— Стига детски приказки, момко. Аз съм два пъти по-стар от теб и много добре зная що за стока беше Астамер. Воини, викаш?… Герои! Абе, ще заложа на бас всичките си гемии, че прошлякът с кравата пак е бил събрал в Кондар паплач от кол и въже, тръгнали да се наемат на служба при жреците! Няма що, герои… улични главорези. И съм сигурен, че щом са съзрели Конника, цялата шайка начело с Астамер са решили да Го умилостивят с жертва. То се знае, избрали са вас, чужденците. Изхвърлили са ви зад борда, ето така е било. Бъркам ли?
— Не беше съвсем така — тихо проговори Еврих. Гледаше в паницата си и ушите му пламтяха. — Когато гребците рекоха да предложат на Конника кръвта ни, моят спътник ми каза да спасявам момчето и ние сами скочихме, а той остана да се бие на кораба, за да ни даде преднина, после и той скочи… сам…
Ратхар щракна с пръсти, граматикът неволно вдигна лице и срещна очите на събеседника си — остри, пронизващи.
— А накъде гребяха тия нехранимайковци, преди да станат на трески и рибя храна? — поинтересува се той безпощадно. — Съмнявам се, че право така геройски към Конника. Навярно са се опитвали да бягат, да спечелят още миг живот, нали?
Еврих премълча. Нямаше смисъл повече да лъже.
— Трябвам ли ти още да питаш друго? — попита той след малко. Мъчително му се искаше да се скрие, за да не го пари срама за други, вече мъртви хора.
Сегванинът взе от блюдото ново парче риба, топна го в меда с боровинки и го сдъвка заедно с костите, хрускайки.
— Трябваш ми — каза равно. — Айр-Дон спомена, че ти и другарят ти… видях го май вчера, снажен вянски момък, той е, нали? Та кръчмарят ми рече, че уж искате да стигнете до някакъв си остров край Западния бряг. И търсите кораб за натам. Вярно ли е?
Еврих кимна.
— Искам да кажа — продължи Ратхар, — че ако ви взема, ще бия два пъти повече път през вълните, отколкото до Печалната бреза, но съм навит да ви закарам. Само че с едно условие. Казах ти, че съм земляк на Астамер и добре познавам семейството му. Особено него, той все се шматкаше по чужбината и почти не зимуваше у дома, както прилича на един мъж. Ако те заведа при неговите старци, ще можеш ли и на тях да им наприказваш същите красиви лъжи, с които се опита да ме забаламосаш? Нека си мислят, че той наистина е загинал достойно. Все някаква утеха… Кому ще стане добре, ако всички узнаят, че Хег вече го гони по плитчините на студената река?…
Арантянинът не бързаше да отговаря и криеше очите си. Ратхар невярно изтълкува неговите колебания и додаде:
— Не предлагам само дотам да ви закарам, но и обратно. Скоро ще завилнеят есените бури, ама мен, да знаеш, неслучайно са ме кръстили Буревестника…
— Друго ме тревожи — прекъсна го Еврих. — Няма други свидетели на крушението, освен мен и Вълкодав… и момчето. Още никому не сме разказвали за Конника… освен на кръчмаря и на теб. Ала сам знаеш, истината понякога пътешества по неведоми пътеки. Няма ли да се почувстват оскърбени роднините на Астамер, ако някой ден научат какво точно се е случило?
На ума му беше преди всичко описанието на онази нощ в неговата собствена книга. В „Допълненията“ граматикът не бе посмял да лъже. А книгата някой ден кой знае що за хора ще прочетат и от тях ще се разчуе истината за последните часове на морехода Астамер… Истината си е истина, но не ранява ли твърде болезнено безсърдечно добросъвестното излагане на случки, постъпки, факти… Граматикът дори мимоходом обмисли идеята да пренапише съответната глава, да изтъкне нещо възвишено… пък и най-важното в този раздел от книгата бяха сведенията за Конника и за чудесното спасение на тримата корабокрушенци… Кого ще е грижа за шепата страхливци или, ако излъже, за отряда храбреци?…
Ратхар се усмихна криво:
— Бащата и майката на Астамер са много стари и надали ще преживеят още две-три зими. Нека им бъде утеха да мислят, че синът им може лошо да е живял, но поне е срещнал смъртта славно. Колкото до другите роднини… Аз на тяхно място бих благодарил за такава лъжа!
