вятъра, макар празникът на господаря на Гръмотевиците да бе преминал. Сега многострадалната Раг спокойно щеше да роди детето си… дали бе сбъркал Еврих, предсказвайки момиче? Ах, това ли е важното! Важното е, че тази нощ Тъмните Богове не ще получат своя жертва. Защото щом проехти гласът на Гръмотевичния Бог, нечистите сили се крият под камък и шумка, след което дълго не смеят да подадат пипала от бърлогите си…
Скоро ще ливне пречистващ дъжд и без следа ще разтопи цялото зло, нападнало хората. Но засега бурята едва идеше, затова духовете на студа, усещайки края си, още по-нагло и отчаяно се устремиха напред. Навярно не искаха да загинат, без да са постигнали поне частичен успех… какво ли толкова ценно за тях и за господарите им имаше в тази пещера?
Дали на детето на Раг бе предначертана някаква особена съдба, която ще разтърси сферите на мирозданието?… Ако наистина е така, Вълкодав сега ставаше отговорен пред съдбините на Вселената!… Помисли го и разбра как се е чувствал неговият праотец, великия Ковач, помагал на Бога на Бурята да брани света в епохата на Великата Тъма.
Имаше отлична секира с яка дъбова дръжка. По ръба на грижливо гледаното острие се точеше свещен орнамент — върволица зъбци с насадени върху им кръгове. Още една мълния засия, разпра буреносния мрак над планините, и мъртвешки отблясък докосна метала, задържа се върху него и облече секирата в едва забележим мъждукащ пашкул. Бялото чудовище, изникнало пред вянина, понечи да отскочи назад, ала се разпръсна дори преди да бъде посечено от секирата. Радост изгря в душата на Вълкодав!… Той бърже се извърна, драсна зад себе си черта, граница за предпазване, с която сякаш запуши входа на пещерата — чертата мъждиво засвети от едната скална стена до другата. Сетне вянинът се втурна напред, защото светите и магически знаци са си хубаво нещо, ала за да е сигурен, трябва да се погрижи сам за всичко…
Върна се в пещерата едва когато свърши безкрайно дългата нощ и слънцето отмести облаците, за да превърне рукналия порой в бисерни потоци. Колесницата на Гръмотевичния Бог изтропа на север — нейде там, в Небесата, борбата продължаваше.
На Вълкодав му се стори, че в пещерата е топло. Доколкото изобщо би могло да има топлина в подземие със стени наполовина от камък, наполовина от лед. Досетливият Еврих беше натрошил горливи отломки и огънят весело пушеше посред пещерата. Отблясъците на пламъка се смесваха с искрите от зеленото сияние, спотаено в дъното на пещерата. След битката със снежните вихрушки зелената светеща мъгла се стори на вянина познато гальовно същество. Което също като него току-що е оцеляло благодарение на чудото на Гръмотевичния Господар. Сиреч то не бе зло. И не можеше да бъде.
Раг спеше край стената, а до гръдта й беше се настанило вързопче с нещо живо в него. И тази живинка изобщо не подозираше колко удивително и странно е започнал пътят й земен.
— Дъщеря… — прошушна Еврих, пазейки съня на майката и детето. Арантянинът изглеждаше така, сякаш той, а не Раг бе претърпял родилните мъки. И въпреки видимото си изтощение, подхвърли на длан парче от камъка-огневец и попита: — С това ли се топлехте в каторжните мини?…
