глутница. Еврих вцепенено си рече, че песовете дават предимство в битката. Ако бе видял как владее кинжала си хлапак като Тхалет, навярно би променил мнението си.
Младите воини вече подаваха на своите предводители нарязани стебла от тревата шех, когато благоговейната тишина неочаквано се разпра от всеобщ ропот. От войската на шаните излезе един човек, който спокойно тръгна напред, за да застане по средата на избраното за бой поле.
Вълкодав.
Утавегу веднага вирнаха муцуни и започнаха да вият горестно, после заедно с Най-старата се втурнаха към Водача си. Вероятно само заради това вянинът не беше нападнат и от двата отряда. Квар-итигулите замръзнаха, изумени от поведението на песовете. Шан-итигулите пък, опънали тетивите — смърт на предателя!… — навреме съобразиха, че „белите духове“ не ще им простят нито една отклонила се стрела и ще се хвърлят в атака, зъбите им ще защракат, късайки плът, а тогава светостта на сражението ще бъде непоправимо осквернена.
Утавегу обкръжиха Вълкодав и жално заскимтяха, като се озъртаха ту към него, ту към досегашните си стопани, ту към враговете, за които от поколения наред знаеха само едно — че са плячка за убиване. Те и сега с радост биха тръгнали да се подчинят на тази проста наука, ала заповедта на Водача ги държеше по- здраво от каквато и да е верига. Най-старата пък поглеждаше и към склона от другата страна на урвата. Вълкодав също усещаше смътна тревога, по неразбираем начин свързана със заоблената планина. Ала нямаше време да разнищва това си чувство. Само в едно бе сигурен — за никакви земни блага не би тръгнал да катери този приветлив наглед хълбок — дори да нямаше пропаст и да го гонеше освирепяла потеря.
Върху му се кръстосваха десетки погледи. Вянинът спокойно и бавно разкопча катарамата на ремъка през гърдите си и взе Слънчев пламък, както бе в ножницата.
— Вожде Лагим! — каза Вълкодав. — Ти ме настани до огнището си и сподели с мен хляба си. Нарече ме кръвен брат с племето на шан-итигулите. Аз се гордея с това!
Лагим нищо не отвърна, но воините му засрамени взеха да прибират стрелите в колчаните си. Яростният им изблик бе отминал, започваха да си дават сметка, че са опънали лъковете си срещу доказано свой човек. Бе страшно нередно и недостойно.
Недостойно за мъже.
— Вожде Елдаг! — обърна лице към другата редица Вълкодав. — Ти ме прие в дома си и ми даде да ям от хляба си, нарече ме кръвен брат на племето квар-итигули. Аз се гордея с това!
Еврих чак ахна, съобразил какво си е наумил спътникът му. Братът на моя брат е и мой брат. Двата итигулски рода, разделени преди двеста години от жестока война, сега имаха общ близък роднина. Не бе важно дали е природен или наречен. Побратимяването се тачи в планините. Да вдигнеш ръка на побратим — значи да изгубиш честта си…
— Вие, двамата вождове, сте мои велики братя — продължи Вълкодав. — Щом сте тръгнали да се убивате един друг — първо убийте мен. Няма да се браня. И другите ми братя не ще ви попречат…
Утавегу, стенейки и скимтейки, отстъпиха зад гърба му. В кучешките души бушуваше мъка без изход — ще загине Водачът и животът ще изгуби смисъла си. И те нищо не можеха да сторят за Него — освен да бъдат послушни, както Той ги помоли.
Вълкодав обърна лице към Харан Киир, коленичи и замря с оставен отляво меч. Еврих знаеше, че вянинът умее да върти оръжие и с лявата си ръка, сякаш е роден левичар, ала жестът бе очевиден. Пък и надали ще грабне Слънчев пламък, с ужас прозря младият учен. Няма да се възползва от умението си!… Той… той наистина…
— Убийте тогава и мен! — викна арантянинът, изненадан от собствения си глас. Викът му изкънтя сред потресаваща тишина. Все едно бяха замлъкнали дори хилядите поточета в долината. Всички се озърнаха към граматика, който трескаво притискаше торбата с книгата към гърдите си. Погледите го повлякоха да тръгне напред, през шанския строй към празното пространство между противниците.
— Елдаг! — викна отново той. — Ние ти върнахме племенника! Детето на нещастния ти брат, загинал отвъд морето! Преодоляхме страшни изпитания, за да дарим на дома ти още един мъж!… Забрави тази услуга, вожде, щом толкова се боиш да не се напука тюркоазът по дръжката на прочутия ти кинжал!… А на теб, Лагим, ние върнахме сестрата. И малката ти племенница! За да го сторим, не се уплашихме нито от хора, нито от Богове, само и само край огнището ти да засияе двойно съкровище!… Ела, Лагим, ела и ме убий, но помни, че Раг и дъщеря й стоят до мен!…
Еврих се задъха при последните думи и усети, че сълзи се стичат по страните му.
Двамата пътешественици стояха заедно в средата на широката ливада между настръхналите въоръжени хора, дошли тук да се колят до последния човек. Учен, стиснал с побелели пръсти най-скъпото си — торба с недописана книга. И воин, доброволно положил меча си на земята. Всеки, който познаваше Вълкодав преди три години, на ръба на друга урва, която се казваше Препона, би оценил това.
Бе тихо.
Мина миг, още един… и още, и още. Никой не помръдваше. После утавегу изведнъж скочиха като един, заотстъпваха наежени, в хор залаяха и завиха. Вълкодав вдигна очи и погледна натам, накъдето гледаха четирикраките му братя. Натам, откъдето през цялото време лъхаше на неясно, но остро осезаемо предупреждение.
Планинците, които до този миг се бояха да откъснат очи от неприятеля, се заозъртаха. Нещо ставаше зад пропастта на южния склон. Какво именно — известно време бе трудно да се разбере. После видяха.
Там се раздвижи нещо толкова огромно, че разумът отначало отказа да го възприеме. Както по-късно обясни Еврих, небивалата буря, напоила с толкова много вода отсрещната планина, колкото тукашната земя не бе поемала от стотици години. Проникналата влага няколко денонощия бе размеквала слоя глина, докато той не станал хлъзгав като сапун. И така се случи, че гигантският къс земя и камъни изведнъж взе и се свлече тихо точно пред очите на хората.
Тихо бе само отначало. В урвата се срути половината планина, а такова нещо никога не става безшумно. Трепна ливадата под нозете, разплискаха се в коритата си ручеите, от сърцето на свлачището се разнесе дълбок стон. Първо се усети с тялото, чак после нисък чудовищен грохот перна хората по ушите.
На онзи бряг се късаха сплетените корени, отронваха се от вековните си гнезда огромни канари, притиснати от страшна тежест недра бълваха фонтани вода, смесена с камъни и глина. Издигаха се чак до тромавите облачета, увисваха сред грохота като нови планински върхове… и после бавно, но неумолимо падаха надолу, надолу, надолу…
Планинците, свикнали с лавини и свлачища, не се поддадоха на ужаса. Просто сегашното разрушение бе по-значително от предишните. Все още не бе повод да хукнат като обезумели, накъдето им видят очите. Опитът на много поколения им подсказа, че северният бряг е вън от опасност. И въпреки това човек не може да не потръпне при вида на случващото се, колкото и да е наясно какво става. Хора и животни се скупчиха в трепет пред страховитите Сили, които прекрояваха познатите им места с един замах. Сами не забелязаха как се смесиха шан-итигули, квар-итигули и утавегу, като образуваха малка шепа крехък живот, пред който показваха мощта си природните стихии… а даже и не показваха нищо — нима ги е грижа Силите за дребните мравки и техните разпри…
Впоследствие Еврих щеше да си направи извода, че не е минало току-така без намесата на висша Воля, тласнала двете племена към съединение. Вълкодав щеше да изслуша доводите на учения и щеше да се съгласи с предположението за милосърден Божи промисъл. Защото кой друг, ако не вянинът, знаеше как са готови хората да си гризат гърлата даже на ръба на неизбежна гибел. Така че, щом се размина без клане… Ала всичко още предстоеше. А засега „истинните“ итигули и итигулите-изгнаници заедно гледаха великанското свлачище и вековната вражда им се стори нещо незначително пред тази гледка. И всеки от тях, явно или неосъзнато, бе посетен от мисълта, че под Небето няма вечни неща и някой ден Боговете, ядосани от дребните дрязги на недостойните същества, ей така, с гръм и трясък ще заличат досадните побойници, заедно с целия им свят. Свят, в който можеха да се обичат, да се ревнуват, да търсят щастие и да танцуват с кинжали, за дръжката на които са вързани алени кърпи от свила…
— Дано не прегради реката! — викна вождът Елдаг Бързото острие. — Жалко ще е, ако светата долина
