се наводни!
— Няма страшно!… — също така с пълно гърло му отвърна вождът Лагим. — На млади години съм слизал до реката! Течението там търкаля канари, дъното е съвсем гладко! Ще си пробие нов път в свлеченото!…
Елдаг се усъмни и двамата се приближиха до ръба на урвата. Итигулите гледаха как предводителите им мирно спорят, сочейки с ръце реката долу.
А междувременно грандиозното бедствие се укротяваше. Свлачището бе помело всичко зле вкопчено и така от само себе си секна. Гъстата кал спря да избликва, вятър изчисти въздуха. Спря грохотът и бученето, само отделни канари изпращяваха, търсейки си по-удобно и сигурно ново ложе… Погледите жадно зашариха по оголените недра — какво се е криело там? Вход към удивителни подземия? Или скъпоценна жила за радост на жителите на планината?…
Това, което видяха, ги потресе повече от самата картина на рухващата половина на планината. Веднага стана ясно защо Глор-килм Айсах се наричаше неприкосновена долина. Тхалет навярно пръв осъзна какво съзира и падна на колене, като пусна скимтящия и подвил опашка утавегу, когото, без да се усети, беше прегърнал, докато траеше лавината. В разлома на планината имаше статуя. Седяща жена. Незнайно кога издялана в червеникавите камъни. Развалините наоколо й служеха за трон, а зад гърба й величаво се издигаше към небесата Харан Киир, именно оттук, от долината на звънтящите ручеи, най-много подобен на небесен престол.
Буци кал падаха от изваянието, сякаш каменното чудо само се отърсваше, съвсем по-женски опитвайки се да изчисти дрехите си. Ето ме, дечица, я да видя какво сте правили без мен, какви бели сте надробили…
Усещането за ням упрек бе толкова силно, че възрастните, побеляващи и покрити с белези мъже наистина се чувстваха като напакостили хлапета.
— Мамо, аз… честна дума… аз… — промърмори Мааюн. — Прости ми… не исках…
— Прилича на мащехата ни Раг — прошепна на брат си Тхалет и двамата млъкнаха.
Еврих извърна лице от каменната жена. И у него напираше усещането за вина, сълзите на отчаяние се лееха вече като сълзи на разкаяние… за какво? Що за усет е водел резеца на древния скулптор, изхитрил се да придаде на творението си чертите на майката на Еврих?… Дори израза й… винаги го посрещаше с такъв, когато той идваше у дома след поредното си пътешествие…
Срамежливо и припряно младият учен избърса с ръкав очи и погледна Вълкодав. Вянинът седеше с вдървен гръб, стиснал клепачи и свил до болка юмруци. Устните му нещо шепнеха и… и той също плачеше — по бузите му имаше две мокри пътечки.
Арантянинът се стъписа. Варваринът не би стигнал лесно до подобно състояние. Иска се нещо повече от зрелището на две родствени племена, готови да се вкопчат на смърт едно в друго. И нещо повече от заплахата за неговия живот, ако не успее да ги разтърве… какво тогава?
— Мамо… — изведнъж дочу от устата на вянина Еврих и се огледа шашнат. Коленичилите итигули, брадати и голобради, имаха същата дума на устата си и същото изражение. О, не може да бъде… — блесна мисъл в главата му на учен.
— Храмът на древните Богове!… — възкликна той сподавено.
Каменното лице му се усмихна от другия бряг на станалата доста по-плитка урва, след което видението се разсея. Чертите на жената се размиха за кратко, може би облак премина пред нея, а после застинаха променени отново. И Еврих пак я разпозна. Древната статуя имаше лицето на Сигина. Лудата Сигина. Селската смахната от безименното селище в глух кът на Северен Нарлак, откъдето случайно мина пътят им с Вълкодав…
Граматикът вече се съмняваше, че е било случайно.
Но пък си обясняваше странните почести, оказани на Лудата от жреците на Близнаците. Станаха му ясни приказките й… Нейните разкази, по-точно, за двамата й сина… двамата й Сина, изгубени неизвестно къде. Вече разбираше коя именно Богиня се бе притекла на помощ на клетата Виона.
