здравенякът, — и сме тук, за да предложим подкрепа на Сонморовите приятели, пристигнали иззад морето. Позволи ни да ти послужим, като те съпроводим и опазим от ненужното внимание на твърде любопитни люде…

От стените на крепостта добре видяха как двама души се сбогуваха на завоя. После единият тръгна обратно, спъвайки се, докато другият решително продължи към твърдината. Стигна до портата, стисна тежкото клепало от бронз и три пъти удари с него по дъбовите дъски — сякаш глуха камбана заби.

Веднага заскърцаха големите панти на портата и едното й крило се открехна, тъй като единият от заветите на Близнаците гласи: „Ако тропат на вратата ти — отвори!“. И тази повеля винаги се спазва — поне когато дошлият е самотен и не представлява заплаха за цялата крепост, пълна с воини.

— Свети са Близнаците, почитани в три свята — каза Вълкодав и влезе вътре, прекрасно разбирайки какво прави и че може би прави последните си свободни крачки по този свят.

— Свят е и Отецът Им, Предвечния и Неродения — отвърна стражникът, облечен в ризница и с шлем на главата. Беше млад и навярно отскоро се намираше тук, заради което все още възприемаше службата си като почетен дълг, а не като досадно задължение. Шлемът бе лъснат грижливо, движенията — стегнати, наперени. — Какво те води в Дома на Близнаците, добри човече?

Стражникът се чудеше на каква възраст е посетителят. Някога руси, а сега доста побелели коси, обезобразено от белег лице, счупен нос, сива брада… и много спокойни сиво-зелени очи, в които не се забелязваше нито намек за вълнение, страх или любопитство.

Мяза на наемен убиец, я с колко железа се е окичил — реши стражникът. Ясно що за птица е, рече си младият воин, доста такива прииждат напоследък… вярно, че мечът му е хубав и скъп… пък и не всеки идва с прилеп на рамото… Какво пък толкова? Пак си е наемник.

— Дочух — каза Вълкодав, — че Прославените в три свята пратили в този свой Дом учител, който прави воините непобедими…

— Аха… — разбиращо кимна стражникът. Обърна се и подвикна на другаря си, който стоеше на пост от другата страна на дебелата стена: — Търсят Избрания ученик!… Сега ще дойде брат Хономер, Избраният ученик — поясни той за Вълкодав. — Е, ако вече е привършил с новобранците… Той ще те види и ще реши дали ставаш. Засега минавай, почини си, навярно ще се наложи да почакаш.

Вълкодав кимна и влезе в предния двор на замъка. Огледа се. Помисли си, че е очевидно защо крепостите, първоначално градени да бранят от врагове, с времето се превръщат в затвори. Вече се чувстваше като заточеник. Усещането бе ужасяващо. Защо изобщо са издигнали този замък? От какви врагове се боят? Или е с мисъл за бъдещето, когато такива се появят?…

— А ние си рекохме, че си се запътил за храмовата библиотека — посрещна го с шега стражникът в двора. Тъкмо дошлите здравеняци от въоръжената смяна дружно избухнаха в смях.

— Голяма ли е библиотеката? — без да се засегне, попита Вълкодав. Момъкът не очакваше такава реакция и се стъписа, понеже нямаше готов остроумен отговор. Измърмори само:

— Цял живот има да четеш и пак ще остане… — Сетне млъкна начумерен.

Над вътрешната порта се кипреха резбовани от веща ръка ликовете на Близнаците. Прегърнали се през рамо, божествените Братя ласкаво посрещаха с усмивка всеки влизащ отвън. По-големият, облечен в червено, изглеждаше по-суров и сякаш бе готов да пази Младия, който носеше нежнозелени дрехи. Прекрасни, достойни млади лица, златисто сияние, излизащо от ръцете и главите им… Вълкодав втренчено се вглеждаше в лика на Младшия брат, търсейки в него чертите на изгореното под Харан Киир тяло. Стори му се, че нещо липсва в цялата дървена картина. След минута съобрази какво именно. Разбира се. Между Близнаците, прегръщайки и Двамата и сама в обятията Им, трябваше да стои Майка Им. Селската смахната женица, Лудата Сигина, навсякъде търсела Синовете си и накрая най-сетне намерила и в надзвездните небеса… Докато Братята са разделени…