Еврих постави длани на масата:
— Добре. Ще изпълня това, което искаш от мен, като разчитам и ти да държиш на думата си. Кога да дойдем на кораба ти?…
Човекът с тъмното наметало изведнъж стана и си тръгна, без да бърза, без да обели нито дума. Почти веднага откъм улицата се дочу тежък тропот на конски копита. Неизвестно защо Еврих потръпна.
Според Айр-Дон Вълкодав бе излязъл да „разузнае“ нещо в града и бе казал, че ще се върне привечер. Еврих веднага си припомни какво вълнуваше спътника му по пътя насам и усещането, че нещата се нареждат по най-благоприятен начин, мигновено помръкна. Смени го предчувствие за неприятности. Изчезна желанието веднага да се втурне да събира багажа, като че с това щеше да приближи мига на отплуването, съвсем по детски. Няма да го бъде това отплуване. Никога.
Младият учен вцепенено си помисли, че би могъл да се качи в стаята, както си мечтаеше по пътя, да се заеме с любимото занимание с книгата, а дори и тук, в кръчмата, бе достатъчно удобно да дописва труда си. Та нали за такава обстановка все въздишаше край лагерни огньове и под стрехи на незнаещи грамота племена… Но така и не помръдна от мястото си, мисълта за писане не че му внушаваше отвращение, просто му се стори лишена от капка смисъл. Донякъде това се дължеше на вчерашното напиване, което все пак бе преодолимо с малко повече воля… както казваше Тилорн, цитирайки изречение на отдавна починал мъдрец от своя свят — „И това ще мине“. Да, унинието и отпадналостта минават. Даже да им се наложи да се задържат в Тин-Вилена чак до пролетта, арантът би оползотворил принудителното бездействие, като сложи в ред ръкописите си…
Но защо тогава го наляга такова отчаяние, сякаш душата е готова да падне в бездна? И се разкъсва сега между подтика да хукне да търси Вълкодав и по-осмисленото хрумване да помогне на слугите да нацепят дърва за печката, от която излизат толкова вкусни гозби?… И докато местеше поглед от едната врата към другата, в кръчмата заприиждаха обедните посетители — стражници, майстори, търговци. Когато вече не останаха много свободни места в помещението, Еврих видя Вълкодав да влиза. Гостите на Айр-Дон се озъртаха подире му. Вянин в града, сигурно си мислеха хората. Добре да е само един, ама и тоя стига… я какъв звяр е кацнал на рамото му!…
Еврих все още си седеше на същата маса пред мъждукащата ароматна свещ и блюдо с пържена риба, която им се опря на двамата с Ратхар — много беше, наистина. Вярно, бе изстинала, но продължаваше да буди апетит и с вид, и с вкус, и с миризма. Вълкодав се настани срещу него, позволи на Прилепчо да си грабне късче от златистото лакомство и постави лакти на масата. Нищо не каза.
— Какво стана? Разузна ли, което искаше? — с разтуптяно сърце наруши мълчанието Еврих. Вълкодав кимна бавно. Към тях припряно се приближи запъхтяна слугиня и вянинът я помоли:
— Донеси ми, мила, хляб и мляко. И празна паничка за моето рошаво приятелче…
Прилепчо вирна муцунка, облиза се и издаде дълъг писък, сякаш се представяше, че именно той е „приятелчето“. Получи се забавно — младата велхиня се изкикоти и се отдалечи весело. Вълкодав я изпрати с поглед. Беше замислен.
— Май трябваше да си остана и да прекопавам градината на Варох — рече той неочаквано. — А ти щеше сам да се оправиш. Пак по-добре щеше да стане…
— Но какво ти е? Какво стана?…
— Нищо.
Девойчето донесе хляб и кана мляко, постави паничка за Прилепчо. Личеше й колко й се иска да помилва зверчето, ала не се реши, а Вълкодав не забеляза блясъка в момичешките очи, съсредоточен върху мислите си. Слугинята се врътна и отиде при другите гости, а вянинът надроби попарка на Прилепчо. През
