Право на двубой

това време черният крилатко нетърпеливо подрипваше отстрани с щръкнали уши и влажен нос, който поемаше апетитната миризма. Еврих разбра, че вянинът няма скоро да заговори, затова се обади:

— Тук дойде един мореход, Айр-Дон му има доверие… Ратхар Буревестника се казва. Теб те нямаше, та аз за двамата се разбрах с него да отплуваме вдругиден призори…

Развълнуван и сякаш позабравил да говори гладко и изящно, граматикът осведоми Вълкодав за разговора с морехода. Не скри нищо. Докато признаваше опашатите си лъжи, отново усети лицето си горещо.

— Добре си сторил — каза Вълкодав. Не порица спътника си за направената без него уговорка със сегванина, даже и не се възмути за условието да лъже пред родителите на Астамер, за да изкара мъртвия кормчия по-бял от снеговете. Дори май го одобри. Та не стори ли същото пред Гелвина, майката на Канаон?…

Еврих обаче се стресна от липсата на упрек, че на своя глава е наел кораб. Какво се бе случило, че вянинът изостави навиците си, също както граматикът — влечението към своите скъпи „Допълнения“?

Събра кураж и запита направо:

— Нещо си научил за Наставника по воинско изкуство, нали?

Масичката им уж се намираше сред останалите гости, но някак си далече от неуместно любопитни очи и уши. Айр-Дон наистина си знаеше интереса и бе предвидлив.

— Да — отрони Вълкодав.

Еврих почака продължение и потропа по масата с пръсти.

— И?

— Това е Майка Кендарат.

— К-ка-какво?! Да не си се припознал? Да си се объркал? Защото, нали, не може…

— Може. Тя е. Подмамили са я да дойде в крепостта. И сега я насилват да обучава бойците от армията на Боговете-Близнаци. Ако откаже, всеки ден ще убиват пред очите й по един човек. Ще го горят жив.

Гласът на вянина бе равен, дори равнодушен, по-скоро безизразен. И смътното чувство за предстояща беда, мъчило Еврих още от сутринта, придоби плът и очертания. Наистина бяха попаднали в беда. Проклета да е тази Тин-Вилена, по-малката сестра на престолния Тар-Айван! Проклета да е в името на всички Богове на Небесната планина! Проклет да е онзи ден и час, в който бяха решили да тръгнат към този град и се качиха на трижди не благословения Астамеров кораб…

— Тук има още един човек, който ни познава — каза Вълкодав. — Брат Хономер. Сега е първи ученик на Кан-Кендарат и вече сам наставлява другите. Така че… по-добре си седи в гостилницата при Айр-Дон и не си подавай носа навън преди отплаването.

Еврих едва не викна „Ами ти?!“, но вместо това глупаво попита:

— Тежко ти бе да научиш такива неща, нали?…

Вълкодав ненадейно се ухили:

— Кое му е толкова тежкото… Дебна подходящ човек от крепостта, сетне го напивам до припадане в най-близката кръчма… Кое му е тежкото? Няма да избирам дебелак я!

Еврих объркано се втренчи в другаря си. Нито веднъж не бе виждал Вълкодав поне мъничко пиян, а сега изведнъж подуши, че спътникът му вони на бъчва с джибри. Вярно, очите му бяха напълно трезви. И походката, и приказката… Вълкодав въздъхна, не се беше надявал да обясни всичко разбираемо.

На каторгата понякога надзирателите за забава нарочно пояха неволниците с евтино гадно вино, а после ги преследваха с бичове, за да се натикат в най-опасните пещери, където зееха пукнатини и провали, а от тавана се срутваха камъни. Когато за първи път бе сполетяно от същото, опърничавото кутре на Сивия пес даде свирепа клетва, че ще издържи. Че ще запази ясен разсъдък и ще оцелее. И някой ден пазачите ще видят дебелия край…

— Нося доста — простичко рече Вълкодав. — Е, това не е важно.

— И… какво ще правиш сега? — прошепна кой знае защо Еврих. Вянинът излови от блюдото хрускава рибка за опашката и каза, сякаш бе окончателно решено:

— Ще избавя госпожата от плен.

„И ще успееш! Може би…“ — едва не избъбри арантянинът, живо представяйки си как Вълкодав се катери нощем по отвесната стена, стига крепостните зъбци… След бягството от итигулската твърдина изобщо не се съмняваше, че би сполучил. Не може да не сполучи!

