Прадядото Слънце го гледаше от пронизителносинята бездна отгоре. И виждаше, че има право.
Вянинът дори не се озърна към двамата стражници, протегнали към гърба му свободните си от копия ръце. Още не бе изпитвал толкова ярко прозрение. Намеренията им му се видяха като два езика червеникав пламък, много мудно устремили се към врата и рамото му…
Страничните наблюдатели само съзряха как Прилепчо излетя нагоре със сърдит крясък и в следващия миг яките воини зад гърба на натрапника изведнъж се прегърнаха и се търкулнаха настрани с преплетени ръце и крака като кукли от слама. Шлемовете им издрънчаха по каменните плочи на двора. А Вълкодав все така си стоеше, където бе стоял. Само обучено око можеше да долови светкавичната му стъпка напред, настрани и обратно.
— Е? — подхвърли вянинът без подигравка, без да откъсва очи от Хономер. — Още ли не желаеш да говориш с мен?
Само от едно се боеше — че гордостта на Избрания ученик ще натежи повече от разума и Хономер ще насъска останалата стража. И тогава ще се наложи да оголи Слънчев пламък и… песента на смъртта вече отдавна е изпята, какво има да губи…
Боговете, наглеждащи земните дела на Своите чеда, не позволиха ума на брат Хономер да се помрачи. Очите на Ученика бяха достатъчно опитни, за да видят това, което трябваше да видят.
— Виж ти… — късо изрече жрецът, докато стражите се окопитваха, несигурни как да постъпят, та предпочетоха да чакат нови заповеди. — Май си прав, езичнико, имаме за какво да беседваме… Въпреки че тия двамата не са обучени, така че не се надявай на толкова лесна победа отново. В името на Засиялите през вековете, приятелю, сега ще те изпитам сам какво толкова умееш!
Прилепчо изкряска неспокойно и се закачи за гредата на близкия навес, който покриваше вход към долните подземни катове на крепостта. Застина там като черна рошава топка и святкаше с очички. На двора излязоха още хора, по дървените чардаци, прилепени към вътрешната стена на два човешки боя височина, се появиха жреци и воини. Всички бяха усетили, че самонадеяният новак е нещо повече от обикновен самохвалко. Заслужаваше си да видят схватката му с Избрания ученик.
Съперниците бавно се дебнеха, жрецът описваше кръгове около почти неподвижния Вълкодав. Вянинът знаеше какво ще последва — тялото му го знаеше, докато разумът присъстваше на двубоя безмълвно и безучастно, досущ зрителите отстрани. Не обичаше да напада пръв, ала навярно все някой ден следваше да заобича изпреварващите атаки. Нямаше никаква представа от силните и слаби страни на противника си, но това не го тревожеше ни най-малко. Тръгна в кръг за сближаване с жреца. На разстояние около разтег преди удобна за удар позиция се плъзна напред. Покри този разтег с една стъпка. Пръстите му се сплетоха около здравата китка на жреца. На негово място Вълкодав отдавна би се отместил настрани със завъртане, така че да не позволи съперникът да се вкопчи удобно и да открие слабо място, но Хономер не успя да го стори и загуби. Според Вълкодав двубоят бе на привършване. Можеше да строши ръката на жреца, стига да поискаше. Или направо да я изтръгне от лакътя. Или да запрати Хономер към стената, след сблъсъка с която и самият велик лечител Зелхат не би го изправил на крака.
Вълкодав не направи нищо подобно — бе дошъл тук за друго. Затова изчака Хономер да се опомни и да тръгне доста ловко да отвърне на захвата му с хватката „счупено весло“. Вянинът се вписа в движението на противника си и отведе ръката му нагоре. За него кан-киро, рече си Вълкодав, е също толкова недоразбрано изкуство, колкото и за онзи злощастен наемник от Засечния рид. Би свършило работа срещу не кой знае колко опитен човек. Против Вълкодав обаче… Хономер се отдръпна стреснато от изникналата пред лицето му длан и Вълкодав се гмурна под лакътя му, без да се закачи в снагата му с мечовете или багажа си. Принуди жреца да затанцува на пръсти, като след миг го остави да рухне на колене и да се свлече на паважа. После отстъпи, без да пуска ръката му. Хономер сякаш агонизираше, опитвайки се да се зарови в плочите. Не можеше да спре да се тресе и да жули лице в паважа — пронизваща болка властваше в тялото му, болка от смачканите пръсти, която все едно нажежена игла изтезаваше китката и се стрелкаше по костта към лакътя и нататък към гръбнака…
Вълкодав преброи наум до три и пусна жреца. Не желаеше да проверява дали Хономер ще почне да вие за пощада. Нямаше и намерение да го осакатява. Нямаше нужда чак толкова да доказва победата си.
— Ставай — каза му. — Искаше да ме пробваш — пробвай!
