наведе, вдигна торбичката, изтръска я от прахта и я постави на масата пред арантянина. Докато се изправяше, намигна на учения и прошепна тихичко:
— Приятелите на великия Сонмор са и наши приятели…
После двамата хванаха плачещия Ретил под мишниците и безжалостно го повлякоха навън. Еврих чак съжали ханджията. Да, обидно му беше, когато същият този мизерник го обираше, но какви пари струва да понесеш такова унижение… Озърна се към Вълкодав. Вянинът наблюдаваше възстановяването на справедливостта напълно равнодушно. Сякаш суетата на този свят вече не го занимаваше. После Вълкодав премести поглед върху димящата свещ. И внезапно направи някакво движение само с раменете си. Еврих съвсем ясно видя, че спътникът му не вдигна ръце и изобщо не докосна свещта. Въпреки това тя отхвръкна, пометена от мощен рязък тласък. Блъсна се в стената и угасна, падайки на пода…
Крепостта се намираше встрани от града, където като вкаменени вълни се издигаха крайните гърбици на скалистия Задоблачен рид. Пътят вървеше по нагорнище и Еврих току поглеждаше през рамо към гъмжащия мравуняк на тин-виленските улици и кейове, превзели и изпълнили бреговете на извития залив. Нататък се простираше морето. Планинският хребет продължаваше навътре, превръщаше се във верига острови, все по-малки и ниски, докато не секваше като потопена шипеста опашка на спящ дракон. По късчетата суша зеленееха дървета, като тук-там вече бяха се обагрили в есенни цветове, а под отвесните им брегове сновяха дребни гемии и чевръсти лодки. Рибари. Уловът там, както казваха, бил пребогат, и то не само на риба, но и раци, морска трева, миди — благодат! Само преди два дни Еврих с пълни гърди би пил морския въздух, би превъзнасял суровата красота на тукашните места, дар от Боговете, и би подбирал достойни думи за нейното описание. Днес обаче гледаше с недоумение — защо е всичко това?… Хубав, трудолюбив и заможен град, всяка негова улица води към пристанище… утринно море и благодатни острови — защо?…
Вълкодав безмълвно крачеше до него, силно прошарените му, пуснати на воля коси метяха плещите му. Над рамото му стърчеше дръжката на Слънчев пламък и още два чирена — тежките дървени мечове за тренировки. Прилепчо седеше на другото рамо и току издаваше жаловит писък, притискайки се към шията на вянина. Подминаха прочутите ябълкови градини, където хищният хвъркатко със сигурност би се отбил да види множество интересни за него неща, но любопитното иначе зверче предпочете да остане с приятеля си. Вълкодав носеше торба с най-необходимите си вещи — риза за смяна, плетен пуловер без ръкави, паница с лъжица, канче, калъп сапун, гребен и Зелхатовия трактат… какво друго му трябва на човек като Вълкодав? Всичко друго, също така оскъдно, бе поверено за съхраняване на Айр-Дон. Да си го вземе като се върне. Сиреч — ако се върне.
Предишната вечер Еврих изразходва цялото си красноречие, за да разубеди вянина. Преди зазоряване, тъкмо щом граматикът, спейки на пресекулки, изнамери съвсем необорими доводи и се измъкна изпод усуканото одеяло, Вълкодав вече бе излязъл. Еврих едва го свари в кухнята на гостилницата. Вянинът, току-що изкъпан, сушеше косите си край огъня и пред него, съвсем не неочаквано стоеше паница шерх. Колкото и да носи някой на пиене, махмурлукът всекиго посещава, затова и трябва да се лекува. Еврих улови неподвижния поглед на спътника си и щателно приготвената му реч умря неродена. Вянинът бе решил окончателно.
Крепостта — въплътена в камък песен за прослава на Близнаците — бе изградена съвестно и здраво. Създателите й явно не са били впечатлени, че Тин-Вилена, управлявана от Съвет на старейшини, няма от кого да се плаши, и то не само защото наоколо не живееха алчни и войнствени народи, а и заради строгия ред в процъфтяващия град. Замъкът въпреки това бе изграден от надарени архитекти по всички правила на военното изкуство, способен да устои на щурм и обсада. Явно не бяха пестени пари за строежа. Твърдината, посветена на Братята, беше кацнала на стръмен скалист хълм, сякаш израстваше от естествените канари, устремена към небето с кули и зъбци по стените си. Младият учен ги измери на око и направо му домъчня. Само луд би разчитал да проникне скришом в подобно място.
