Ти ми напомни колко още имам да уча, преди да постигна съвършенство. Също както онзи път, когато мечът ти подсказа колко погрешно е да изобличаваме ереста пред езичници, още непознали Светлината. Мога само да ти благодаря. Ела с мен! В Храма има кой да оцени изкуството ти по достойнство…
Гладко приказваш, жрецо, рече си Вълкодав. Умееш да губиш. Умееш да извлечеш изгода от поражението и да спечелиш на своя страна одевешния противник. А кой обеща на Майка Кендарат всеки ден да изгаря пред прозореца й по един клетник?… Не си ли бил ти този палач?…
Той мълком последва свещеника през вътрешната порта. Зад нея се намираше по-широк двор, който не бе павиран изцяло — в средата от отъпканата земя дори се подаваха стръкчета трева. Тук, на самия връх на скалистия хълм, по приумица на Боговете извираше студена вода, която пълнеше кладенеца. До каменното корито се миеха и се смееха не по-малко от дузина млади мъже. А встрани от тях, върху малко килимче седеше със склонена бяла глава суха дребна старица.
Вълкодав знаеше какви са намеренията на Избрания ученик. Наистина да върже очите му, а на младежите да раздаде оръжие. А когато се уморят да тичат около вянина, ще предложи да премери сили с жрицата. И така Вълкодав ще се изправи срещу Майка Кендарат, пред която винаги е бил по-безпомощен и от Хономер пред него самия. Двубой с нея е като битка срещу Земята и Небето… И тя няма да отстъпи, защото не ще поиска да го обрече на тягостно служене на Храма. Най-малко него би желала да види като роб на войнстващото Братство. Защото смята, че чете някогашния си питомник като отворена книга и прочетеното не й допада кой знае колко. Вълкодав вървеше напред. Нито гняв, нито жал, нито скръб. Настъпил бе часът да си откаже глезотията да има чувства, които да нарушават спокойствието на духа. Бе дошло време да престане да бъде човек, за да извърши достойна човешка постъпка. Вдъхновение струеше по жилите, изпълвайки с музика целия свят, а тази музика сякаш извираше от подножието на самия Божи Престол. Тържествено гърмеше гръмотевица, нейде далеч замлъкна Смъртната песен. Вече я нямаше. Няма победа, няма поражение. Нито живот, нито смърт. В името на Богинята, нека Любовта управлява света…
Кан-Кендарат уморено обърна лице, за да види кого са й довели.
Дъжд шумолеше по брезовия покрив на колибката, капеше от стрехата и се оттичаше по дълбани жлебове в голяма вкопана бъчва. Отвън догаряше мокър сив ден, но вътре ярко светеха борини, искри и въгленчета се отронваха от тях в поставено коритце. Тринайсетгодишно девойче седеше с майка си на ниска пейка. Връзваха поизсъхнал чесън в дълги плитки, като за по-голяма здравина месеха всред шумкавите бели опашки конопена връв. До следващата реколта да висят тези плитки по стените, ухаейки славно и пъдейки злобни болежки, винаги дебнещи всичко живо.
„Щом и зелето сложим за кисело — проговори майката, — ще сме готови за празника…“
Каза го и скоси поглед към дъщеря си, ала момичето премълча. Ловките, вече не съвсем детски ръце чевръсто подхващаха оребрените от скилидки главици. Девойчето упорито не вдигаше очи.
Под общинния дом на Петнистите елени имаше няколко погреба за общо ползване. Ако закъсаш — вземай си гъбки сушени, краставици кисели, сметана и зеле за чорба, ябълки за сладокусните дечица… вземай, наздраве! Само че, то се знае, общото мазе всеки го пълни колкото може, без да се стиска. Някой цяло лято е търсил хралупи на диви пчели и се е катерил по дърветата за меда им, без да обижда дребните работнички. Някой е натрупал повече от останалите свинска сланина, седем пъти се е препотил, колейки прасета. А някой, като Борсучката да речем, любовно отглеждал за цялата рода лук и чесън…
„Добра домакиня ще станеш — любувайки се на умелите движения на момичето, каза майката. — Умница си ми ти, дъще!“
Еленушка разбра накъде бие майка й и още по-ниско сведе глава.
„Много хубави момчета пораснаха у съседите — продължи жената. — Надеждни, работливи. След пет години истински и грижовни мъже ще станат. Да не го е срам човек да приеме някой от тях в дома си…“
Момичето извърна лице, като с глуха мъка се взря в стената от сълзящи на смола трупи, вече до половината обкичена с готови чеснови плитки. Знаеше какво ще последва. Както винаги — мама първо ще я придумва, после ще укорява, накрая ще заплаче, ще завика и ще призовава Стария елен да й каже за какви грехове я наказва с толкова опърничава щерка — резил за цялото семейство! А понякога направо грабваше пръчката…
„Знам за кого все си мислиш — неочаквано спокойно и тъжно промълви майката. — Все за оня Сив пес бленуваш, който отмъсти за всички на Людоеда. Той, разбира се, е от юнаците… за хора като него песни се пеят… ала мислила ли си как се живее с такъв мъж?“
Еленушка бавно вдигна глава. Чак толкова далеч мечтите й не стигаха. Как, как… както си живеят заедно хората, ето как. Дом, ябълки цъфнали, клоните им розови опират топла брезова стряха… едро рошаво куче дреме на прага под лъчите на залезното слънце… пътечка между къпинови храсти, отъпкана от босите крачета на децата… Снажен мъж се прибира вкъщи, отърсвайки уханни стърготини от дланите си. Той е хубав, защото тя го обича…
Тихият мамин глас подплаши видението:
„Ти поне се опитай да си го представиш у нас, в семейството. Какво ще прави той тук? Та той навярно е пръв ратник, пък и нашите могат да се бият, сами да се бранят и своите да защитават, а повече накъде да са воини? Та ще поседи малко с нас сред тишината, а после ще го подмамят чужди далечни страни… сама ще останеш. Мъка е сама. А такива като него да се женят — все едно сокол в клетка да залостиш, миличка…“
Еленушка си припомни погледа и плахата усмивка, с които Сивия пес прие мънистото й. Взе дара й така, сякаш приемаше обещание за нещо неосъществимо добро и несънувано красиво. Нещо, каквото той в този си живот вече не се надява да получи…
Да го предаде ли? Да му отнеме ли надеждата?…
Ала и в мамините думи има своя правота. Откъде да знае, ами ако привидното й предателство се окаже за него благо велико? Звяр волен горски е той, бивали нашийник с верига да му окачи…
„Мислиш, че не знам как се канеше лятос да бягаш от вкъщи? — внезапно изрече мама. — Всичко знам. И ти благодаря, дъще, че се опомни и от срам ни отърва. Спести ми сълзи горчиви…“
Еленушка погледна майка си в очите. Срещна обич и ласкава загриженост, без назидание, без укор. Мъдрост съзря, мъдрост от самия живот, който върши всекидневно великата си Правда и дарява хората с друго щастие, не онова от примамливите мечти. Несбъдващите се мечти…
Момичето изхълца, заплака. Скочи от пейката и се хвърли в майчината прегръдка, където зарида още по-силно, отчаяно, с глас, като усещаше по тила си меките ръце на мама да я милват утешително — поплачи, детенце, ще ти олекне, не си самичка, тук те обичаме и ще ти простим… че всичко ти е простено предварително, още щом си се родила! Всичко са ти простили родителите, всичко, което някога ще им сториш… Това е то щастието. Какво друго желаеш? Майчина и бащина ласка, топлината на познатия дом — нищо не ти се отказва.
… Далеч, далеч в подгизналата гора глухо и печално се разнесе вой на куче…
Разсъмваше се. Прозрачна пепелява зора се разтичаше по крепостния двор, зиморничава, негрееща, намръщена в очакване на слънцето. Така гледа внезапно срещнат човек, още нестоплен от разпознаването, несъживен с усмивка.
Вълкодав стоеше в средата на вътрешния двор. Бос, без риза. Деветима млади мъже, всички снажни и юначни, пъргави, силни, с умни искри в очите, пристъпваха от крак на крак и разглеждаха намусения вянин с уважение. Своя нов Наставник.
Той ги построи в редица и без да бърза се запознаваше с всеки от тях. Гледаше го внимателно,
