Нещо в гласа на вянина се бе променило, той приказваше с кучешко ръмжене и сякаш всеки миг щеше да залае… навярно заради това Елдаг му повярва веднага. Без да се замисли.
И двата отряда бяха примерно равностойни, ала вече нямаше смисъл да се нападат един друг. Мъжете са мъже, ала зад всеки стои жена, готова да хапе и да драска, ако не докопа оръжие… Ала тя може да загине в битката, да остави сираци… наистина, кое е по-важното — да убиеш чуждото семейство или да опазиш своето?… Воините се заозъртаха назад, откъдето чакаха да се покажат бежанците. Онези, за които бяха тръгнали да се бият. Онези, които сега трябваше да са под защитата на непристъпната стена и свирепите песове.
А воинът не бива да се оглежда назад. Преди бой — не бива. Инак — краят му е дошъл. Както и краят на онези, които е тръгнал да пази от беда.
Еврих местеше поглед от единия отряд към другия — отново бяха обособени, ала вече само на няколко крачки едни от други. Гледаше наежените вождове и виждаше, че те двамата с Вълкодав повече нищо не могат да сторят. Жертвата, която предложиха, за да прекратят братоубийствената вражда на двете племена, остана непотребна и комай вече забравена. И даже Майка Сигина, надникнала всекиму в душата, не съумя да погаси в тези души черния пламък на омразата. Нима майчин укор ще спре ръката на един воин, посегнал с оръжие към врага, след като този воин може тутакси да изброи десетима свои близки и приятели, убити или изтезавани до смърт от онези, с които някакви чужденци искаха да ги помирят?…
Той със замръзнало сърце очакваше клането да се разрази всеки момент. И тогава забеляза Йара. Кондарското сираче плахо, странешком се плъзна покрай Елдаг — вождът не понечи да го спре, навярно не разбрал намерението на приемния си син, — и неочаквано право към мрачните шански воини, затулили с гърбовете семействата си. Златистият тен на кожата му го караше да изглежда бледолик сред тъмнобакърените съплеменници, но пък и в момента Йара наистина бе твърде блед. Ала за няколкото крачки, които направи, раменете му успяха да се изправят и походката му стана по-уверена. Така се върви на смърт или към слава, презираща смъртта. А до младия планинец крачеше млад утавегу — още не възрастен пес, но не и кутре, — верен спътник, подарен му онзи ден на свещения пир, свързал животите им. Йара докосна с длан белия врат на кучето, и то доверчиво вдигна глава, готово да послуша своя господар-приятел и, ако трябва, да го защити.
Момчето премина през рехавия строй воини и се насочи право към Раг. Спря. Отстрани към жената пристъпи съпругът й, но не успя да я закрие с тялото си.
Защото невръстният квар-итигул звънко рече с възвърнатия си след безсловесната песен глас:
— Госпожо Раг!… Аз, Йара, синът на Йаран Гущера, днес наречен младши брат на синовете на вожда, ти се подигравах и те хулех, когато ти стоеше вързана в общия дом на моето племе!
Жената не отвърна веднага. Първо спря с ръка мъжа си. Гушна по-здраво бебето. И пристъпи напред.
— Помня те — полугласно отвърна тя с глух глас.
Йара пребледня още повече. После смъкна ризата си, оставайки гол до кръста. Наоколо прелетя шепот — хората, познати с обичаите, разбраха какво си беше наумило хлапето, което още нямаше кинжал, защото не беше убивало враг, а само ловджийско ножче… Тъкмо с това ножче Йара без трепет прекара три дълбоки резки по гърдите си — те веднага обраснаха с ресни от капки кръв, — след което постави върху раните лявата си длан, размаза кръвта и протегна ръката си към жената:
— Госпожо Раг!… Не е моя заслугата, че си жива и даде живот на онази, която растеше в теб. Бащата Небе ти прати на помощ други люде, много по-смели и благородни от мен. Госпожо Раг!… — Гърлото го подведе, гласът му се прекърши, ала момчето упорито продължи да грачи. — За да няма повече такива неща между нашите племена… моля те, госпожо… нека стана след време съпруг на дъщеря ти. Докато не порасне, ще я пазя и ще се грижа за нея с обич, за да можем един ден да застанем с нея пред лика на Бащата Небе и се обявим за свързани в семейство за радост на предците, ликуващи над върха на свещения Харан Киир!…
От дланта му обилно капеше кръв. Колкото по-дълбоко се порязва искащият разрешение да стане годеник, толкова по-искрени са намеренията му — гласеше поверието на итигулите.
Раг не помръдваше, навярно потресена от постъпката на момчето. После бавно, много бавно разпови пелените на дъщеричката си, извади мъничката й ръчичка и я постави в протегнатата насреща длан на момчето, сякаш подпечата сключен договор.