Избраният ученик мигновено се търкулна далеч от съперника си. Важно правило на кан-киро — никога не се изправяй близо до противника! Жрецът го спази. Скочи на крака — добре. Пъргаво, красиво. Но вянинът на негово място не би постъпил точно така. При подобен пружинен скок можеш направо да посрещнеш с брадичката или слепоочието си юмрука на съперника. Което и стана. Хономер, биваше си го, се изхитри да се огъне назад в кръста, като успя да опази лицето си, дори падна пак по гръб, готов да раздава ритници. Вълкодав отстъпи. Би могъл да пресрещне ритника и да усуче крака на жреца, но защо?… Младият свещеник бързо си направи верните изводи и този път не се изправи така несполучливо. Преметна се през глава назад и веднага нападна с пестник към носа на вянина.
Сигурно си мислеше, че е бърз. Вълкодав успя да разгледа червените петна по скулите му, докато онзи подготвяше удара си. Ясно, Хономер е ядосан. Имаше от какво да беснее — той, Избраният ученик, се въргаля в прахта като кученце пред погледите на всички в това крило на замъка! Пред очите на същите хора, които бяха свикнали да ловят всяка негова дума и да получават от него наставления за изкуството на боя, предназначено да умножи силата на Войнстващите братя! Ядът изгаряше душата му, лишавайки снагата от ловкост и истинска бързина. А истинското кан-киро не се поддава на подобни чувства. То е над вражди и гняв. То е като водно огледало, отразяващо пълна месечина. Тръгнат ли по него вълнички на сприхави чувства — край на ясното изображение, край на ясното възприемане. Юмрукът на Хономер летя към целта си цяла вечност. Вълкодав не посегна да отбива или да отклонява удара — люшна се напред на половин стъпка, вля тялото си в движението на Ученика, по неволя хлътнал в празнотата подир вянина, и, изправяйки се, с не много силен тласък повали противника си. Този път Хономер падна не толкова ловко. Изпъна ръка назад, досущ непохватен пияница, подхлъзнал се на заледена локва… Срещата й с паважа отекна в ключицата. Хономер се сви и се отпусна, взрян във Вълкодав, който бе застинал в заплашителна поза над него. Червените петна по лицето на младия жрец избледняха, кожата му стана пепелява. Злобата, обидата и гневът му се смръзнаха под студения повей на страха. Времето спря стремителния си вечен бяг. На Хономер изведнъж му стана все едно какво ще кажат за подготовката му старшите жреци на Храма. Нямаше значение и как ще го гледат отсега нататък онези, които обучаваше. На крачка от него стоеше един дивак, който бе самата смърт, и единствено този факт имаше значение в цялата вселена…
Вълкодав стоеше неподвижно, не замахна, нито дори погледна поваления, ала присъствието му бе всичко за сетивата на жреца. И доскорошният Ученик проумя, с цялото си същество, че вянинът може да стори с него каквото си поиска и никой не ще го спре. Даже цялата крепостна стража, колебливо надигаща в този миг заредени самострели. Защото дивакът-езичник бе нещо, с което Братството досега не се беше сблъсквало.
После вянинът отстъпи и кошмарното усещане за обреченост също се отдръпна. Времето потече отново и Хономер се надигна от земята, държейки се за тръпнещото си рамо. Все пак не току-така бе заслужил да го наричат Избран ученик. Трийсетте и две години бе прекарал не в тишината на книжни лавици и неведнъж бе готов да жертва живота си в името на Прославените в трите свята и Отеца Им, Предвечния и Неродения. И сега, едва осъзнавайки, че е оцелял, вече се насилваше да разбере какво се е случило. Познаваше възможностите си като боец. Забавляваше се да тръшва грамадни наемници, които идваха да бъдат приети за ученици. С цялата си душа бе отдаден на делото и даже си бе въобразил в греховна горделивост, че Небесните Братя са го дарили с особен талант и са пожелали да го направят Свой възлюблен воин… До днес. До този час. И какво стана преди малко? Да признае, че е бил победен от този вянин, значеше нищо да не каже. Защото в неговото присъствие майсторството му просто не съществуваше. Той, Избраният ученик, бе помлян като есенно листо и също като отронено листенце бе жалък, безпомощен и безсилен. При все че вянинът със сигурност не бе употребил и четвърт от способностите си…
— Е? — тихо каза Вълкодав. — Изкарай най-добрите си бойци, няма значение колцина са. Вържи ми очите, а на тях им дай по меч. И нека се опитат поне да ме докоснат…
Слънцето гледаше отгоре любимия си внук и намеренията на всеки човек в двора бяха очевидни и за зрящи, и за незрящи. Прилепчо се откъсна от навеса и кацна на рамото на вянина.
— Радвам се, че дойде при нас като Приятел — склони глава в знак на уважение и се усмихна почти без усилие над себе си Избраният ученик. Бе взел решение. — Аз бях несправедлив с теб, проявих високомерие.