Проумя и кой е бил Онзи, Замръзналият, когото погребаха с огън и който не им остави дори частица от плътта Си в пепелта… Не бе загадка и защо изваянието на Майката, скрило се от хорските очи подир изгубването на Синовете, именно днес се появи пред племена, които се гласяха да осквернят с кръвопролитие подножието на храма…
На Еврих му се прииска незабавно да сподели с планинците чудесната си догадка и да им каже колко неуместно и светотатствено е това — да се бият пред очите на Майката на двата народа… Ала Съдбата — или Сигина? — се разпореди всичко да стане без неговото участие.
Изглежда невероятното свличане, открило Статуята на слънцето, се оказа само една брънка от веригата на съдбоносни разрушения, които потресоха в този ден Задоблачния рид. От теснината, през която лъкатушеше пътеката към шанското село, се появи тичащо момче. Носеше се така, сякаш го преследваха, махаше с ръце и викаше. Това бе най-малкият приемен син на Раг, още неудостоен с честта да носи кинжал.
— Тлеещата пещ се срути!… — прегракнало кресна задъхващото се хлапе, когато стигна по-близо. — Ковачът Шенай каза, че дъждовната вода е проникнала в червото на планината и се бие с подземния огън!… Селото пропадна, едва се спасихме, изоставяйки домовете си!…
Шан-итигулите, свикнали точно да определят вярната посока всред планинските хребети, веднага обърнаха глави към мястото на селището си. Над близките върхари се издуваше облак с необичайна форма, увенчан с белоснежна пухкава шапка, и във всички страни се стрелкаха, бягайки от него, ята ужасени птици. Сигурно намиращите се в Долината на Звънтящите ручеи трябваше да чуят грохот и могъщо съскане на парата, изригнала към небето, ала тътенът на свлачището бе погребал всички странични звуци.
Шаните отчаяни се скупчиха около момчето, всеки го заразпитва за близките си. Хлапето отговаряше, без да слуша, че са оцелели всички, дори немощните старци и безпомощните пеленачета:
— И сега идват насам, за да помогнат в битката с кворите… или да загинат заедно с вас, защото вече нямаме дом…
Неговите слова напомниха на мъжете защо се намират тук. Еврих забеляза как воините на двата рода започнаха да се отместват един от друг, движенията им ставаха дебнещи, хищни… И тъкмо тогава невръстният вестоносец на лошата новина съзря отсрещния склон на долината, забеляза Статуята и изумено пристъпи напред:
— Мамо?…
От пролома между канарите, откъдето бе дотичал, и откъдето преди не толкова отдавна се беше появила войската на шан-итигулите, се появиха жени, старци, деца и няколкото мъже, оставени да пазят селото. Сред първите бе Раг, която носеше новородената си дъщеря, а още половин дузина дечица се притискаха към нея като уплашени котета.
За шан-итигулите бяха пристигнали онези, които следваше да бранят до последен дъх, чието присъствие властно прогонваше самата мисъл за възможно поражение. Колкото до квар-итигулите — те видяха пред себе си плячка. Някои присвиваха очи и плъзваха ръце към кинжалите си…
Вълкодав пръв забеляза бялото куче, което на дълги скокове се носеше към хората от другия край на долината.
— Твоят пес идва, вожде Елдаг — каза той на старейшината на кварите.
Песът отдаваше всичките си сили в стремителния бяг. Дългата му козина се развяваше, от димящата паст се люлееше мокър червен език. Утавегу се развълнуваха от пристигането на събрата си и с вой се устремиха да го пресрещнат. Във воя им отчетливо се разпознаваше тъга.
Песът се хвърли на гърдите на Елдаг, при което едва не повали вожда върху отъпканата трева, и започна трескаво да лиже господаря си по лицето и вдигнатите инстинктивно ръце. Давеше се с плачещ лай, сякаш искаше нещо да каже. Елдаг тревожно се намръщи, не разбираше. Утавегу го заряза и скочи към Вълкодав, отчаяно се притисна към коленете му. Вянинът пак клекна и прегърна изтощения пес.
— И с твоя дом се е случило нещастие, Елдаг — проговори той бавно, взирайки се във вожда. — Моят брат каза, че дъждовните потоци са подкопали основите на пещерата ви… таванът е рухнал. За късмет оставените в селото утавегу навреме усетили бедата и изкарали с лай хората навън, като дори влачели най-безпомощните. И твоят народ сега идва насам, за да сподели участта на воините. Добри песове имаш, вожде…
