склона на свещената планина, и не бе сама при това, както учи нашата вяра, а с двама чужди на племето ни мъже. И въпреки това не бе наказана, нечистите сили подминаха както Раг, така и детето й… а и вас двамата. Това не биваше да става, но стана. Ти забеляза, че приехме сестра ми, без да я подлагаме на обичайния ритуал за пречистване, задължителен за всяка родилка. Така е, защото разбрахме, че Бащата Небе ни е известил за промени, а би било богохулно да не се вслушаме в поличбата Му. Освен това има и други знамения — погребването на неведом Бог, както и чудодейната буря, за която ни разказахте! На какво се учудваш след всичко това, чуждоземни брате? Наистина, настъпи часът да научим кой от двата рода е по-любезен на Бащата Небе… И къде е най-достойното място да се извърши Божият съд, ако не в неприкосновената долина, пред светия Му трон и мястото, където ликуват душите на нашите предци! — Лагим помълча, сетне очите му блеснаха: — Но надали ще сгреша, Събирачо на мъдрост, ако кажа, че много скоро ти ще запишеш в своите свитъци как ще вият и ще се гърчат кворите, когато ги хвърлим заедно с проклетите им псета в катранените езера и спуснем в железните клетки право в зейналата паст на огнените ями! Защото всички чудеса, явили ни се през тези дни, бяха добри поличби, съвсем ясно гласящи за справедливостта на Небето!…
След тази реч на вожда Еврих хукна да търси Вълкодав, усещайки гаденето и замайването на човек, воден към ешафода. Сякаш бе попаднал в кошмарен сън, когато нито можеш да се спасиш, нито да се събудиш, защото не си сигурен дали сънуваш, или всичко е наяве… А после отваряш очи и бършеш лепкавата пот от челото си, радваш се, че е било само сън… но въпреки това ръцете треперят, а стомахът е свит…
Еврих се озърташе, погледът му обхождаше планинските върхове, издигащи се от всички страни като гребени по гърбове на заспали дракони, а зад тях имаше още и още зъбери, а чистата далечина не бързаше да се потапя в обичайната тук мъгла… Малката армия на шаните вървеше към смъртта си през удивително красиви места.
Воините на обреченото племе през това време се шегуваха и веселяха, което бе още по-зле и от онази черна нощ, когато неумолимите вълни тласкаха тримата плувци право под копитата на мрачния Конник. Тогава се случи чудо. Ами днес? Днес чудо няма да има. Конникът ги пощади. Тези хора тук не знаят пощада.
Вълкодав вървеше до планинците, но в същото време по неуловим начин бе сам. Еврих, който не бе свикнал да оставя удивителните неща необяснени, даже се отвлече от преживяванията си и неволно се опита да определи причината. И скоро съобрази — младите шани се движеха в тясна тълпа, но не се доближаваха до Вълкодав на по-малко от две крачки. Не че го отбягваха преднамерено. Ставаше някак естествено, сякаш вянинът бе обграден от невидима стена. Точно така крачеше по кондарските улици суровият Икташ. Вълкодав вървеше много спокойно, гледаше в далечината… и решеше развързаната си коса с костен гребен.
Еврих мигом се отказа да го пита каквото и да било, дори си рече, че вянинът се намира в състояние, което отблъсква от него всяка живо същество. Наистина, дори Прилепчо необичайно кротко седеше на клуп, пришит към ножницата на меча, и не дръзваше да безпокои приятеля си.
Отрядът навлезе в тясна клисура, която отначало се стори на арантянина задънена. Отново се наложи да се катерят сред накамарени скални късове, досущ като по склона на Харан Киир при пещерата на мъртвия Бог. Еврих бе принуден да гледа къде стъпва, а когато най-сетне вдигна лице, видя, че са пристигнали в Глор-килм Айсах.
