Еврих, също обича пеш да ходи и го може не по-зле от варварина, а трето — изобщо не му трябват привилегии. Разбира се, спорът с Вълкодав, както винаги, завърши… пак както винаги. Препирнята с варварина бе занятие напълно безсмислено. Вянинът бе по-упорит от магаре и оставяше доводите на младия учен да тресат въздуха — и толкоз. Накрая правеше както си беше наумил. Направо идеален спътник за далечно пътешествие!… Еврих се успокои чак когато се убеди лично в предимството да седи в самара на гърба на издръжливото магаренце, отколкото да меси с подметки прахта по пътя. След като свикнеш, може дори и книга да четеш, докато животното си върви ли върви… дори с помощта на безотказния Тилорнов самописец и бележки можеш да нахвърляш — благодат! А пътят си остава зад теб, светът е хубав и приятен. Ако не всичко това — събирай нови впечатления и подбирай слова за тяхното описание — така даже е още по-добре, защото разумът не е замъглен от умора. Пък Вълкодав, щом му е толкова мерак, нека си протрива босите пети. Еврих също не бе на себе си след Глор-килм Айсах. И знаеше на свой гръб какво е да се отречеш от живота си. Ето, вчера вянинът бе готов на подвиг и смърт, а днес се прави на хлапак. Ами — нека му.
Пътеките, които се стичаха като поточета от планините, наближавайки Тин-Вилена се сливаха в широк, плътно отъпкан друм. Пътят следваше извивките на брега и градът, разположен над прикрит от малък полуостров залив, постепенно изникваше пред погледа.
Когато основават ново селище, хората искат съвет от Боговете и Ги молят да им покажат добро място, където ще се погаждат със Силите небесни и земни. И винаги се получава така, че най-доброто и праведно място неизменно се оказва и най-красивото. Тин-Вилена също стоеше така, че радваше окото, съзерцавайки я отдалеч. Загледан напред, Еврих наум съжаляваше, че не се приближават към града откъм морето на бързоходна косатка, сиреч нямаше да има в „Допълненията“ описание как над седефените утринни вълни бавно изникват планините, как изгревът шества към долината от върховете им и как накрая на гребена на издигащите се скали става различима крепостта-храм, построена от жреците от остров Толми… Дали е голяма загуба всъщност?…
Между другото, насрещна процесия от жреци, „дочули със сърцето“ благата за тях вест, нещо засега не се задаваше.
— Я чуй къде ще пристигнем — каза Еврих. Развърза торбата си и измъкна поизтъркана книга с напоена с восък кожена подвързия, след което самохвално рече: — Това тук е препис от свитъка на Салегрин, нарочно изпълнен с най-дребни букви, за да не тежи на пътешественика… — Отвори познатата страница и зачете: — „Заливчето, харесано от първите заселници, има форма на подкова. Несъвършените вярвания на жителите на този край са породили предание, повествуващо за шо-ситайнския Бог на Конете, чийто жребец уж ударил тук земята с копито. Островните сегвани пък, които оттогава в немалък брой са се настанили в Тин-Вилена, никаква подкова в облика на залива не съзират. Според тях той повече напомня на леко скъсен силует на кораб…“
Вълкодав мълчаливо слушаше.
— Мисля си… — рече той, когато Еврих реши да прескочи интересните, но не особено полезни във всекидневния живот сведения и зашумоля със страниците напред, за да стигне до същността. — Мисля си за косатката на Астамер… Те пътуваха към Тин-Вилена, за да се поклонят на жреците и да се запишат в наемния отряд. Защото тук уж обучавали на воинско изкуство…
Еврих избухна в смях, без да се откъсва от книгата:
— О, Вълкодав, само не ми казвай, че имаш намерение да се обучаваш!… То остана ли нещо да не знаеш! Бих искал да видя боец, който се бие по-добре от теб!…
Вянинът го погледна без усмивка и промълви:
— Може и да видиш.
Еврих съобрази, че твърде обидчивият варварин може пак да се затвори в себе си, и, зарязал веселието, притвори „Описанията“, поставяйки пръст между страниците. Изобрази на лицето си готовност да чуе спътника си.
— Когато се бих с насилниците на Засечния рид — каза Вълкодав, — един от тях се опита да ми приложи хватка от кан-киро, но го стори погрешно. И после в Кондар забелязах туй-онуй в същия дух… Гарахар да речем. Боравят с изкуството така, сякаш са посхванали нещичко, при това от някой, който не разбира същността му. А в Тин-Вилена, има, така излиза, Наставник… Лош учител. Зъл.
