немита дъска от дюшемето под нозете си. Или се правеше, че затрудненията на „господаря“ не го засягат, или си даваше сметка, че хич не им трябват излишни неприятности в този чужд град. По-добре да се разделят с парите…
И само Прилепчо, който беше изостанал, за да ловува мухи пред вратата, влетя със съскане, кацна на рамото на вянина, заръмжа, защрака със зъбки, изпъчи се войнствено и разпери крилца.
В края на краищата Еврих с въздишка реши, че ще си отмъсти на Ретил, като го изобрази още същата вечер в толкова черни краски в книгата си, че никой четящ пътник не ще отседне в коптора му. Донякъде утешен от тази си мисъл, той отброи поисканото от нарлака сребро и подаде монетите на дебелоокия стопанин:
— Така става ли, добри човече? Да не кажеш, че не познаваш тия пари! Пристигам от Кондар и мога да свидетелствам, че там няма крадци като теб!
Стопанинът само се ухили, свикнал да се чувства силен.
— А за крадеца — каза той, изсипвайки среброто в кесия на пояса си, — ще ми платиш отделно. Хайде, момчета…
„Момчетата“, всяко такова, че не през всяка врата би минало, радостно се озъбиха и направиха крачка напред. Еврих съобрази, че сега ще яде бой, затова попиля жизненоважния миг за безплодни колебания — дали сам да се брани, или да остави Вълкодав да се оправи. Само няколко мига по-късно не можа да си спомни до какво решение беше стигнал. Запомни единствено коравите пръсти на вянина, сграбчили го за врата, след което се озова зад гърба на спътника си, като по чудо без да се просне на пода — донякъде чудото се дължеше на усвоените първични уроци по кан-киро. Вълкодав пък изобщо не се подвоуми. Той не посегна към меча или ножа, не се зае да чупи челюстите на двамата биячи, макар че това последното сигурно никак не би го затруднило. Той просто пристъпи насреща им, може би пръст или два. Но го стори така, че първата им крачка се оказа последна — от само себе си. „Момчетата“ бяха изпечени побойници — силните им тела замръзнаха, преди умовете им да изтрият от лицата глупавите усмивки. Вълкодав също им се ухили, показвайки щърбавината от избития някога зъб. После ги загърби и изтика Еврих към вратата. Само глупак би се изкушил да го нападне отзад. Костотрошачите на Ретил се оказаха достатъчно умни, за да се въздържат.
Вече прекрачвайки прага, Еврих не се стърпя.
— Не плюскай като за две гърла наведнъж, Ретил! — подвикна той. — Да не се задавиш!
Вълкодав се намръщи и вече малко по-рязко избута младия учен навън.
На градската порта пак ги оскубаха. Навсякъде другаде обмитяваха товара на идващите, а в Тин-Вилена, смешна работа, искаха пари от онези, които нищо не караха за продан. Правело се, по думите на облечения в ризница десетник на стражата, по волята на мъдрите старейшини, за да привличат повече търговци в града. Еврих неволно се възхити на тази мярка, въпреки че заради нея кесията им олекна още повече, а Вълкодав си отбеляза наум, че не поискаха да запечатат меча му в ножницата.
На пристанищните градове рядко е присъщо да приличат само и изключително на страната, на чийто бряг се намират. Защото по такива места отсядат и пускат корени родени в най-различни краища люде, което украсява града с още едно творение на досега неведом народ — сгради, език, храм на още една вяра. Относно последното — като изключим посветените на Близнаците Домове, — Тин-Вилена не би могъл да се похвали с множество другоземски светилища. У дома си жителите можеха да отправят молитви комуто си щат, но публичните поклонения не се одобряваха. Предприемчивите хора бързо бяха съобразили как да извличат изгода от тази забрана, от която уж би трябвало да произтичат само неудобства. Съдържателите на ханове и странноприемници живо се бяха споразумели помежду си и сега всеки гост на града можеше да намери приют, населен с едноверци, и поне мъничък параклис с позната обстановка вътре.
Ханове и гостилници, които даваха под наем стаи, още на първата улица направо гъмжаха — за всякакъв вкус и нрав. Подир случката с Ретил граматикът и вянинът обаче доста дълго подминаваха намиращите се отляво и отдясно странноприемници. Слугите и стопаните на тези домове, които ги приветстваха от праговете си с поклони, до един им се струваха измамници и те дори не изпитваха желание да надникнат в някоя гостилница по пътя. Така скитаха из града, блуждаеха по улиците, оглеждайки се и ослушвайки се чак до пладне. Накрая, окончателно изгладнели, купиха от улична сергия кошничка ябълки и по питка със сирене, каквито изпичаха направо на място върху малка преносима пещ. И почти решиха да се отбият до пристанището, за да видят и там какво става, когато Еврих изведнъж забеляза, че Вълкодав изобщо не го слуша. Вянинът напрегнато разглеждаше нещо напред по улицата. Граматикът проследи взора му, но не видя нищо особено.
— Какво има?… — леко разтревожен попита той.
Вянинът кимна и посочи с брада:
— Табелка.
Няколко къщи нататък над суетящата се улица висеше табела: едър бял кон, теглещ натоварена шейна.
— Е, и? — равнодушно попита Еврих. Резбованото дървено изображение не му говореше нищо.
— Тази табела — рече Вълкодав, — я боядисах преди три години.
— Стига бе!… — изуми се Еврих. — В името на къдриците на Най-прекрасната… нима си идвал тук преди три години?… Защо нищо не зная за това?
Вянинът сви рамене:
— Не съм идвал. Табелата стоеше другаде. В солвенската страна.
— Брей че работа!… — възхити се Еврих, но веднага се настрои делово: — И как смяташ, свестен ли е съдържателят на тази гостилница?…
— Онзи път му останах длъжен — каза вянинът най-добрата си похвала за един кръчмар. — Ако насам е дошла не само табелата, редно е да му се издължа.
Първият помисъл на Еврих при тези слова бе съвсем недостоен. Пак разходи!… — застена той вътрешно. Ала веднага се сепна и гневно изкорени лошата мисъл от ума си. Хвана вянина за лакътя и сам го помъкна към гостилницата, бърборейки:
— Непременно трябва!… Може твоят познат да се е преселил тук!… И, щом казваш, че не е някакъв кучи син… ох, извинявай!… ако не е смрадлив пръч, като оня Ретил, дано още утре се разори!… Тогава сигурно ще е добре да се отбием, нали?…
Когато се приближиха и се вгледаха в табелата, Вълкодав забеляза нещо, изплъзнало му се поради одевешната почуда. Край шейната, дали като пазач, дали просто като придружител тичаше голям сив пес.
Зад тезгяха вътре завариха никак не състарения Айр-Дон, който бършеше измитите глинени канчета с везан пешкир. На главата му се мъдреше все същата бродирана кърпа с пъстър зелен орнамент, толкова любим всред източните велхи. Стопанинът вдигна очи към скръцналата врата — опитен кръчмар ще долови този звук даже ако наоколо пеят пиянски песни и тропат с лъжици по масите, само и само да не изпусне нов гостенин.
— Благо тебе, добри стопанино, благо под стряхата на този дом! — гръмко каза Вълкодав на езика на велхите, крачейки към тезгяха и неизвестно защо силно притеснен. — Добро ли е пивото в бъчвите ти?…
Айр-Дон май отдавна не бе чувал велхска реч от посетител, престъпил прага му. Посегна да стори защитен от уроки жест, докосвайки дъбовия плот на тезгяха — за всеки случай, — и отвърна:
— Благодарен съм на Трирогия, ала в дома ми всичко е както преди добре и, по волята Му, пивото не е свършило… ТИ?! — кресна изведнъж, разпознал госта. — Ти!… О, хвала на Богинята на Конете, не съм очаквал тъкмо теб зад цяло море… Ти ли си наистина, вянино?
Той дори изскочи иззад тезгяха и сграбчи Вълкодав за лактите. Вянинът, леко смутен от такова посрещане, изсумтя в брадата си:
— Сега вече виждаш, че вяните наистина не забравяме кому сме длъжни и даже прекосяваме морета, за да си върнем борчовете…