И все пак…

— Жреците разполагат с отлични воини — сякаш в отговор на подслушаните мисли отрони вянинът. — И държат госпожата под зорко око. Ти, знаеш ли какво… дали не би могъл утре да се скъташ край градската порта и да посрещнеш Майка Кендарат, ако тя вземе, че излезе? Сигурно ще можеш да се погрижиш за нея…

Еврих почти легна по корем върху масата, доближи лице до лицето на другаря си и яростно изсъска:

— Как така — вземе, че излезе?… Говори свързано, варварино! Какво си наумил?!

— Утре ще я предизвикам — все тъй безизразно промълви Вълкодав. — Ще отида там и ще я предизвикам на двубой. Те ще видят, че съм по-добър боец и съм по-достоен да им бъда Наставник. Ще вземат мен. А нея ще пуснат да си върви. Само да посмеят да не я пуснат.

— Тилорн! — със зло отчаяние излая Еврих. — Тилорн ни чака, за да прати вест до своя свят! Колко години не е стъпвал в родината си?… А ти, какво излиза, искаш да погребеш надеждата му за завръщане? Искаш да зарежеш всичко?! Забрави, че му обеща!…

Вълкодав се усмихна. Преди така се усмихваше единствено когато на Прилепчо скимнеше да се умилква на приятеля си, гъделичкайки го с крилцата си по шията. Или когато Ниилит го викаше заедно да четат сакаремската книжка… или, съвсем рядко, когато гледаше как си играе със светлината мънистото, зашито към вплетен в косите му ремък.

— Нали ти казах, по-добре да беше тръгнал сам да търсиш звездния кораб… Може и да е за хубаво, че без мен ще пътуваш с Ратхар.

Ученият побесня. Мътна вълна заля разсъдъка му — нещо, което той наивно смяташе за невъзможно. Дощя му се да запрати блюдото с рибата, да обърне масата и да се нахвърли срещу Вълкодав, да го наложи с юмруци! Беше на косъм да постъпи така, с което би огорчил силно стопанина на гостилницата, ала в този миг външната врата се отвори със замах, тресна, удряйки се в стената, и всички посетители обърнаха погледи към нея. Стража!… Идват за нас!… — тозчас премина през главата на Еврих необичайно отрезвяваща мисъл, и яростта му угасна от ледения полъх на страха като свещ на вятър. На фона на ранния здрач по улицата застанаха две фигури на яки младежи, ала не приличаха на стражници, защото бяха гологлави. Изобщо нямаха намерение да прибират някого, напротив, влачеха със себе си висок пълен мъж с черна брада, в когото с усилие се разпознаваше нахалния и самонадеян Ретил. Той хленчеше и се опитваше да се свие на кравайче, притискайки нещо към гърдите си. Младежите го изтикаха навътре в кръчмата. Носеха кожени елечета като всички нарлаки. Подгониха с ритници Ретил между масите — право към Еврих и Вълкодав. Отблизо пролича, че ханджията е изял щедра порция пердах — разбити устни, кръв под носа, подуто и насинено око. Нещастникът конвулсивно стискаше с две ръце велурена торбичка, вързана с пъстра лента. Торбичката подрънкваше на сребро.

— Този изтърсак на пършива овца погази справедливостта — каза единият младеж. — Ние го накарахме да поправи стореното.

— Така че на такива като него боклуци и през ум да не минава да дерат по три кожи за нещо, което вече им е било платено! — добави другият. Погледна към Айр-Дон и зъбато му се ухили: — Де да бяха и в покрайнините всички кръчми като твоята, велхе!… Защо не вземеш да отвориш още една гостилница — при нас? Хайде, помисли си!…

Еврих започна да се досеща какво става. Нарлаки. Силни, мускулести, въоръжени момци. Като Тормар. Като онези тримата, размазани от Вълкодав по стените в глухата кондарска уличка…

Първият нарлак сграбчи Ретил за яката и го просна по очи пред масата, като го ритна по опашната кост:

— Плащай, гнидо, дълга си към добрите хора! Беззаконник!

Клетият ханджия, бършейки сополи, сълзи и кръв, протегна тресяща се ръка и изтърва кесията пред нозете на Еврих. Несъмнено, вътре бяха взетите най-безсъвестно пари за магаренцето. Младият нарлак се