Приседнал на слънце край затоплената стена, Вълкодав се замисли. Как така се случи, че на двама ни с Еврих се падна да Я съпровождаме? Та ние дори не отправяме молитви към Тях! Защо на наше място не бяха истински последователи на Близнаците? И как така моят Господар на Гръмотевиците дойде в планината да ме подкрепи, след като вече е знаел, че аз, без да подозирам, правя добро за един Бог от чужда вяра?… Нима ние, хората от различни племена, се покланяме на Едни и същи Сили, само че Ги назоваваме с различни имена? Дали Създателите се явяват пред народите с такъв облик и с такава Правда, каквито са разбираеми за тези народи? И тогава Сигина, Майката на Близнаците, в действителност е и нашата Велика Майка Жива, Вечно Съществуваща Извън?… Ала тогава излиза, че няма лъжлива или истинна вяра, а има само добро и зло в самия човек? Има ги и Висшите, обкръжени от благите души на живелите преди нас… Те сигурно се усмихват на прозвищата, които тук, на земята, сме Им дали. И горчиво скърбят, когато разпалваме войни, със сила доказвайки чия вяра е по-права… Дали е така, както си го мисля сега, Прадядо Слънце? Или бъркам жестоко, заради което Ти ще престанеш да светиш, отвратен от грешните ми помисли?…

Слънцето му се усмихна от задоблачни висини. Изобщо не губеше желание да свети и грее.

Брат Хономер не се забави чак толкова много. Когато жрецът излезе през вътрешните порти, вянинът го видя не в обичайните му двуцветни одежди, стигащи до петите, а по къса червено-зелена риза и груби износени панталони. Жрецът сякаш бе изпотен и току-що е поливал главата си с вода. Вълкодав лесно се досети какво толкова го бе уморило.

— Свети са… — поде брат Хономер, но веднага се сепна: — Познат ми се струваш, езичнико…

Гласът му бе същият — красив и звучен, предназначен да кънти под сводове на храмови зали или да се носи над многолюдни площади. Глас, с какъвто да провъзгласяваш небесните истини.

— Преди три години ти проповядваше в Галирад — отвърна Вълкодав. — Бях там тогава.

— Да, сега си припомних… — бавно изрече Хономер, като се приближи и спря. В очите му се появи лека насмешка. — По онова време уж те биваше с меча… в което се убедихме, за наше съжаление. Нима сега си решил да се научиш на друго воинско изкуство? Искаш да си вещ в безоръжен бой? И идваш в Дома на Близнаците, Които по-преди хулеше?

— Моля се на своите си Богове и не хуля чужди — повтори Вълкодав. — Още тогава не съм казал нищо лошо против Братята, нито сега имам такова намерение. И пристигнах не да се обучавам. Дойдох, за да изпъдя този ваш Наставник, защото зле ви учи, и да заема мястото му.

Произнесе тези слова високо, бавно, тежко — така че да го чуят всички. Рядко повишаваше глас, ала когато се налагаше, го можеше добре. Беше подготвен какво ще последва, затова не трепна от екналия от всички страни смях. Със сигурност в крепостта не бе останал нито един мъж, неизпитал страховитата ръка на Кан-Кендарат или нейните най-добри ученици. Прилепчо обаче не прояви толкова сдържаност. Обиден за приятеля си, той злобно засъска и дори се накани да се стрелне срещу най-близкия веселяк, ала Вълкодав лекичко тръсна глава и малкият хищник притихна на рамото му.

— Преди три години ти беше един много нахален младок, езичнико! — рече все още през смях брат Хономер. — Оттогава си побелял, но нахалството ти е цяло-целеничко. Малко са те тупали, вянино. Такива като теб нямат място в нашата обител! Тук сме радостни да посрещнем смирени и скромни хора, които обичат учението в прослава на Близнаците, а не самохвалковци, които кряскат още от прага, че били най- добри от всички! Махай се!

— Ей, езичнико, изходът е тук — подкани го младият стражник. Воините и жреците в двора спряха да видят как ще приключи всичко. Повечето жреци бяха млади, силни и облечени като брат Хономер. Ученици…

Вянинът не помръдна.

— Отговарям за думите си и мога да ги докажа… късодрешко — рече той глухо.

— Не желая никакви доказателства — пренебрежително махна с ръка Избраният ученик. — Изхвърлете го оттук, нека послужи за пример как постъпваме с такива горделивци!

Вълкодав остана неподвижен, усещаше как се ускорява кръвта в жилите му. По снагата му се разля онова светло вдъхновение преди боя, което бе почувствал край Препона, само че сега то бе по-чисто и по- извисено. Нещо като възторг, при който земята под нозете и небето над главата стават част от теб самия. Трябваше да спечели тази схватка. И щеше да я спечели. Няма значение, че може да се окаже последната.

Вы читаете Право на двубой
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату