слушаше какво му говори. Учениците се вълнуваха, търсеха слова. Не беше много по-стар от тях, но всеки искаше да му се хареса. Като момчета, срещнали възрастен воин. Всеки помнеше потреса от нереалността на всичко случило се, когато бяха взели бойните мечове и със смутени усмивки го обкръжиха, а той бе ослепен от плътната превръзка през лицето… имаха задачата само да го докоснат, не да го осакатят или убият. А какво стана? Едва не се посякоха един друг! Щом някой замахнеше — вянинът изчезваше от плътния им кръг, мяркаше се като сянка, помиташе нападателя, отхвърляйки го срещу останалите… сетне се връщаше обратно в средата… След третия или четвъртия навярно му омръзна да ги щади и току тръгна да се разхожда из двора, като всеки срещнат от него хвърчеше настрани като парцален, изтървайки меча и губейки кураж… Ставаше после замаяно, оглеждаше се с трепет — цял ли е, жив ли е… Повече не успяха нито да го доближат, нито отново да го затворят в пръстена от остриета. И след това вянинът се би с предишната им Наставница… Не беше двубой, а песен. Песен в прослава на нещо по-велико и грамадно от обикновена победа — ето какво беше! И никой не можа после да се похвали, че е запомнил или разбрал словата от тази песен…
— Ти?… — посочи Вълкодав млад шо-ситайнец с тесни ледени топазови очи върху бакърено лице. Момъкът почеса рошаво ленено теме и се досети, че новият Наставник няма да приеме за отговор дежурната фраза, че е „съзрял Светлината и е решил да служи на Близнаците“. Затова каза честно:
— Моят род две поколения враждува с Канюките. Когато започна помирението ни в името на Конския Бог, старейшините рекоха, че мир ще има само ако някои мъже напуснат страната. Подчиних се. Сега никой не го е грижа къде съм и какво правя…
— Ти? — обърна се към следващия Вълкодав. Сливовочеренният мономатанец от Висивабави светна с бели зъби:
— Отдавна съм наемник. Никъде не са ми плащали толкова добре като тук.
Вянинът задържа взор върху мономатанеца.
— Ти? — Вълкодав вече гледаше третия. Беше вянин. Сигурно заради това недоволно замърмори, когато Хономер нареди да нападат невъоръжен човек. Беше рус момък, с гладки плитки без мъниста, още момче, деветнайсетгодишен, с чиста и нежна, почти моминска кожа, ала под нея се сплитаха и мърдаха ремъци на мъжки мускули.
И имаше на лявата си буза две малки бенки.
— Странствам в изпълнение на обета, който съм дал пред майка си! — отвърна младият Вълк. — Заклех се да намеря батко си, изчезнал преди много години, или поне да науча каква участ го е сполетяла. Една стара мила жена още в Нарлак ми каза, че ще намеря следи от брата си тук, в Тин-Вилена. Жената беше малко… чалната, затова отначало не й повярвах много, ала тя ми предрече неща, които после се случиха, затова…
Наистина приличаше на батко си. Вълкодав би го познал и без бенките. Също като на брат му, който не стана надзирател и преживя само деветнайсет години на този свят. Вянинът подмина съплеменника си и заби поглед в следващия ученик:
— Ти?…
Разсъмваше се. Прозрачна пепелява светлина се разливаше над морето, от което то изглеждаше също толкова сърдито сиво както небето. Скоро ще изгрее слънцето и първо ще оцвети света с розов бисер, а после ще му подари златистата синева на хубав есенен ден.
Трите кораба на Ратхар Буревестника, хищна бойна „косатка“ и две „морски крави“ с издути хълбоци, натъпкани със стока, на весла прекосиха широкия полумесец на залива и сега вдигаха платна. Ратхар, опитен търговец и славен воин, собственоръчно държеше кормилното весло, давайки нареждания на екипажа. Бе прочут като ненадминат мореплавател. Далечният и опасният заради есенния сезон преход до Островите не го плашеше, а напротив — караше го да ликува. Така се радва човек на схватка със стар неприятел, на усещането за собствена сила, срещнала достойно приложение. Какво значение имат получените при тази мечешка прегръдка синини и натъртвания!
Мореходът предложи на Еврих да се настани далеч по-удобно на едната от търговските ладии, но арантянинът предпочете да избере гребните пейки на косатката. И седеше на най-задната, обикновено празна, увил се в топло наметало с подплата, като унило гледаше към брега. Над сивите крайбрежни хълмове се извисяваше сива крепост. Вчера след пладне, когато той и нарлаките от задморското Сонморово семейство вече се измъчиха от очакване, а граматикът дори задряма под храста, изтощен от напрежение, тежките порти все пак се отвориха. Оттам излезе, тропайки с копитца малко магаренце. На самара, с безучастно обронена глава, седеше побеляла жена в сиви като козината на животното вълнени шалвари и синьо плъстено елече. Щом я видя, Еврих заплака.
Тя не държеше юздата, и магаренцето, свикнало с дълги преходи, бавно я понесе по тин-виленския друм. Право към учения и неговите ненадейни защитници.
— Нима това е Наставницата, обучавала непобедимите бойци?… — полугласно се учуди единият от телохранителите на Еврих. — Не е за вярване…
— Навярно просто е измършавяла от глад? — предположи другарят му. — Не са й давали храна… затова изглежда като старица… Ама май наистина е старичка! Нищо чудно да имаш право — не е за вярване…
Еврих яростно издуха носа си и посъветва здравеняците:
— По-добре повярвайте! И се дръжте с нея по-учтиво. Струва повече от десетима такива като вас и трийсетина като мен при бой! А може би и повече…
Кан-Кендарат се приближи и граматикът излезе насреща.
— Госпожо…
Тя го погледна едва след като той погали бозавото магаренце по муцуната и взе повода. Жената изглеждаше много уморена, ала това не бе умора на плътта. Еврих изведнъж разбра — тя не би използвала страховитото си умение даже ако я бяха нападнали злодеи, вместо да я посрещнат един книжен човек и двамина почтителни здравеняци.
— Госпожо, ние сме ти приятели… — повтори Еврих. — Аз съм приятел на Вълкодав.
— Да, познавам те — бавно отвърна тя. — Провалих се пред Богинята. Не можах да го спра…
Мургави набръчкани китки лежаха върху дъгата на самара. Гледайки неподвижните й ръце, Еврих изпита моментно прозрение какво всъщност му рече току-що жрицата. Воини, достигнали висините на изкуството като Майка Кендарат и най-добрия й ученик, рядко излизат на двубой. Защото отдавна са издигнати над суетата да изясняват кой е по-силен. Такива хора виждат Небето — а Небето стига за всички.
Ала ако се случи съдбата да ги сблъска, побеждава онзи, чийто дух е по-безметежен. Онзи, на чиято страна е Истината на Боговете. Провалът на Кан-Кендарат пред Богинята не се състоеше в това, че жрицата не бе смогнала да възпре неразумния, дошъл да заеме мястото й на Наставник. Тя изгуби от ученик, поел Изкуството от нейните ръце. Значи нещо бе смутило покоя на духа й. Неправда в служенето, за каквато тя досега не бе подозирала…
— Нека умножи Свещеният огън твоите дни, майко на благородни мъже… — несмело се приближиха двамата разбойници. — Окажи ни милостта да те изпратим до града, където да се наспиш и да си починеш… пък нататък ще видим…
Кан-Кендарат погледна гърба на спящия дракон, наречен от хората Задоблачен рид. Постепенно разтваряйки се в небесата, синееха върховете, над тях се рееше двуглавата шапка на свещения Харан Киир, видима отдалеч.
— Ще замина в планините — каза жрицата. — Там, струва ми се, има място, където да помисля…
Еврих все пак я придума да отседне за известно време в града. Съблазни я с обещанието цяла нощ да й разказва за пътешествието им с Вълкодав.
Привечер от твърдината в гостилницата на Айр-Дон дойде конник, донесе кесия с пари. Според него, наетият за Наставник вянин щял редовно да плаща на почитаемия велх за престоя на старицата, както и за съхранението на вещите му. Засега не му трябвали, и без туй не му било позволено да напуска крепостта. Вестоносецът си тръгна и почти веднага след това през комина в кръчмата проникна Прилепчо. Той издаде самодоволен мъркащ звук, като погаси с мах на крилете си свещта между Еврих и Кан-Кендарат. Арантянинът веднага пое зверчето, зарови пръсти в козинката — не носи ли писъмце?… Жрицата се усмихна