Разпозна долината по описанието на шаните, макар никога да не беше идвал тук. Теснината изведе малката войска на южния склон на рида, върху широка плоска тераса, обрасла с най-разкошната трева, която младият учен бе зървал. Хребетът от север пазеше завет от студените ветрове. Даже неотдавнашната буря, гонила снежни смерчове из целия Рид, не бе натрупала преспи тук. А дори да е валял сняг над долината, ласкавото слънце го бе разтопило без остатък. Терасата се ширеше на повече от верста и завършваше с внезапна стръмна пропаст, по дъното на която бучеше бърза река. Към урвата се стичаха многобройни ручеи — от съвсем тесни жилки до пълноводни потоци. Извираха от склона и весело прескачаха камъните, звънтейки на хиляда гласа, а над мънички водопади трептяха седмоцветни дъги.
Зад пропастта се извисяваше заоблена планина с удивително меки очертания спрямо околните начупени каменни зъбери. Леки облачета, пронизани от слънчевата светлина, гъделичкаха плещите й. А зад нея стърчеше двуглавият гигант, облечен във вечни ледници — Харан Киир. Слънцето висеше точно над свещения връх и пръскаше по червеникавите скали нежносини ледени отражения. Планинците веднага замлъкнаха, секнаха разговори и шеги, а Еврих почувства, че очите му неволно се насълзяват. Сякаш откъм стръмнините се изливаше и пълнеше душата безмълвна музика, твърде грандиозна, за да бъде изразена в звуци.
И тук, на това място, тия луди искаха да се колят един друг? Да решават с кръв правата си да съзерцават тази чудна красота? Да спорят чии деца ще благоговеят и ще се молят, ще славят Боговете, подарили на земния свят приказната долина Глор-килм Айсах?…
Шаните около Еврих взеха да коленичат, покланяйки се на Харан Киир, и той побърза да последва примера им. В другия край на ливадата забеляза квар-итигулите, които правеха същото. И също молеха Бащата Небе да благослови убийствата, които възнамеряваха да извършат… О, те го наричат победа!…
След малко, след като отдадат дължимото на Висшите, те ще се изправят. И ще престанат да се преструват, че не се забелязват…
— Носиш ли книгата, която пишеш? — прошепна изведнъж Вълкодав право в ухото на граматика. Той едва не подскочи — вянинът се беше приближил неусетно. Говореше на езика на Тилорн, езика, роден отвъд звездите, затова и разбираем само за тях двамата.
Еврих наистина носеше в малка торба „Допълненията“ заедно с писмените принадлежности. Винаги е добре да са под ръка, пък и най-скъпите съкровища по-добре да не се оставят. Еврих изстина от лошо предчувствие. Кимна, обърна се и съвсем отблизо видя сиво-зелените очи на вянина. Бяха много внимателни, пронизващи.
— Дръж се най-отзад — пак така тихо продължи Вълкодав. — Ако не сполуча — веднага бягай. Не се озъртай и не се опитвай да ми помагаш. Длъжен си да намериш кораба на Тилорн.
— Какво може да не сполучиш?… — уплашено попита Еврих, досещайки се закъсняло, че развързаните коси на Вълкодав не вещаят нищо добро. Какво ли бе намислил?…
Не успя да изясни, защото вождът Лагим простря напред ръка и шаните тръгнаха срещу врага. Бавно, заплашително мълчаливи. Предстоеше им не обикновен бой, а съдбовно сражение пред взора на Боговете, битка за окончателно решаване на старинната вражда…
Еврих не посмя да не послуша Вълкодав. Вянинът много повече разбираше от война. Арантянинът се възползва от старата като света уловка на страхливеца, който се мъчи да отложи неизбежното — престори се, че стяга връзките на ботушите си, и даде на воините да го заобиколят, така че да се озове зад гърбовете им. Никой не го погледна дори. Не им бе до някакъв си чужденец в мига, когато Бащата Небе претегля на дланта Си кое племе е по-достойно да живее.
Когато между двата отряда остана междина, преодолявана от нормален по сила глас, противниците спряха. Вождовете трябваше да оградят и осветят полето на схватката, за да могат бойците да влязат в очертаното пространство. Едните щяха да го напуснат победители. Другите никога нямаше да престъпят обратно. Белобради плещести дядовци, мъже в разцвета си, момчета с мъх вместо мустаци. Еврих различи Елдаг. Зърна и Йара, по правото на роднина следващ вожда си.
Сред квар-итигулите се мяркаха белоснежните гърбове на утавегу, примерно половината кучешка
