Право на двубой

И ако някога добро и зло
се сблъскат в битка откровена,
или пък е веч дошъл мигът
пророчествата сетни да се сбъднат,
ти погледни във своята душа
за туй, което те влече с велика сила,
кое те движи и какво е то —
вражда ли е, или добро?

А сетне ти внимателно се вгледай
кой силен е, кого с венец ще кичат,
кому навеки името не ще изричат?
И пак в душата своя погледни
дали добър е краят, който виждаш?
Запитай се отново, точно ти
нима да се намесиш още искаш?

И що за радост е това
без име в бой неравен да умреш?
Дали все пак да не склониш глава,
веч никого не ще да отървеш…
И няма смисъл от геройство празно,
което невъзпято си остава,
а времето лекува всичко знайно,
дори на себе си донявга се прощава.

Освен това, повярвай — тъй е,
по-лоши врагове от тези няма,
които в огъня на люта битка
за всяка чест и доблест ще забравят.
По-мразени са те и от онези,
които любовта и добротата бранят.
Къде е разликата между тях,
с кого е правдата тогава?

Накрая победилият герой
с умора скланя своя меч,
врагът застава на колене,
светът отново от беда спасен е.
Но проехтява заповедно:
„Главите да се отсекат
на всички, що не са покорни!“…
Какво тогава ще решиш,
мой смел другарю,
кому тогава ще помогнеш?

15. Долината на Звънтящите ручеи

В планините есента винаги идва по-рано. В низините още е топло и зелено, но наближаващите студове вече позлатяват по склоновете листака на храсти и дървета. Единствено Тлеещата пещ не спираше да грее своите обитатели, без да се трогва от смяната на сезоните. Зиме снегът тук рядко се залежаваше, но даже ако земята биваше скована от силен мраз, от недрата на планината не секваха кипящите извори. Умелите шани не ги бе домързяло да отклонят горещите потоци през глинени тръби направо в жилищата си, където през канелка си пускаха топла вода, когато си пожелаеха. Бе хубаво за живеене място. Само дето на западния склон смрадно клокочеха катранени езера, а по туловището на планината тук-там изригваха като гнойни циреи дълбоки ями, пълни с изпепеляваща жарава. През годините огнените язви полека-лека се промъкваха все по-близо към селището, но, по думите на Раг, шаните не се тревожеха кой знае колко от това. Първо, селото се разполагаше върху непоклатима скална плоча, неподатлива даже на земетръси, да не говорим пък за огъня, който прогаряше само меката земя. А второ, в пъклената клопка би могъл да попадне само някой квор или пришълец от низините, който понятие си няма от нрава на планините и не умее да се погажда с тях. Своите чеда Пещта винаги предупреждаваше за предстояща опасност. Над зараждащ се огнен трап изсъхваха и умираха растения. Или снегът се топеше по-бързо, ако бе зима. Ала и бедата се научиха да впрягат на работа шанските майстори — в огнените ями грънчарите опичаха съдовете си, спускайки ги в траповете с железни клетки. Чашите и гърнетата, сами по себе си привлекателни по форма, придобиваха след престоя в трапа забележителен блясък и звънтяха, като че правени от кристал или дори сребро — чак до Тин-Вилена ги караха на пазара за продан, без да се срамуват от иначе бедните им шарки.

Вълкодав видя кованите клетки, видя как ги спускат в разжарените недра на планината, окачени на дълги вериги. Клетките му се сториха достатъчно големи, човек би могъл да бъде натикан в такава… кое наистина в приказките за взаимните жестокости на двете племена беше истина и кое измислица? След спасяването на осъдената да умре чрез изтезания бременна жена вянинът на нищо вече не се учудваше…

Нима, мислеше той, и на Задоблачния рид ще се повтори същото, което някога се е разиграло в Засечния? Ще обезлюдеят прекрасните планини, ще им се понесе зла слава на нечисти места, негодни за обитаване?… Нима хората никак не са поумнели подир Последната война?…

След като се наспа хубаво, той си хареса слънчева полянка недалеч от селото и се зае да изпълнява упражненията на воинското правило, без което не е пълен изживяният ден. Въпреки дългия сън, все още усещаше някаква умора. Ако в поселището на „истинните“ му тегнеше каменният свод над главата, то тук го тревожеше нещо друго, и това нещо излизаше от земните недра. Каквото и да му говореха за непоклатимата скала под селото, държаща жилищата като в сигурна длан, от дълбините изтичаше нищо, дразнещо сетивата му, по-недоловимо от миризма, ала Вълкодав бе сигурен в едно — ако бе негова воля, би се махнал оттук начаса. Начаса.

За съжаление, никой не го питаше, нито му даваше да го направи. Шаните вдигнаха приветствен пир по случай завръщането на Раг. Вече бяха изоставили надеждите си да я зърнат жива, а това, несъмнено, бе знамение от Бащата Небе, който обещаваше на племето победа над омразните врагове — кворите. Старейшините и вождът Лагим не се притесниха даже от това, че Раг бе нарушила повелята да роди сама, без чужда помощ, в строго усамотение, а е позволила чужд мъж да поеме плода на лоното й. Хората веднага си припомниха подобна случка отпреди сто години, по време на изхода им от вековния плен. Тогава се появил на бял свят велик вожд, извел народа си от робство. Как можеше да не предположат, че чудесното майчинство на Раг също вещае на шаните радостни промени! Че и онзи мъртъв Бог, досега незнаен за хората, но със сигурност благ!… Е, най-удобното в цялото тълкуване бе това, че на шан- итигулите се даваше възможност да разгромят съперниците си. А предстоеше и екзекуция на пленници,