В очите на Еврих слънчевото утро внезапно помръкна.
— Приятелю мой — проговори той много тихо. — Моля те само за едно, не забравяй, че възнамерявахме по това време вече да пътуваме назад. Вече е почти есен, а ни предстои плаване… като не се знае дали ще можем да наемем кораб още тук, или ще се наложи да идем първо до Островите…
Вълкодав премълча.
Зад поредния завой на пътя се появиха първите къщи. Странниците спряха, за да се измият на ручея и да се приведат в спретнат вид. Защото, което е уместно на друма, не е такова по градска улица, това се знае от всички пътешественици.
Тин-Вилена не допадна на Вълкодав. Твърде скупчено бе всичко, а според дълбокото убеждение на вянина, не беше редно толкова хора да се трупат на едно място. Да, в посещаван град е по-лесно да живеят занаятчии и дори учени, препитаващи се от заниманията си, без да държат ниви и градини. Но, от друга страна, в толкова големи селища се множат не само благи познания и умения, но и най-черните пороци. Сигурно заради това, мислеше си Вълкодав, всички известни му майстори и учени рано или късно напускат суетящите се човешки мравуняци и едва в глухи кътчета на спокойствие достигат окончателно съвършенство.
Преди години, когато за първи път се озова в голям град, вянинът с отвращение се оглеждаше наоколо и все не проумяваше, защо хората край него не разбират това, което бе очевидно за него самия, и не се преселят от задушното гъмжило на воля, където можеш без припряност да общуваш с Небето и Земята?… После попорасна и разбра много неща. А именно: което бе добро за него, хич не бе по нрава на останалите. Тези люде явно не можеха да живеят без онова, от което Вълкодав би избягал начаса и без да се озърта. И бяха прави посвоему…
Но въпреки че стигна до тези изводи, така и не заобича градовете, като тази неприязън комай беше взаимна. Поредното потвърждение, способно да отрови посещението му на най-прекрасната столица, изникна още преди градските порти. Странноприемницата, където трябваше да заведат магарето и да получат обратно част от парите си, се наричаше „При Ретил“ — по името на стопанина си. И този Ретил, дори без да погледне измитото и спретнато като никога в живота си добиче, категорично отказа да повярва, че са платили за дългоушкото пълната сума, а не само капарото. Не му направи впечатление дори дървената пръчка с резки и хитри белязки с нажежен пирон, дадена им от граничното село. Нарлакът с важна осанка на велможа само погали черната метла на брадата си и заяви на Еврих:
— Виж какво, любезни. Или веднага ми плащаш още четвърт овца в сребро, или викам стражата — пък на тях им доказвай, че магарето не е крадено, а рабошът — подправен.
Двамина здравеняци, всеки по Вълкодав и половина, се хилеха зад гърба му.
Еврих не за първи път попадаше на подобно нагло користолюбие, каращо някои люде да обиждат странниците, зад които не стои подкрепата на благородни лица или силна рода — а такава подкрепа хората от соя на Ретил усещаха незнайно как, но всякога безпогрешно. Младият учен всеки път в сходни обстоятелства се чувстваше като полят с помия. И винаги си измисляше десетина остроумни начина да постави безочливия нахалник на мястото му. Ала сетне пак се сблъскваше със същите мръсници, вероятно така Боговете на Небесната планина го изпитваха, и граматикът оставаше без дар слово пред тъпи безсъвестни кръвопийци — стреснат и беззащитен… Навярно Ретил би повярвал и на най-пропадналия итигул без много излишни приказки. Защото планинецът няма много да се помайва — ще извади кинжала си и… А кой ще се застъпи за самотния странник, явно не брат и не сват на тукашните арантски търговци?…
Еврих закономерно се сети за Вълкодав, който стоеше редом, и успя да се уплаши. Вянинът не бе кой знае колко по-различен от свирепите планински жители — ей сега ще се юрне да раздава справедливост! Граматикът даже се озърна към спътника си, трескаво премисляйки как да го възпре от намеса, но не се наложи. От самото начало на пътешествието бяха се уговорили по непознати места да се преструват на господар и телохранител. Вълкодав безмълвно играеше ролята си, като уморено гледаше напукана, отдавна