Пустинният път междувременно се добра до последния завой. Зорките стражи по стените навярно бяха следили двамата пътници, идващи от града. Надали още различаваха лицата им, но след стотина крачки щяха да успеят, затова Вълкодав спря:
— Край, дотук си.
Еврих не продума, само хапеше устни, ала сигурно всичко, което му бе на ума и на сърцето, се изписа по челото, както се казваше в една вянска поговорка. Вълкодав малко гузно разпери ръце:
— Ти… прости ме. Не мога да я зарежа.
Ученият бързо пристъпи към него и го прегърна силно, забождайки нос в рамото му.
— Братко… — промълви задъхано.
Искаше да добави още нещо, нелепо, глупаво и съвършено ненужно, нещо от рода на „пази се“ или „обещай да оцелееш“… ала гърлото му се стегна и го предпази от излишни приказки. Вместо това Вълкодав му рече:
— Чух само добри неща за този Ратхар, но ти все пак си имай едно наум, нали? И се пази. Вие, граматиците, все се забърквате в неприятности…
Еврих някак се откъсна от другаря си, вдигна овлажнели очи. По-високият Вълкодав го гледаше отгоре надолу. Наистина като брат брата. Може би се дължеше на навика да са заедно, умножен по скорошната раздяла и страха на Еврих да продължи пътуването самичък… Пък и този полуобразован варварин, мълчалив и сприхав, с дивашки разбирания за чест и справедливост, тъкмо този човек се струваше на младия учен по-близък от роднина. Повече от батко. Мъдър опекун и защитник на младия умник, който може само да се изтъква колко книжки е прочел, пък едва се оправя в реалния свят…
Пред вътрешния взор на арантянина се появи усмивката на Сигина и той си спомни Засечния рид и тогавашния си страх да не загуби Вълкодав. И защо ли хората се вглеждат истински в ближните си и започват истински да ги ценят чак когато съдбата се кани да им ги отнеме навеки! Защо чак пред края се сещаме за всичко недоизказано, сепваме се, че е трябвало да проявим повече добрина и съчувствие, които сме отказвали преди, докато е имало време в излишък за същото?… А ако бедата вземе, че все пак ни се размине, тутакси забравяме собствените си горещи клетви и продължаваме да се държим както и преди, сякаш не сме съжалявали за поведението си одеве, когато бяхме на ръба?! Мисълта за раздялата, вероятно окончателна, бе непоносима. Еврих отново прегърна спътника си и с усилие изтръгна от пресъхналото си гърло:
— Прости ме, Вълкодав…
— За какво? — учуди се вянинът. — Аз трябва да те моля да не ми се сърдиш… все те дразнех по пътя, а сега те изоставям.
Лицето му бе застинало и безизразно, ала в погледа му Еврих сякаш съзря отражението на всичко, преминало току-що през собственото му съзнание. Замръзна. Мигът отлетя.
Вълкодав се озърна към крепостта и свали длани от раменете на арантянина:
— Не искам да ни видят онези там… Ти върви… братко.
Мъжката раздяла е бърза. Не се вкопчват ръце в ръце, не се отлага неизбежното. Въпреки това на Еврих му се наложи да направи голямо усилие, за да загърби своя брат варварин и да поеме обратно по пътя. Вървеше и не виждаше накъде върви. Дишаше трудно, обръч стягаше гърдите, отляво под ребрата си усещаше тежест. Неочаквано пред него запърха с криле Прилепчо, увисна пред лицето му и, още по- неочаквано, протегна главица и го лизна по носа. Заврещя и се стрелна стръмно нагоре, изчезна като сянка.
Вече съм сам, помисли си Еврих. И затътри нозе нататък.
Завоят скри твърдината зад високи гъсти храсти и право насреща се издигнаха двама яки млади мъже. Със сигурност причакваха граматика, чиято сълзлива скръб мигом пропадна вдън земя. Той веднага зае отбранителна стойка, посегна към меча си и устните му се разтегнаха в зловеща зъбата усмивка.
Единият млад здравеняк вдигна примирително длани:
— Не сме тук да те нападнем, почитаеми!…
— Кои сте тогава? — запита невярващо арантянинът с ръка на меча.
— Принадлежим към по-младшия клан от семейството на великия Сонмор — представи се
